№ 244
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Теодора Анг. Карабашева
при участието на секретаря Христина Ц. Цветкова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100507818 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20075281/23.03.2021 г. по гр. д. № 48853/2020 г. по описа
на СРС, 35 състав е признато за установено по иск с правно основание чл.
422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 99 от Закона за
задълженията и договорите, предявен от „А. за с. на в.“ АД против Х.Д.Х., че
Х.Д. Х.Д.Х. дължи да заплати сумата от 7745,95 лева – главница,
представляваща сборът от вноските с настъпил падеж към датата на
приключване на съдебното дирене, по договор за потребителски кредит №
2154084 от 09.02.2016 г., сключен между „У.К.Ф.“ ЕАД и ответника,
вземането по който е прехвърлено на ищеца по договор за цесия от 20.08.2018
г., ведно със законната лихва от 01.07.2020 г. до изплащане на вземането,
договорна лихва в размер на 516,82 лева за периода от 07.01.2018 до
20.08.2018 г., обезщетение за забава в размер на 1517,91 лева за периода от
07.01.2018 г. до 20.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 28122/2020 г. по описа на СРС, 34 състав, като искът за главница
е отхвърлен за разликата над 7745,95 лева до пълния предявен размер от
11025,08 лева като неоснователен, а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
1
ответникът Х.Д.Х. е осъден да заплати сумата от 661,31 лева, представляващи
направените в исковото производство разноски, както и сумата от 274,42
лева, представляваща направените в производството по ч.гр.д. № 28122/2020
г. по описа на СРС, 34 състав разноски, съразмерно с уважената част от
исковете.
Срещу решението в частта, с която е уважен предявения иск е
постъпила въззивна жалба вх. № 25068435/16.04.2021 г., подадена от Х.Д.Х.,
в която са изложени съображения за неправилност на постановеното решение
в обжалваната част. Въззивникът – ответник в първоинстанционното
производство поддържа, че не е настъпила твърдяната предсрочна
изискуемост на задълженията по договора за потребителски кредит, тъй като
той не бил уведомен за упражняването на това право от кредитора. Твърди, че
не е уведомен нито от цедента, нито от цесионера за извършената в полза на
ищеца цесия, поради което и на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД договорът за
прехвърляне на вземане не бил породил действие по отношение на него.
Излага съображения за неравноправност на клаузите на договора, като
поддържа, че е предвидена възможност кредиторът едностранно да променя
условията на договора като увеличава цената му, без право на потребитля да
се откаже. Поддържа, при условията на евентуалност, че в.та са погасени по
давност. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него
да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба, подаден от „А. за с. на в.“ ЕАД, с който заявява, че я оспорва.
Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ищцовото
дружество е доказало наличието на надлежно уведомяване за цесията, като
уведомлението е приложено към исковата молба и е връчено на ответника
едновременно с нея. Посочва, че освен за прехвърляне на вземането
ответникът е уведомен и за упражненото право от кредитора да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Поддържа, че доводите за наличието на
неравноправни клаузи са неоснователни и правилно първоинстанционния съд
е приел, че не следва да бъдат уважавани. Поддържа, че тези клаузи са
индивидуално уговорени, като ответникът се е съгласил с тях като е подписал
договора. Освен това, никъде в процесния договор не се съдържала уговорка,
че кредитодателят има право да променя едностранно условията на договора
2
или да увеличава цената без съгласието на потребителя. Моли решението да
бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира заплащане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за осъществено
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Производството по гр.д. № 48853/2020 г. по описа на СРС, 35 състав е
образувано по искова молба, подадена от „А. да с. на в.“ ЕАД против Х.Д.Х.,
с която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79,
ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите и чл. 86 от
Закона за задълженията и договорите. Ищецът твърди, че на на 20.08.2018 г.
бил подписан Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на в. (цесия)
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на в. от 20.12.2016 г.,
сключен между „У.К.Ф.“ ЕАД и „А. за с. на в.“ ЕАД, по силата на който
вземането на „У.К.Ф.“ ЕАД срещу Х.Д.Х., произтичащо от Договор за
потребителски кредит № 2154084/09.02.2016 г., заедно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, такси,
комисионни и други разноски на дружеството – кредитор. Поддържа, че това
вземане било индивидуализирано в Приложение № 1 към Индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на в. (цесия) към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на в. от 20.12.2016 г. Посочва, че в приложимите към
договора за кредит общи условия било предвидено правото на кредитора да
прехвърли вземането си в полза на трето лице. Твърди, че в т. 4.3 от рамковия
договор за цесия „А. за с. на в.“ ЕАД в качеството си на цесионер се е
задължила от името на цедента и за своя сметка да изпраща уведомления за
извършената цесия, за което имало и изрично пълномощно от „У.К.Ф.“ ЕАД.
Твърди, че в изпълнение на изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД на длъжника
Х.Д.Х. било изпратено уведомление с изх. № УПЦ – П – УКФ/2154084 от
30.08.2018 г. с известие за доставяне, което останало непотърсено от
длъжника. Изпратено било ново удевомление с изх. № УПЦ/УПИ- С –
УКФ/2154084/11.11.2019 г. на всички известни адреси на длъжника, но то
отново останало непотърсено. Уведомление за извършената цесия и за
3
настъпила предрсочна изискуемост на вземането по договора за кредит било
връчено на длъжника на 19.01.2020 г. по реда на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ, чрез
Нотариус Й.И.Ц.. Твърди, че на 09.02.2016 г. Х.Д.Х. сключил договор за
потребителски кредит № 2154084 с „У.К.Ф.“ ЕАД, по силата на който му бил
предоставен кредит в размер на 145000 лева. Общият размер на кредита бил
14935 лева, тъй като в тази сума била включена и такса за разглеждане на
кредита в размер на 145 лева, която сума следвало да бъде върната на 72
равни месечни вноски. Кредитополучателят бил включен в Групова
застраховка, по която била договорена премия в размер на 1202,40 лева, която
също била разделена на 72 броя месечни вноски, но след 07.07.2018 г. било
преустановено начисляването на тази сума. Уговорена била и
възнаградителна лихва в общ размер на 5044,38 лева, която също била
включена в 72 вноски. Твърди, че общият размер на задълженията на
длъжника били 21181, 68 лева, като месечните вноски били в размер на 294,19
лева, като първата вноска била дължима на 7.03.2016 г., а последният падеж е
бил на 07.02.2022 г. Поради неплащане на дължими вноски и на основание
чл.12, ал. 2, б. „а“ от Общите условия кредитът бил обявен за предсрочно
изискуем, като на длъжника било изпратено уведомително писмо №
УПЦ/УПИ -С-УКФ/2154048, считано от 19.01.2020 г. Поддържа, че било
уговорено при неизпълнение на задълженията да бъде платено обезщетение
за забава в размер на годишната лихва разделена на 360 дни за всеки ден
забава, изчислена върху просрочената дължима главница. Дължимо било
обезщетение в размер на 1520,04 лева за периода от 07.01.2018 0 12.03.2020 г.
Моли да бъде признато да установено, че Х.Д.Х. дължи да заплати сумата от
11025,08 лева – представляващи 50 броя неплатени месечни вноски за
периода от 07.01.2018 г. до 07.02.2022 г., по отношение на които била обявена
предсрочна изискуемост от 19.01.2020 г., 516,82 лева – договорна лихва,
начислена за периода от 07.01.2018 г. до 12.03.2020 г., сумата от 1517,91 лева
– лихва за забава, дължима за периода от 07.01.2018 г. до 12.03.2020 г.,
законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. При условията на евентуалност, ако се приемело, че ответникът
не е уведомен за предсрочната изискуемост, то моли ответникът да бъде
осъден да заплати посочените суми. Претендира направените разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника Х.Д.Х., с
който заявява, че оспорва предявения иск. Поддържа, че не е настъпила
4
твърдяната предсрочна изискуемост на задълженията по договора за
потребителски кредит. Не бил уведомен и за извършената в полза на ищеца
цесия. Освен това, поддържа, че клаузите на договора за кредит са нищожни,
тъй като са неравноправни. При условията на евентуалност прави възражение
за изтекла погасителна давност. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. №
28122/2020 г. по описа на СРС, 34 състав. По заявление от 01.07.2020 г.,
подадено от „А. за с. на в.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 16.07.2020 г., с която е разпоредено на Х.Д.Х. да заплати на
заявителя сумата от 11025,08 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 2154084/09.02.2016 г. за периода от 07.01.2018 г. до.
07.02.2022 г., ведно със законната лихва от 01.7.2020 г. до изплащане на
вземането, възнаградителна лихва в размер на 516,82 лева за периода от
07.01.2018 г. до 20.08.2018 г., обезщетение за забава в размер на 1517,91 лева
за периода от 07.01.2018 до 12.03.2020 г. и 311,20 лева – разноски по делото.
На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск
за установяване на съществуване на вземането си. В изпълнение на
указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.
В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства
и е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
Не е спорно между страните, а и се установява от представените по
делото доказателства, че на 09.02.2016 г. между „У.К.Ф.“ ЕАД и Х.Д.Х. е
сключен Договор за потребителски паричен кредит № 2154084, по силата на
който на кредитополучателят е предоставен кредит в размер на 14500 лева,
който е следвало да бъде възстановен ведно с договорна лихва, такса за
разглеждане и застрахователна премия е следвало да бъде платен на 72 равни
месечни вноски в размер на 294,19 лева. Посочено е, че годишният лихвен
процент е в размер на 9,99 % при сключване на договора, като договорната
лихва е образувана от фиксирана надбавка в размер на 9,56 % и пазарен
лихвен индекс (тримесечен софибор), който към сключване на договора е 0,43
%. Годишният процент на разходите е 14,09 %. В приложимите към договора
общи условия – чл. 12, ал. 1 – е предвидено, че при забава на плащанията
кредитополучателят дължи и обезщетение в размер на годишната законна
лихва, разделена на 360 дни за всеки ден забава, изчислена върху
5
просрочената главница. Предвидени са и условията за предсрочна
изискуемост на задълженията по договора. В чл. 12, ал. 6 е посочено, че
кредиторът може по всяко време да прехвърли правата си по договора за
кредит на трети лица или части от него, заедно с дължимите лихви, такси,
комисионни и други разноски, като уведоми потребителя писмено за това в
съответствие със закона.
На 20.08.2018 г. между „У.К.Ф.“ ЕАД и „А. за с. на в.“ ЕАД е сключен
индивидуален договор за прехвърляне на в. (цесия) № Д-18-00277-
1/20.08.2018 г., по силата на който цедентът прехвърля на цесионера срещу
заплащане от страна на цесионера на цена от в.та си срещу длъжниците,
посочени в Приложение № 1. В чл. 3.2 е посочено, че с подписване на
договора цедента упълномощава цесионера да уведоми длъжниците за
извършеното по силата на договора в. по договорите за кредит по
Приложение № 1. В Приложение № 1, под № 32, е посочено задъжение на
Х.Д.Х. за сумата от 11025,08 лева – главница, 575,55 възнаградителна лихва.
С Пълномощно към индивидуален договор за прехвърляне на в. (цесия)
№ Д-18-00277-1/20.08.2018 г. Изпълнителния директор на „У.К.Ф.“ ЕАД е
упълномощил „А. за с. на в.“ ЕАД да уведомява съгласно разпоредбата на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД от името на дружеството всички длъжници по в.та, които са
цедирани по договора от 20.08.2018 г., като изрично е посочен Х.Д.Х..
На основание чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ частен съдебен изпълнител Й.Ц. е
направил връчване на Х.Д.Х. на уведомление от „А. за с. на в.“ ЕАД по чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД относно прехвърляне на вземане на „У.К.Ф.“ ЕАД.
Въз основа на събраните в първоинстанционното производство писмени
доказателства е изготвено и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза. В заключените си вещото лице установява, че неплатената
главница по договор за потребителски кредит № 2154084 за периода от
07.01.2018 г. до 07.02.2022 г. съгласно погасителния план е в размер на
11049,50 г., а неплатената главница по договора за периода от 07.01.2018 г. до
датата на последната падежирала вноска към момента на подаване на
заявлението е 5962,99 лева. Установява се, че неплатената възнаградителна
лихва за периода от 07.01.2018 г. до 20.08.2018 г. е в размер на 634,33 лева, а
за периода от 07.01.2018 г. до 12.03.2020 г. е 2338,83 лева, а за периода от
07.01.2018 г. до датата на предявяване на иска 2547,49 лева. Вещото лице е
6
дало заключение, че към датата на насроченото съдебно заседание за
27.01.202021 г. общият размер на неплатените месечни вноски за главница и
възнаградителна лихва е 9843,42 лева, а общият размер на вноските за
периода от 07.02.2018 г. до 07.01.2021 г. – 10 427,92 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във
връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим - предявен е от лице - заявител,
имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на
вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от
ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за
предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която
по гр. д. № 28122/2020 г. по описа на СРС, 34 състав, е била издадена заповед
за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Основателността на предявения иск
е поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото
доказателства да се установи, че е сключен договор за кредит, по силата на
който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума,
че е настъпила изискуемост на претендираното вземане, респективно, че е
настъпила предсрочна изискуемост на кредита като кредитополучателят е
уведомен за това. Освен това, следва да се установи, че е сключен договор за
цесия между кредитора по договора за потребителски кредит и ищеца, както и
че длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне. Съгласно правилата
за разпределяне на доказателствената тежест задължение на ищеца е било да
установи посочените обстоятелства. В тежест на ответника е било да
7
установи, че са изпълнили задълженията си точно и в срок.
От твърденията на страните в исковата молба и отговора на исковата
молба може да се направи извод, че страните не спорят, че на 09.02.2016 г.
между „У.К.Ф.“ ЕАД и Х.Д.Х. е сключен Договор за потребителски паричен
кредит № 2154084 с посоченото в исковата молба съдържание, както и че
процесният кредит е бил усвоен от ответника.
С отговора на исковата молба са въведени възражения срещу
материално-правната легитимация на ищеца да претендира в.та по Договор за
потребителски паричен кредит № 2154084, които са заявени и като доводи
във въззивната жалба във връзка с правилността на обжалваното решение.
На първо място, ответникът - въззивник в настоящото производство
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е уведомен за
сключения договор за цесия между кредитора „У.К.Ф.“ ЕАД и ищеца „А. за с.
на в.“ ЕАД. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от Закона за задълженията
и договорите прехвърлителят по договора за цесия е длъжен да съобщи на
длъжника за прехвърлянето, както и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, удостоверяващи вземането, както и да
потвърди направеното прехвърляне. Договорът за цесия поражда действие
спрямо длъжника с получаване на уведомление от предишния кредитор ( чл.
99, ал. 4 от ЗЗД). С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на
ищеца е било да ангажира доказателства, че уведомление, изходящо от
„У.К.Ф.“ ЕАД е връчено на длъжниците. Установява се от приетите по делото
доказателства, а и не е спорно между страните, че прехвърлителят чрез
представляващото го лице е упълномощил цесионера „А. за с. на в.“ ЕАД да
уведоми длъжниците по прехвърлените в. на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
като в пълномощното изрично е посочено, че това са в.та, предмет на договор
за цесия от 20.08.2018 г., както и е посочено името на длъжника по Договор за
потребителски паричен кредит № 2154084/09.02.2016 г. – Х.Д.Х.. От
събраните по делото доказателства се установява, че уведомление по чл. 99,
ал. 3 от Закона за задълженията и договорите е връчено на Х.Д.Х. лично на
19.01.2020 г. Следователно и по силата на изрично упълномощаване ищецът
е упражнил правото на цедента да уведоми длъжниците по договорите за
кредит, предмет на договора за цесия и той е породил действие по отношение
на длъжника по Договор за потребителски паричен кредит № 2154084 с оглед
8
разпоредбите на чл. 99, ал. 4 от Закона за задълженията и договорите.
На следващо място, въззивният съд намира, че е неоснователно
възражението във въззивната жалба относно това, че не е надлежно уведомен
за настъпилата преди образуване на заповедното производство предсрочна
изискуемост на вземането по договора за потребителски кредит. С
обжалваното решение първоинстанционният съд изрично е приел, че не е
настъпила предсрочна изискуемост на вземането, тъй като според мотивите
му към момента на връчване на уведомлението за това, ищецът не бил имал
качеството на кредитор спрямо ответника. Като е приел, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на вземането, съдът е уважил предявения иск само за
вноските, за които е настъпил падеж до датата на приключване на съдебното
дирене, а в частта, с която е претендирана сума, над вноските чийто падеж е
настъпил искът е отхвърлен. Следователно и доколкото няма подадена
въззивна жалба против решението в частта, с която предявеният иск е
отхвърлен за сумите над 7745,95 рева до предявения размер от 11025,08 лева,
то въззивният съд не следва да обсъжда правилността на решението по
възраженията, свързани с предсрочната изискуемост по Договор за
потребителски паричен кредит № 2154084/09.02.2016 г.
Неоснователни се явяват и възраженията на въззивника относно
изводите на първоинстанционния съд за действителността на клаузите на
процесния Договор за потребителски паричен кредит. Както в отговора на
исковата молба, така и във въззивната жалба не се съдържат конкретни
доводи относно неравноправността на договорни клаузи, а са възпроизведени
само текстове на закона. Доколкото, обаче, е посочено, че неравноправността
на клаузите касае определяне на цената на предоставения кредит, следва да
бъде обсъдена действителността на уговорената договорна лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. В конкретния случай, предмет на предявения иск
за нищожност на клаузи от договора за кредит от 01.09.2008 г. касае
разпоредбите на чл. 11.2 от него и чл. 9.4 от Общите условия на банката, като
е въведено и твърдение, че тези клаузи не са били индивидуално уговорени, а
предварително подготвени, поради което потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им (чл. 146, ал. 2 от ЗЗП)
9
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни
клаузи (т. 1- 18), като изброяването не е изчерпателно (т. 19). Законът за
защита на потребителите намира приложение в конкретния случай, доколкото
възнаградителната лихва по договор за банков кредит представлява
стойността на финансовата услуга, предоставяна от банката-ответник. В
закона се съдържа легално определение на понятието „финансова услуга” - §
13, т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите и въз основа на него
процесния договор се определя като такава услуга, която предполага
задължението на страните по него да спазват правилата, предвидени в Закона
за защита на потребителите при сключването и изпълнението му. В
конкретния случай преценката на съда относно действителността на
оспорените разпоредби следва да се извърши с оглед спазване на правилата
на чл. 143 и при преценка на хипотезите, предвидени в чл. 144 от закона към
момента на сключването на договора за кредит.
Основателността на възражението на ответника е поставено в
зависимост от това по делото да се установи, че сключеният договор е в
резултат на индивидуално договаряне с кредитополучателя Х.Х.. Съгласно чл.
154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца „А. за с. на в.“ ЕАД е било да установи
това обстоятелство, което изключва приложението на разпоредбата на чл. 146
от ЗЗП. По делото не са ангажирани доказателства, че разпоредбите на
договора са индивидуално уговорени. Следователно, съдът приема, че не е
налице индивидуално уговаряне на клаузите на договора, касаещи определяне
на размера на възнаградителната лихва, както и другите плащания по
договора, извън главницата.
Съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 10 от Закона за защита на
потребителите неравноправна, респ. нищожна, е клауза, която позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание. От приетите по делото
доказателства се установява, че с договора за кредит страните са уговорили,
че възнаградителната лихва се състои от два компонента – променлива
10
стойност на тримесечния софибор и фиксирана надбавка. Стойностите на
променливия компонент са определяеми и не зависят от волята на търговеца,
поради което и настоящият съдебен състав приема, че критериите,
механизмът и начинът на изменение на годишния лихвен процент са ясно и
предвидимо уговорени. Само на това основание оспорените клаузи от
договора не са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.1, т. 10 от Закона за
защита на потребителите. Законодателят в разпоредбата на чл. 144 от Закона е
ограничил приложението на разпоредбата на чл. 143, т. 12, при сделките с
ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с
размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола
на търговеца или доставчика на финансови услуги. От събраните по делото
доказателства се установява, че годишният лихвен процент се определя от
стойността на тримесечния софибор. Следователно този лихвен процент е
извън контрола на ответното дружество и съответно приложното поле на
разпоредбата на чл. 143, т. 12 от ЗЗП е изключено.
В чл. 6 от Общите условия за отпускане на потребителски кредит в евро
или лева от „У.К.Ф.“ ЕАД изрично е предвиден механизмът, по който се
променя уговорения лихвен процент и видно от приложимите разпоредби
изменение е възможно както чрез увеличение, така и чрез намаляване.
Следователно и не е налице нищожност на разпоредбите, касаещи стойността
на предоставената услуга – възнаградителна лихва.
Неоснователно се явява и възражението на въззивника, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че в.та, произтичащи от договора за
кредит не са погасени по давност. Съгласно чл. 110 от Закона за
задълженията и договорите с изтичане на петгодишна давност се погасяват
всички в., за които законът не предвижда друг срок, а такъв по-кратък срок е
предвиден за в.та за лихва и неустойки – чл. 111, б. „б“ „в“ от Закона за
задълженият и договорите. Давността по отношение на в.та за главница и за
лихви от договора не е изтекла, тъй като исковият период обхваща в. след
07.01.2018 г., когато кредитополучателят е преустановил плащанията си по
договора, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено
01.07.2020 г.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
11
въззивния съд с тези на Софийски районен съд обжалваното решение следва
да бъде потвърдено изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК въззивниците
следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия сумата от 100 лева
юрисконсултско възнаграждение.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20075281/23.03.2021 г. по гр. д. №
48853/2020 г. по описа на СРС, 35 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК Х.Д.Х., ЕГН-
**********, от гр. София, ж.к. **** да заплати на „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК
– ****, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****, офис сграда
„****, офис 4 сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12