РЕШЕНИЕ
№ 5986
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110152807 по
описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Д. Г. П. е предявил срещу „Ф Б" ЕООД искове с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ГПК вр. 143, ал.1 ЗЗП, с който се иска да бъде провъзгласен за
недействителен договор за потребителски кредит № 5.../17.01.2018 г., сключен между него и
„Ф Б" ЕООД, както и в условията на евентуалност провъзгласяването на недействителността
на клаузата на чл. 5 в договор за предоставяне на потребителски кредит №5.../17.01.2018 г.,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение -
поръчителство от "F.." в полза на ответника.
Ищецът твърди, че на 17.01.2018 г. между него и ответника е бил сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит № 5..., като страните са се договорили отпуснатият
заем да бъде в размер на 800 лева. Съгласно договора е следвало да погаси заема в срок от
12 месеца, като е бил посочен годишен процент на разходите е в размер на 49,66%. В чл. 5
от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „F.." в
полза на дружеството-ответник. След като усвоил сумата от 800 лв., Д. П. установил, че
освен заемната сума от 800 лв., са му начислили такса за обезпечение с поръчителство -
услуга предоставяна от партньор на „Ф Б" ЕООД, в размер на 400 лв. Твърди, че договорът
за кредит е недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не са
били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено в ОУ, че сключването на
договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ е
посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде
одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването. Твърди, че не е
подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Смята, че
процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
била спазена предвидената от закона форма. На следващо място, счита, че договорът е
недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, тъй
като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия,
респ. общо дължимата сума по него. В допълнение на това твърди, че сумата за
предоставеното поръчителство е следвало да бъде включена към ГПР, тъй като с това
1
допълнително плащане се покривали разходи във връзка със задължението за предоставяне
на сумата, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид
сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.
Счита, че посоченият в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не
отговарят на действителните такива. Твърди, че целият договор за потребителски кредит
следва да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за
предоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, начисляването на такса за допълнителна услуга -
гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в посочения ГПР, налага на
потребителя да приеме клауза, с която не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора, а освен това договорът е във вреда на потребителя, като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока
такса за допълнителна услуга. В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл.5 от
договор за предоставяне на потребителски кредит № 5... е нищожна като неравноправна по
смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4,
чл.19, ал.1 и 4 ЗПК. С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявените искове и
присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените
искове се оспорват. Твърди се, че ищецът е имал право на избор за начина, по който да
обезпечи кредита си, като задължението за обезпечаване с поръчителство от М Б (М.) не е
било задължително условие за сключването на договора. Счита, че искът е предявен срещу
ненадлежна страна. Твърди, че възнаграждението за поръчителство не е следвало да бъде
сключвано към ГПР, тъй като е незадължителна услуга.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ГПК
вр. 143, ал.1 ЗЗП в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за
кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че оспорената клауза е нищожна
на посочените в исковата молба основания, а именно, че нарушава закона.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит № 5..., сключен между ищеца и
ответното дружество на 17.01.2018 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в
размер на 800 лв. със срок от 12 месеца, като сумата е следвало да бъде върната с 12
погасителни вноски, платими всеки месец в различен размер съгласно приложен
погасителен план, в които съгласно договора са включени съответната част от главницата и
възнаградителна лихва в размер на 184 лв. Съгласно погасителния план общият размер на
сумата за връщане се равнява на 984 лв. В чл. 4 от договора е посочен годишен процент на
разходите по заема 49, 11 %, а в чл. 5, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от F.., като със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че
при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е
запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо
лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за
кредит. В преддоговорната информация, л. 53 по делото, е посочено, че ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 616 лв. и те не се
включват в ГПР, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно § 1, т. 1 ЗПК.
2
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Между страните не се спори, че уговорената сума в размер на 800 лв. е била предоставена на
ищеца.
По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване
възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл.
от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение,
поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се
поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято
правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на
договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на
обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски
кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от
трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се
включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент
на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит – чл. 5, ответното дружество е
предвидило две алтернативни възможности за обезпечение на кредита – чрез предоставено
от потребителя физическо лице - поръчител или чрез поръчителство от F... Наличието на
такава алтернативна възможност, обаче, само по себе си не води до извода, че на
потребителя е предоставено право на избор относно способа за обезпечаване на кредита.
Това е така, защото упражняването на алтернативната възможност не следва да е обусловено
от неясни или прекомерно обременителни изисквания към потребителя. В договора за
кредит и предоставената преддоговорна информация не се съдържа посочване на общите
изисквания на кредитора към предложеното му обезпечение, нито срока, в който кредиторът
извършва оценка на обезпечението. В този смисъл при извършване на преценката относно
вида на обезпечението, за потребителя не е ясно нито какъв поръчител следва да предостави,
за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв времеви период би могъл да получи
одобрение на обезпечението и искането, съответно да му бъде отпуснат кредитът, ако избере
този вариант. Липсата на информация по тези въпроси прави използването на тази опция
прекомерно обременително за потребителя, доколкото предмет на сделката е дребно
потребителско кредитиране с кратки срокове на отпускане и погасяване /т.нар. „бърз
кредит“/, но при избор на такова обезпечение отпускането на кредита е поставено в
зависимост от неизвестни условия и срокове за одобряване. В сравнение с това, другата
предложена на потребителя опция – чрез предоставяне на гаранция от F.. – касае
предварително одобрен от кредитора гарант, което елиминира изцяло оценката на
обезпечението като предпоставка за отпускане на кредита.
Ето защо съдът приема, че макар в договора за кредит и общите условия към него
формално да е предвидена възможност за избор на алтернативно обезпечение чрез
физическо лице-поръчител, тази възможност е до такава степен неясна и обременителна за
3
потребителя, че следва да бъде приравнена на липса на алтернатива. Обстоятелството, че
ответното дружество е имало случаи на одобрени искания за кредит, обезпечени с
физическо лице – поръчител, не е годно да обоснове друг извод относно характера на
поставените от ответника условия. Следователно обезпечението чрез договор за гаранция,
сключен с F.., се явява единственото приложимо такова. На следващо място от извършена
служебна справка в ТРРЮЛНЦ и търговския регистър на М......., се установява, че
действителен собственик и на двете дружества е М... СЕ, Ф.., с рег. № .... Следователно
кредиторът по договора за кредит поръчителят са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 6 от
ДР на ТЗ, тъй като тяхната дейност се контролира от трето лице – общ собственик.
Съвкупността на горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза
договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част
от кредитното правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с
конкретно определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При
това положение съдът приема, че предоставянето на обезпечение от F.. представлява
задължително условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на
кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита,
който следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на
разходите. Включването на възнаграждението на гаранта в ГПР безспорно ще доведе до
надвишаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, доколкото посоченият в договора ГПР е
49, 11 %, а възнаграждението на поръчителя е в размер от 616 лева, тоест 77 % от заемната
сума.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като
възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
това вземане бъде включено, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС.
Съгласно цитираните решения за да осигури по-голяма защита на потребителите
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен
процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква
„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
4
на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният главен установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да бъде разглеждан
предявеният под условие евентуален иск.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски за държавна такса в
размер на 2050 лв., от които 50 лв. държавна такса и 2000 лв. адвокатско възнаграждение с
вкл. ДДС, заплатено с брой, за което по делото са представени договор за правна защита и
съдействие, фактура и фискален бон.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Д. Г. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „..“
№..., ап. 13, срещу „Ф Б“ ЕООД, с ЕИК: .., със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „М..“, бул. „А...“ №..., вх. А, ет. 9, офис 20, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, нищожността на сключения между страните договор за потребителски
кредит № 5.../17.01.2018 г.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, с ЕИК: .., със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„М..“, бул. „А...“ №..., вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на Д. Г. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ул. „..“ №..., ап. 13, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2050 лева,
представляваща сторените по делото разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5