РЕШЕНИЕ
№
………….
гр. София, 26.02.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 14228/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 147259/16.11.2016 г., предявена от В.Й.С., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против „Д.З.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление:***.
Ищецът В.Й.С. твърди, че на 23.04.2012 г.,
около 14.10 часа, на пътя гр. Дупница – с. Яхиново, по ул. „Яхиновско шосе“, И.О.В.,
при управление на лек автомобил „Митцубиши Спейс Вагон“, с рег. № *******, нарушил
правилата за движение по пътищата – чл. 37, ал. 1 ЗДвП, като предприел маневра
„ляв завой“, отнемайки предимството на насрещно движещия се мотоциклет „Хонда“,
и станал причина и реализирал пътнотранспортно произшествие (ПТП) с движещия се
по път с предимство по посока с. Яхиново – гр. Дупница мотоциклет „Хонда“,
модел „CBR 600“, без регистрационни табели, управляван от В.Й.С..
По
повод на описаното ПТП било образувано НАХД № 36/2013 г. по описа на РС – гр.
Дупница, по което с решение № 757/2013 г., И.О.В.бил признат за виновен.
Ищецът твърди, че в резултат на описаното ПТП
е получил следните травматични увреждания: пълно изместване на дясната
акромиоклавикуларна става и фрактура на дясната лопатка, които причинили
продължителни болки и страдания да ищеца, с разстройство на здравето, неопасно
за живота му. Болките и страданията били по-интензивни през първия месец след
ПТП и постепенно затихвали. При рязка промяна на времето или при висока влажност,
обаче, ищецът продължавал да изпитва неприятни усещания до явна болка в местата
на счупванията. Ищецът твърди, че получените травматични увреждания са му
създали затруднения и били пречка за нормалния му начин на живот – и към датата
на предявяване на исковата молба, ищецът не бил в състояние да използва
пълноценно ръката си.
Ищецът твърди, че към датата на увреждането,
ответникът е застраховал гражданската
отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Митцубиши Спейс
Вагон“, с рег. № *******, включително и на водача И.О.В..
Ищецът признава, че ответникът му е изплатил
обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 12 000 лева,
но счита, че същото не е справедливо и не е съобразено с трайната съдебна практика.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати: сумата от 26 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането (23.04.2012 г.)
до окончателното й изплащане. Ищецът
претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът „Д.З.“ АД е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът не оспорва, че на 23.04.2012 г. е
настъпило описаното ПТП, виновен за което е бил И.О.В., като водач на лек
автомобил „Митцубиши Спейс Вагон“, с рег. № *******, чиято гражданска
отговорност е била застрахована при ответника, както и че е платил извънсъдебно
на ищеца сумата от 12 000 лева.
Ответникът оспорва иска с възражението, че
изплатеното на ищеца обезщетение съответства на законовите критерии за
справедливост, съобразено е с вида и степента на претърпените увреди, които са
в причинна връзка със събитието, както и с приноса на пострадалия за
собственото му увреждане. Поради това
ответникът счита, че не дължи други обезщетения. Евентуално ответникът
поддържа, че исковата претенция е силно завишена.
Ответникът твърди, че по делото не се
установявала връзката с ПТП на твърдяната от ищеца фрактура на дясната лопатка,
поради липсата на първична медицинска документация за нея. Счита, че ищецът е
получил единствено непълно изместване (т.е. изкълчване) на дясната
акромиоклавикуларна става, което не е довело до изключителност на преживяното.
Ответникът твърди, че увредите не са били тежки, тъй като за довели до
краткотрайно разстройство на здравето на пострадалия, неопасно за живота.
Ответникът релевира възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Ответникът твърди, че с поведението си –
движение със скорост, несъобразена с конкретните пътни и атмосферни условия и
без защитна каска на главата, ищецът сам се е поставил в ситуация на повишен
риск от увреждане.
По отношението на претенцията за присъждане
на законна лихва върху обезщетението, ответникът счита, че същата е
неоснователна за периода от датата на увреждането до датата на уведомяване на
ответника. Прави и възражение за погасяване на вземанията за лихви преди
16.11.2013 г., поради изтичане на предвидения в закона давностен срок.
В допълнителната искова молба ищецът поддържа предявения
иск и изложените фактически доводи. Счита за неоснователни възраженията на
ответника, че размерът на иска е завишен. Излага съображения, че съпричиняване
не е налице, както и че законната лихва се дължи от датата на увреждането.
В допълнителния отговор „Д.З.“ АД
оспорва иска и поддържа направените в отговора твърдения
и възражения.
В открито съдебно заседание на 29.01.2018 г., ответникът
е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия,
поради това, че е управлявал мотоциклет,
който е неизправен от техническа гледна точка, поради което и не е имал
възможност да предотврати процесното ПТП.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и
от гражданската отговорност на застрахования. Видно от
законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено
наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”
между ответника - застраховател и делинквента относно управлявания от последния
автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя,
следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на
чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/,
пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован за
обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е
функционално обусловена от отговорността на застрахования деликвент и има
вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото
застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 23.04.2012 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 13.09.2011 г., във формата на застрахователна полица №
08111890399263, валидна от 21.09.2011 г.
до 20.09.2012 г., „Д.З.“ АД е застраховало гражданската отговорност на
лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Митцубиши Спейс Вагон“, с рег. № *******,
включително и на водача И.О.В.. Този факт е приет за безспорен и ненуждаещ се
от доказване в отношенията между страните по делото (с определение от 28.08.2017 г.),
а и се установява от представената застрахователна полица и от Справка от
базата данни на Информационния център към Гаранционен фонд (л. 23 от делото).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД.
Не
се спори по делото, че на 23.04.2012 г., около 14.10 часа, на пътя гр. Дупница – с. Яхиново, по
ул. „Яхиновско шосе“, И.О.В., при управление на лек автомобил „Митцубиши Спейс
Вагон“, с рег. № *******, виновно е причинил ПТП, с мотоциклет „Хонда“, модел
„CBR 600. Този факт също отделен, като безспорен по делото - с определение от 28.08.2017 г., а и се
установява от представените по делото писмени доказателства.
С
решение №
757/2013 г. по НАХД № 36/2013 г. описа на РС – гр. Дупница, И.О.В.е бил признат за виновен в това, че на
23.04.2012 г., около 14.10 часа, на пътя гр. Дупница – с. Яхиново, по ул.
„Яхиновско шосе“, при управление на лек автомобил „Митцубиши Спейс Вагон“, с
рег. № *******, е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 37, ал. 1 ЗДвП
– „При завиване наляво за навлизане в друг път водачът на завиващото нерелсово
МПС е длъжен да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства“, като е
отнел предимството на движещия се по път с предимство по посока с. Яхиново –
гр. Дупница мотоциклет „Хонда“, модел „CBR 600“, без регистрационни табели,
управляван от В.Й.С. и по непредпазливост му е причинил средна телесна повреда,
изразяваща се в непълно изместване в областта на дясната
акромиоклавикуларна става – състояние, довело до трайно затрудняване на
движението на горен десен крайник – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр.
ІІ, във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. ІІІ НК,
Със
същото решение, на основание чл. 78а, ал. 1 НК, И.О.В.е освободен от наказателна отговорност
и му е наложено административно наказание - глоба. Видно от извършеното
отбелязване, решението на РС – гр. Дупница е влязло в сила на 09.07.2014
г., с изключение на частта за наложеното наказание, в която част, решението на РС – гр.
Дупница е изменено с решение от 29.07.2014 г. по ВНАХД № 26/2014 г. по описа на
Окръжен съд – Кюстендил, като на И.О.В.е наложено и наказание „Лишаване от
право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК.
Постановеното от съда решение има последиците на влязла в сила присъда, тъй
като нормата на чл. 413, ал. 3 НПК изрично предвижда, че разпоредбите на ал. 2
се прилагат и за актовете по глава двадесет и осма (каквото е постановеното от РС – гр. Дупница
решение). Следователно и при отчитане на обективните и субективни предели на
постановеното от РС – гр. Дупница решение по НАХД № 36/2013 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че И.О.В.е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че на ищеца е причинена вреда,
изразяваща се в описаното в решението
увреждане – непълно изместване в областта на дясната акромиоклавикуларна става,
което е реализирало медико-биологичния квалифициращ признак „трайно затрудняване на
движението на горен десен крайник“. Доколкото това увреждане е елемент от престъпния състав на
престъплението „средна телесна повреда“, то силата на присъдено нещо на
постановеното решение обхваща и
установяването на техния вид и характер, както и пряката причинна връзка с
извършеното противоправно деяние, поради което и е задължителна за гражданския съд
(решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, І т. о.,
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г. на ВКС, І т. о. и др.).
Ето защо и съдът приема, че по делото е установено, че в резултат на виновното
и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 23.04.2012
г., на ищеца е причинено описаното в травматично увреждане (непълно
изместване в областта на дясната акромиоклавикуларна става).
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.),
застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ „Д.З.“
АД дължи да заплати обезщетение за доказаните
неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като пострадал се явява В.Й.С. (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.).
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени
вреди съдът намира следното:
В
исковата молба е описано още едно увреждане, настъпило в резултат на процесното
ПТП, а именно – фрактура на дясната лопатка. Освен това се твърди, че
изместването в областта на дясната акромиоклавикуларна става е било
пълно (а не непълно – както е прието в решението на РС – гр.
Дупница)
Ответникът оспорва връзката на твърдяната от ищеца фрактура на дясната
лопатка с процесното ПТП. Съдът приема и че не е налице и признание от страна
на ответника за наличието на твърдяното от ищеца увреждане (което не е посочено
в решението на РС – гр. Дупница), тъй като с извънсъдебното изплащане на
застрахователното обезщетение, ответникът е приел, че ищецът са пострадал от
процесното ПТП, но не и че са налице всички твърдени от него вреди.
По делото е прието заключението по извършената съдебно – медицинска
експертиза, което не е оспорено от страните и което съдът кредитира, като обективно,
мотивирано и компетентно. Вещото лице по СМЕ, след като се е запознало с
представената по делото медицински документи (изследвания, епикриза, оперативен
протокол, медицинско направление) и след личен преглед на ищеца, е приело, че
уврежданията, които е претърпял ищецът, вследствие на процесното ПТП са:
счупване на ставната повърхност (фоса гленоидале) на дясната лопатка;
изкълчване на дясната акромиоклавикуларна става; ВЛ е посочило, че категорично
има причинно-следствена връзка между телесните увреждания на ищеца и процесното
ПТП. Счупването и изкълчването в областта на дясната лопатка и ставата й с
дясната ключица е резултат на подпиране на ищеца върху дясната ръка, при
изпадането от мотора. В открито съдебно заседание на 29.01.2018 г., ВЛ обяснява,
че лопатката е плоска кост и е възможно да не се види счупването й
непосредствено след получаването му. Освен това, за установяването на това
счупване е било необходимо да се направи „центраж“, а изкълчването е било силно
болезнено и е станало ясно и без рентген. Счупването е било констатирано скоро
след инцидента – на 08.05.2012г. ВЛ е
посочило, че е имало изкълчване, поради което и е нормално да е имало счупване
(на лопатката).
С оглед на така установите от заключението по СМЕ факти, съдът приема, че
по делото е установено, че в резултат на виновното и противоправно поведение на
застрахования при ответника водач, в резултат на което е настъпило процесното
ПТП, на ищеца е причинено и твърдяното в исковата молба увреждане - фрактура на дясната лопатка.
Възраженията на ответника, в тази връзка, са неоснователни.
Видно
от СМЕ, интензивността на болката към момента на увреждането е била висока.
Приложена е била локална упойка при наместването на изкълчената става, поради
което не може да има изпитани болки при тази наложителна медицинска
манипулация. Вещото лице е посочило, че към момента на изготвяне на
заключението (което е представено в СГС на 16.01.2018 г.), ищецът не се оплаква
от болка при движения в дясната раменна става. Ставата е с незначително изменена
конфигурация, която причинява незначителен козметичен дефект. Предприетото лечение е било обезболяване,
наместване на изкълчената става и последващото й обездвижване с мека превръзка.
Няма необходимост от лечение на счупената ставна амка на дясната лопатка.
Възможността за физическо натоварване на дясната ръка се е възстановила в срок
от 3 месеца. Прогнозата е за пълно възстановяване, вкл. и за физическо
натоварване.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г.Л.С..
Свидетелката заявява, че си спомня процесното ПТП. Свидетелката се срещнала се
с ищеца на следващия ден. Ищецът бил с шина на ръката и нямало как да шофира.
Свидетелката сочи, че ищецът изпитвал силни болки в ръката и в областта на
рамото, бил обездвижен, изпитвал неудобство. С шината останал около 45 дни, но
болките му продължили около 3 месеца. След като махнал шината, ищецът
раздвижвал ръката и правил рехабилитация. Свидетелката сочи, че към настоящия
момент (свидетелката е разпитана на 29.01.2018 г.), двете ръце на ищеца не са
еднакви, имало видима разлика, тъй като едното му рамо е по-надолу от другото.
Според свидетелката, ищецът не се е възстановил напълно, не можел да спортува
активно и да работи с дясната си ръка (която му е водеща), както с лявата.
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди,
като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания,хпродължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за здравето и
претърпени от ищеца болки, в каквато насока е константната съдебна практика
на всички съдилища в Република България. В тази връзка съдът съобрази
указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление
№ 17/63г. на Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи (определение № 85/08.02.2018 г. по т. д. №
2010/2017 г. на ВКС, I ТО, решение № 127/16.05.2017 г. по гр. д. № 60387/2016
г. на ВКС, IV ГО и др.) и отчете вида и характера на доказаните
уврежданията, претърпените болки и страдания, продължителността и
интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при
установяване на фактическата страна на спора; общата продължителност на
лечебния и възстановителен период, ограниченията които е търпял пострадалия,
установеният срок за възстановяване на възможността за физическо натоварване (3
месеца), възрастта на ищеца към датата на ПТП – 33 г., прогнозата за
възстановяване, а именно – прогнозата е за пълно възстановяване, вкл. и за
физическо натоварване, както и социално-икономическите условия към момента на
настъпване на ПТП и към настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът,
който са оказали върху начина на живот на В.Й.С., съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на
сумата от 18 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на
ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения. Т.е. във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ
(отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника,
който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Ответникът твърди, че ищецът е управлявал
мотоциклет „Хонда“, модел „CBR 600“ със скорост, несъобразена с конкретните
пътни и атмосферни условия и без защитна каска на главата, с което сам се е
поставил в ситуация на повишен риск от увреждане. В открито съдебно
заседание на 29.01.2018 г., ответникът е релевирал възражение за съпричиняване
и поради това, че ищецът е
управлявал мотоциклет, който е
неизправен от техническа гледна точка, поради което и не е имал възможност да
предотврати процесното ПТП.
По
делото е прието заключението по извършената авто-техническа експертиза, което
не е оспорено от страните и което съдът кредитира. Видно от заключението,
основната причина за настъпването на процесното ПТП са действията на водача на лек автомобил „Митцубиши Спейс
Вагон“, с рег. № ******* – И.О.В., който е предприел ляв завой при опасна
близост с насрещно движещия се мотоциклет, с което е поставил мотоциклетистът
(ищецът) в невъзможност да спре и да предотврати удара и ПТП. Анализирайки събраните по делото
доказателства и установените по делото обективни данни, вещото лице по АТЕ е
приело, че водачът на мотоциклет „Хонда“ (ищецът) не е имал техническа
възможност да спре преди да достигне завиващия наляво лек автомобил и не е имал
възможност да предотврати удара и произшествието, чрез спиране, независимо как
е извършено завиването наляво от водача на автомобила – дали от спряло
положение или без спиране. Поради това и предвид изложените по-горе
съображения, съдът приема, че установеното от ищеца нарушение на правилата за
движение по пътищата – управлявал е мотоциклета със скорост 62 км./ч. при
разрешена скорост 60 км.ч. (видно от т.2.1 и т.2.2 от АТЕ) не се намира в причинна
връзка и не е допринесло за настъпване
на вредоносните последици.
Съдът
приема за установено по делото, че ищецът е допуснал и нарушение на чл. 137е от
Закона за движение по пътищата, тъй като при настъпване на процесното ПТП, като
водач на мотоциклет не е използвал защитна каска. Това е видно от заключенията по авто-техническата
експертиза и по съдебно – медицинската експертиза. Това нарушение, обаче, също не се намира в причинна
връзка и не е допринесло за настъпване
на вредоносните последици, тъй като получените от ищеца увреждания (счупвания и
изкълчвания в резултат на подпиране на ищеца на дясната ръка – видно от СМЕ) не
се влияят от носенето на каска, като ищецът няма увреждания по главата
(обясненията от ВЛ по СМЕ в о.с.з. на 29.01.2018г.). Поради това, съдът приема,
че и това възражение на ответника е неоснователно.
Възражение на ответника за съпричиняване поради това, че
ищецът е управлявал мотоциклет, който е
неизправен от техническа гледна точка не е направено в предвидения в ГПК
преклузивен срок. В решението на РС – Дупница е посочено изрично, че ищецът е управлявал мотоциклет без
регистрационни табели (което означава, че не е преминал през годишен технически
преглед), а препис от решението на РС – Дупница е
връчен на ответника, ведно с исковата молба. Така или иначе, това възражение
също е неоснователно, тъй като в открито съдебно заседание на 29.01.2018 г.,
вещото лице по АТЕ обяснява, че спирачките на мотоциклета са работили, а в
заключението е посочено, че липсват
данни за техническото му състояние към момента на настъпване на ПТП. При това
положение, сочените от ответника факти не са доказани по нетърпящ съмнение
начин, тъй като приносът трябва да е доказан, а не хипотетично
предполагаем (решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, І ТО и
др.)
В
заключение съдът приема, че пострадалият не е допринесъл за настъпването на
вредоносния резултат, а направените възражения за съпричиняване са
неоснователни, поради което и определеното по-горе обезщетение не следва да
бъде намалявано. От определеното обезщетение за претърпените неимуществени
вреди в размер на сумата от 18 000 лева, следва да се извади сумата от
12 000 лева, която не се спори, че ответникът е платил на ищеца за
обезщетяване на неимуществените вреди от процесното ПТП (този факт е отделен
като безспорен с определението от 28.08.2017 г.). Искът за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 6000 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 26 000 лева, представляващи
обезщетение за претърпените от В.Й.С. неимуществени
вреди, искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е
и постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г.
по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на
ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение
№594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Следователно
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно
със законната лихва от датата на увреждането – 23.04.2012 г.
Частично
основателно е възражението на ответника за погасяване на вземанията за лихва,
поради изтекла погасителна давност. Вземането
за лихви при упражнено право на трети лица срещу застрахователя на гражданската
отговорност на делинквента се погасява с кратката тригодишна давност съгласно
чл. 111, б. ”в” ЗЗД, считано от деня на настъпилото ПТП, от когато е изискуемо
вземането за обезщетение от непозволено увреждане (решение № 128/25.06.2013 г.
по т. д. № 396/2012 г. на ВКС, ІІ ТО). В
случая искът е предявен на 16.11.2016 г. след повече от три години от началната
дата на възникване на вземането за лихви, която е датата на пътно-транспортното
произшествие – 23.04.2012 г. Ето защо, акцесорното вземане за лихва следва да
се счита погасено за периода от 23.04.2012 г. до 15.11.2013 г., т. е. за периода, предхождащ
3-годишния период преди завеждането на исковата молба. За останалата част от
периода – от 16.11.2013 г. до датата на
исковата молба 16.11.2016 г. – възражението за давност е неоснователно.
Следователно,
сумата от 6000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, е дължима ведно със
законната лихва, считано от 16.11.2016
г. до окончателното плащане. За
разликата до пълния предявен размер от 26 000 лева, искът е неоснователен.
Следва да се отхвърли, като погасена по давност и претенцията за законна лихва
върху сумата от 6000 лева, за периода от 23.04.2012 г. до 15.11.2013 г.
Относно разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да
се присъди сумата от 439.30 лева от
общо направените разноски в размер на 1910 лева (1910 лв. х 0.23), вкл. депозит
за АТЕ и СМЕ (600) и платено адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие, приложен на л. 70 (1310 лв.).
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се
присъди сумата от 154 лева от общо
направените разноски в размер на 200 лева (200 лв. х 0.77) - депозит за АТЕ. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл.
37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането
на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 200 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди
сумата от 154 лева (200
х 0.77) за юрисконсултско
възнаграждение.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 240
лева –
държавна такса (6000 лв. х 4%), от внасянето на която ищецът е бил освободен, на основание чл. 83,
ал. 1, т. 4 ГПК.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д.З.“
АД,
ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Й.С., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), сумата от 6 000 лева – главница, представляваща застрахователно обезщетение за
претърпените от В.Й.С. неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 23.04.2012
г., на пътя
гр. Дупница – с. Яхиново, ведно със законната лихва, считано от
16.11.2013 г. до окончателното плащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 439.30
лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 267, ал.1, вр. чл.
226, ал.1 КЗ (отм.), за разликата над 6000 лева до пълния предявен
размер от 26 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, като
неоснователен, както и претенцията за законна лихва върху сумата от 6000 лева,
за периода от 23.04.2012 г. до 15.11.2013 г., като погасена по давност.
ОСЪЖДА В.Й.С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 154 лева – разноски по делото и на основание чл.
78, ал. 8 ГПК, и сумата от 154 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 240 лева – разноски по делото, представляващи държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: