№ 910
гр. Плевен, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска А.
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска А. Гражданско дело №
20234430101871 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.310 и сл. от ГПК.
Иск с правно основание чл.242, вр.чл.128 от КТ.
Пред ПлРС е депозирана искова молба от Н. Х. Ц., чрез адв. М.М.,
против ***, ЕИК ***, с която се твърди, че въз основа на трудов договор
№*** с ответника, ищцата е заемала длъжността ***. Твърди се, че трудовият
договор е прекратен на 09.12.2020г, на основание чл.325, ал.1, т.4 от КТ.
Твърди се, че част от трудовото й възнаграждение- за м. март. 2020- в размер
на 252,37лв. и за м. декември .2020г.- в размер на 190,11лв., както и в пълен
размер за м. април. 2020г, в размер на 1012,46лв., не й е изплатено. Моли
съда, на основание чл. 242, ал.1 от КТ, да постанови решение, с което да
осъди ответника да заплати сумата от общо 1454,94лв.- трудово
възнаграждение за м. март, м. април. и м. декември. 2020г, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на ИМ, до
окончателното й изплащане. Претендират се разноски.
Ответникът ***, ЕИК ***, в срока за отговор, не изразява становище по
предявения иск.
Съдът, като съобрази становището на страните, на основание закона и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
1
По делото се установява, съобразно представените с ИМ писмени
доказателства, че между страните са съществували трудовоправни
отношения, въз основа на сключен трудов договор №***, въз основа на който,
ищцата е заемала длъжността „***”. По делото, с ИМ са представени фишове
за работна заплата, за м. март и м. април. 2020г. с допълнителна молба по
делото ищцата посочва, че между страните са били сключени два трудови
договора, прекратени.
По делото е изслушана и приета ССЕ, от заключението по която се
установява следното: между страните по делото са съществуването на два
трудови договора- от 11.02.2007г, прекратен на 12.04.2020г. и втори трудов
договор от 04.05.2020г, прекратен на 19.12.2020г. ВЛ е констатирало, че по
първия трудов договор, на ищцата не са заплатени: за м. март. 2020г.- сумата
от 252,37лв. / чиста сума за получаване, дължим остатък от общо 722,37лв/ и
за м. април. 2020г.- сума от 225,20лв.- чиста сума за получаване,
съставляващи дължимо трудово възнаграждение. ВЛ е установило, че по
втория трудов договор, за процесния м. декември. 2020г, е неизплатено
трудово възнаграждение в размер на 118,31лв. /нетна сума/. ВЛ е
констатирало, че в полза на ищцата е начислено обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, по реда на чл. 224, ал.1 от КТ, и по двата
трудови договора, което също е дължимо.
По делото, съобразно разпределената доказателства на тежест, няма
представени доказателства от ответника, за заплащане на претендираната
сума- трудово възнаграждение.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Съобразно нормата на чл.242 от КТ, положеният труд по трудово
правоотношение е възмезден, а заплащането на труда, положен от страна на
работника или служителя, от неговият работодател, е едно от основните му
задължения, съобразно на което е разпределена и доказателствената тежест
между страните. Нормата на чл.270, ал.3 от КТ, предвижда, че трудовото
възнаграждение се изплаща лично на работника, по ведомост или срещу
разписка, или по писмени искане- по банков път. Разпоредбата кореспондира
с чл.128, ал.1, т.1 от КТ, съобразно която работодателят е длъжен в
установените срокове, да начислява във ведомостите за заплати, трудовите
2
възнаграждения на работниците/ служителите, за положеният от тях труд.
Тази норма въвежда задължение за работодателя да води такива ведомости,
като начисляването означава вписване на размерът на дължимото
индивидуално трудово възнаграждение на работника, поименно, като с това,
работодателят признава своето задължение към работника, и то става
ликвидно.
В случая безспорно по делото е установено, че трудовото
възнаграждение на ищеца, по трудов договор №***, е частично заплатено,
преди датата на ИМ, като е налице дължим остатък от общо 477,57лв.- нетно,
съставляващ дължимо ТВ, за м. март и м. април. 2020г. По делото, съобразно
заключението на ВЛ се установява, както бе посочено, че в полза на ищцата е
начислено и незаплатено, обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, и по двата трудови договора. Съдът не е сезиран с иск по чл. 224, ал.1
от КТ, поради което не дължи произнасяне спрямо установените като
дължими суми, обезщетение за неизплозван платен годишен отпуск.
Съобразявайки търсената защита и искът, предявен в настоящето
производство, с правно основание чл. 242 от КТ, за заплащане на трудово
възнаграждение, съдът е приел и изменението на иска, по реда на чл. 214 от
ГПК, като е приел иска за разглеждане за сумата от 595,88лв, съобразно
заявеното в депозираната по делото молба. Няма пречка ищцата да предяви
правата си за заплащане на обезщетението по чл. 224 от КТ в отделно
производство.
На основание гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 242, ал.1, вр. чл.128, ал.1 от КТ, е основателен и следва
да бъде уважен, като в полза на ищцата бъде присъдена сумата от 595,88лв,
дължимо ТВ за м. март, м. април и м. декември. 2020г. Съдът намира, че не са
налице основанията за постановяване на неприсъствено решение, по реда на
чл. 238 от ГПК, тъй като не са налице предпоставките, визирани от закона, в
кумулативна даденост. Съдът приема, че е налице само първата предпоставка
по т.1- на страните са указани последиците от неспазване на сроковете за
размяна на книжа и за неявяването им в .з., Съдът намира, че в случая не е
налице втората визирана от закона предпоставка, а именно, искът да е
вероятно основателен, с оглед на посочените в ИМ обстоятелства и
представените доказателства. Както бе посочено, в ИМ се твърди
съществуването само на един трудов договор между страните- от 2007г, като
3
в хода на делото се установява, че същият е прекратен, и между страните е
сключен нов трудов договор, по който е дължимо ТВ за м. декември. 2020г.
Съдът приема, че с оглед установените трудовоправни отношения между
страните, да се присъди в полза на ищцата- като работник, дължимото й
трудово възнаграждение и по втория трудов договор.
Следва, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът да бъде осъден да
заплати на ищецът, сумата от 400лв.– разноски по делото.
Следва, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, ответникът да бъде осъден да
заплати, по сметка на ПлРС, сумата от 50лв.- държавна такса и сумата от
150лв.-- деловодни разноски.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
На основание чл. 238, ал.3 от ГПК, ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането за постановяване на неприсъствено решение, като
НЕОСНОВАТЕЛНО.
ОСЪЖДА, на основание чл.242, ал.1, вр.чл.128, ал.1 от КТ, ***, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от *** ДА
ЗАПЛАТИ НА Н. Х. Ц., ЕГН**********, от *** сумата от 595,88лв- чиста
сума за получаване, съставляваща дължимо трудово възнаграждение, за м.
март, м. април и м. декември. 2020г., ведно със законната лихва, считано от
датата на ИМ- 05.04.2023г, до окончателното й изплащане,.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от *** ДА ЗАПЛАТИ
НА Н. Х. Ц., ЕГН**********, от *** сумата от 400лв.-разноски по делото .
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от *** ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на ПлРС, сумата от 50лв.- държавна такса и сумата от 150лв.--
деловодни разноски..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от дата
27.юни.2023г., обявена на страните в с.з., с въззивна жалба, пред ПлОС.
Решението, в частта му, с която е оставено без уважение искането за
постановяване на неприсъствено решение, има характер на определение и не
4
подлежи на обжалване.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
5