Р Е Ш
Е Н И Е
№......................
гр.София, 20.09.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на десети юни две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова
в.гр. дело № 5247 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 312212 от
12.01.2018 г., постановено по гр.д. 20335/2016
по описа на СРС, 33 състав са отхвърлени предявените от М.Б.М. срещу Д.Ц.Ц. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че е
собственик на реална част от 11.21 кв.м., представляваща паркомясто № 1,
находящо се в гр. София, ул. „Силиврия“ № 14 находящи се в дворно място цялото
с площ 231 кв.м., съставляващо урегулиран поземлен имот XVIII-247, от квартал
119, по плана на гр. София, местността „Красно село – плавателен канал“, при
съседи ул. Силиврия, УПИ ХVІ-246, ПИ № 252, УПИ XX-250, 251, 252, УПИ XIX-248,
249, а по скица: УПИ ХVІ-246, УПИ ХVІ-250, 251, 252, УПИ XIX-248, 249 и да го
осъди да му предаде владението на този имот, иск по чл. 59 ЗЗД за осъждане да
заплати обезщетение за лишаване от право на ползване на недвижимия имот в
размер на 990 лв. за периода 12.07.2013 г. – 12.04.2016 г., ведно със законната
лихва от депозиране на исковата молба 13.04.2016 г. до окончателното изплащане.
Със същото решение са отхвърлени предявените от М.Б.М. срещу В.И.М. и И.М.Д.
иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че е собственик на реална част
от 16.77 кв.м., представляваща паркомясто № 2, находящи се в дворно място
цялото с площ 231 кв.м., съставляващо урегулиран поземлен имот XVIII-247, от
квартал 119, по плана на гр. София, местността „Красно село – плавателен
канал“, при съседи ул. Силиврия, УПИ ХVІ-246, ПИ № 252, УПИ XX-250, 251, 252,
УПИ XIX-248, 249, а по скица: УПИ ХVІ-246, УПИ ХVІ-250, 251, 252, УПИ XIX-248,
249 и да ги осъди да му предадат владението на този имот, иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД за осъждане да заплатят обезщетение
за лишаване от право на ползване на недвижимия имот в размер на 990 лв. за
периода 13.04.2013 г. – 12.04.2016 г., ведно със законната лихва от депозиране
на исковата молба 13.04.2016 г. до окончателното изплащане.
Срещу така
постановеното решение е постъпила жалба от ищеца М.М..
Излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния
закон, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради
необоснованост.
Според въззивника,
СРС не е приложил правилно материалния закон, като не е взел предвид, че при
строителството на сгради имало два вида паркоместа – първите били част от
застроената площ на сградата, а вторите не били включени в застроената площ на
сградата. В първия случай собствеността върху паркоместата се определяла спрямо
притежаваните идеални части от сградата, а във втория се определяла от
собствеността на терена. Неправилно съдът е приел, че спрямо процесните имоти
собствеността се определяла спрямо притежаваните идеални части от сградата.
Същите били собственост на ищеца, тъй като бил собственик на терена. Процесните
паркоместа се намирали в свободната и незастроена част от двора, върху който не
било учредено право на строеж и не били принадлежности към сградата,
следователно ищецът като собственик на терена бил собственик и на паркоместата.
С оглед на горното строителят не притежавал собствеността върху продадените от
него на ответниците паркоместа. Според въззивника неправилно с постановеното
решение първоинстанционният съд отхвърлил предявените искове по чл.59, ал.1 ЗЗД.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК ответникът Д.Ц.Ц. е подал отговор на
въззивната жалба, в който е изразил становище за неоснователност на подадената
въззивна жалба. Отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение,
като правилно, законосъобразно и обосновано. Излага доводи за правилно
приложение на материалния закон, като допълва, че дори да не бъде приети
изводите на районният съд, то следва да се вземе предвид, че ищецът е учредил
на строителя правото да построи надземен паркинг с три паркоместа с обща площ
около 50 кв.м. в дъното на дворното място. С одобряването и подписването от
страна на ищеца на архитектурния проект и със сключването на договора за
суперфиция ищецът и строителя са постигнали съгласие за разпределянето на
отделен участък от свободната площ на дворното място за ползване от строителя и
етажните собственици. Също така се установявало, че Д.Ц.Ц.
не е позлвал имота, нито е пречил за ползването им.
Останалите ответници В.И.М. и И.М.Д. не са депозирали писмени отговори
на въззивната жалба и не изразяват становище по нея.
Съдът, след като
обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно
производство по реда на чл. 235 от ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Производството пред
СРС е образувано по искова молба на М.Б.М., с която срещу Д.Ц.Ц., В.И.М. и И.М.Д. са предявени искове по чл.108 ЗС за признаване правото
му на собственост върху недвижим имот, представляващ реална част от 11.21 кв.м. от паркомясто № 1, както и върху реална част от 16.77 кв.м. от паркомясто № 2, които
недвижими имоти се намират в гр.
София, ул. ***** и осъждане на ответниците да му предадат владението върху процесните имоти, които владеят
без правно основание, както и по чл.59, ал.1 ЗЗД за
осъждането на ответниците да му заплатят обезщетение за
лишаване от право на ползване
на недвижимите имоти в размер на 990.00 лв. за периода 12.07.2013 г. - 12.04.2016 г. за
първия ответник и от 13.04.2013 г. - 12.04.2016 г. за
втория и третия ответник, ведно със законната лихва
от депозиране на исковата молба
13.04.2016 г. до окончателното
изплащане.
Ищецът твърди, че е собственик на недвижимия имот, представляващ дворно място, находящо се в гр. София,
ул. *******, цялото
с площ 231 кв.м., съставляващо урегулиран поземлен имот XVIII-247, от квартал 119, по плана на
гр. София, местността „Красно село - плавателен канал“, при съседи
ул. Силиврия, УПИ XVI-246,
ПИ № 252, УПИ ХХ-250, 251, 252, УПИ XIX- 248,
249, а по скица: УПИ XVI-246, УПИ ХХ-250, 251, 252, УПИ XIX-248,249 на основание наследство
и съдебна делба.
Поддържа твърдения,
че е учредил право на строеж
върху
имота си в полза на „Б.-****“ ООД, с нотариален акт № 16, Том VIII, дело № 1171 от 2007 г. на нотариус С.Т., с peг. № 065 на НК за построяване на сграда, като е
запазил за себе си собствеността върху терена. По твърдения сградата била
построена и завършена с акт за ползване – Разрешение № ДК-07-56/02.02.2009 г.
Излага правни и
фактически доводи, че след построяване на сградата са останали незастроени
около 50 кв.м. от дворното място, върху които са били обособени три броя паркоместа, с които строителят се е разпоредил без
съобразяване, че не е собственик на терена, както и че същите не представляват
самостоятелен обект и не са включени в застроената част на сградата – т.е. в
учредената от него като собственик на терена суперфиция.
По твърдения строителят
„Б.-****“ ООД е продал на ответниците, както следва - паркомясто
№ 1 е продадено на Д. Ц., който заедно със съпруга си Л.Ц.с нот.
акт № 32/2013 г. са го продали на първия ответник Д.Ц.Ц.,
а паркомясто № 2 е продадено на втория и третия
ответник В.И.М. и И.М.Д. с нот. акт № 171/2008 г. Излага
правни и фактически доводи, че тези сделки са без вещно - прехвърлителен
ефект, тъй като продавачът не е притежавал право на собственост върху паркоместата, а и тези сделки са нищожни, поради невъзможен
предмет, тъй като паркоместата не са самостоятелни
обекти на правото на собственост.
Ищецът твърди, че ответниците владеят паркоместата, които са негова
собственост и го лишават от правото
да ги ползва.
Затова ищецът иска съдът да
осъди ответниците да му предадат владението
върху процесните имоти, които владеят
без правно основание, както и да заплатят обезщетение
за лишаване от право на
ползване на недвижимия имот в размер 990 лв. за периода 12.07.2013 г. –
12.04.2016 г. за първия ответник и от 13.04.2013 г. –
12.04.2016 г. за втория и третия ответник, ведно със законната
лихва от депозиране на исковата
молба 13.04.2016 г. до окончателното изплащане.
Ответниците Д.Ц.Ц., В.И.М. и И.М.Д., всички от гр. София, депозират отговори
на исковата молба, в които оспорват исковете като недопустими и неоснователни.
Твърдят, че ищецът е учредил на строителя надлежно право на строеж на процесните паркоместа. Заявяват,
че дори да се приемат за нищожни сделките, с които паркоместата
са им прехвърлени, то те не са собственост на ищеца, а на собствениците на
обектите в сградата, а ищеца има единствено гола собственост на дворното място.
Твърдят и че ищецът е дал съгласие за разпоредителните сделки в полза на трети
лица по смисъла на чл. чл. 66 ЗС вр. чл. 33 от ЗС.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, ищецът в качеството си на собственик на
дворното място, находящо се в гр. София, ул. ********е учредил право на строеж
на „Б.-****“ ООД на жилищна сграда със застроена площ от 1 157,39 кв.м.,
както и надземен паркинг с три паркоместа с площ около 50 кв.м., съгласно
одобрен работен проект, одобрен на 01.02.2007 г. от СО „Дирекция Архитектура и
градоустройство“ и с разрешение за строеж №10.12.07 г. Приел е, че в т. VІІІ от
договора учредителят собственик е дал съгласието си по реда на чл. 66 ЗС вр.
чл. 33 от ЗС за прехвърляне на собствеността по отношение на обектите по отстъпеното
право на строеж- апартаменти, гаражи, ателиета и паркоместа, с изключение на
получаваните от него такива. Прието е за установено, че впоследствие строителят
е прехвърлил на ответниците собствеността върху процесните паркоместа.
Страните не спорят по
установените от първата инстанция обстоятелства и фактическата обстановка е
била правилно установена от първата инстанция.
Видно от констативни нотариални
актове № 115, том VIII, дело № 1551/1997 на нотариус Д. Танев и нот. акт № 15, том VIII, нот. дело № 1170/2007 г. на нотариус С.Т., с peг. № 065 на НК, ищецът
М.Б.М. е признат за
собственик на дворно място, находящо се в гр. София,
ул. ********, цялото с площ 231 кв.м., съставляващо урегулиран поземлен имот XVIII-247, от квартал 119, по плана на
гр. София, местността „Красно село - плавателен канал“, при съседи
ул. Силиврия, УПИ XVI-246,
ПИ № 252, УПИ ХХ-250, 251, 252, УПИ XIX-248, 249, а по
скица: УПИ XVI-246, УПИ ХХ-250, 251, 252, УПИ
XIX-248, 249
на основание наследствено правоприемство, съдебна
делба и давностно владение.
Установява се, че с нотариален акт №
16, Том VIII, дело № 1171 от 2007 г. на нотариус
С.Т., с peг. № 065 на НК, ищецът е учредил право на
строеж на „Б.-****“ ООД за построяване на жилищна сграда с разгъната застроена площ от 1 157.39 кв.м. с апартаменти,
ателиета, гаражи и надземен паркинг с три паркоместа с площ около 50 кв.м. в дъното на двора, съгласно работен проект, одобрен на 01.02.2007 г. от СО „Дирекция Архитектура и градоустройство“ и разрешение за строеж №359/10.12.07 г., като учредителят си е запазил право на
строеж на не по-малко от 27% от цялото право на строеж за построяване на
обектите, описани в пункт първи: апартамент № 5 със застроена площ от 57.37
кв.м. с избено помещение № 10 с площ от 6.01 кв.м. при посочени съседи;
апартамент № 6 със застроена площ от 56.97 кв.м. и избено помещение № 8 със
застроена площ от 5.17 кв.м. при посочени съседи; апартамент № 7 със застроена
площ от 57.37 кв.м. и избено помещение № 9 с площ от 5.17 кв.м. при посочени
съседи и гараж № 2 със застроена площ от 32.46 кв.м., находящ
се на кота 0.00 на сградата при посочени съседи.
В т. VIII от договора
учредителят собственик е дал съгласието си по реда на чл. 66 ЗС вр. чл. 33 от ЗС по отношение на отстъпеното право на
строеж и изградените въз основа на него апартаменти, гаражи, ателиета и паркоместа в сградата с изключение на получените от него
такива.
Страните не спорят и
се установява, че с протокол образец № 16 е установена годността на строежа и
той е приет. С разрешение № ДК - 07 - 56/02.02.2009
г. на ДНСК е разрешено ползването на построената сграда с административен адрес
гр. София, ул. ********.
В представената
таблица за определяне застроените площи на апартаментите, ателиетата, гаражите
и паркоместата, както и на складовите помещения и
общите части в сградата, находяща се в гр. София, ул.
******** е посочено, че застроената площ на сградата с апартаменти, ателиета и
гаражи № 1 и № 2 е 1157.39 кв.м., а застроената площ на надземния паркинг
включващ паркомясто № 1 – 11.21 кв.м., паркомясто № 2 – 16.77 кв.м. и паркомясто
№ 3-14.61 кв.м. е 42.59 кв.м. общо.
Установява се, че с
договор за покупко - продажба на недвижим имот по нот. акт № 32, том VIII, дело № 1320/2008 г. на нотариус С.Т.,
с peг. № 065 на НК, строителят „Б.-****“ ООД е
прехвърлил собствеността на Д. П.Ц.на апартамент № 1 и процесното паркомясто № 1, а последният и съпругата му Л.Ц.са продали паркомястото на ответника Д.Ц.Ц.
с договор за покупко - продажба на недвижим имот по нот. акт № 32, том I, дело № 31/2013 г. на нотариус Е. Б.,
с peг. № 065 на НК.
С договор за покупко - продажба на недвижим имот, оформен с нот. акт № 171, том VIII, дело № 1450/2008 г. на нотариус С.Т.,
с peг. № 065 на НК, строителят „Б.-****“ ООД е
прехвърлил собствеността на ответниците В.И.М. и И.М.Д.
на апартамент № 8 и процесното паркомясто № 2.
Чрез констатациите на
приетата пред първата инстанция СТЕ, която настоящият състав кредитира по реда
на чл.202 ГПК, се установява, че размерът на средния пазарен наем за двата
имота предмет на производството за периода 14.06.2013 г. - 14.06.2016 г. е 990
лв. В заключението е прието, че изградената жилищна сграда е изпълнена в
съответствие с одобрените проекти, а процесните паркоместа са част от двора и отговарят на одобрения
архитектурен проект. Посочено е, че те не са включени в РЗП на сградата, а са
предвидени по изискване на ЗУТ, покрити са с перфорирани бетонови плочи на
тревна фуга. Според отразеното в обяснителната записка по част архитектура –
поради маломерността на имота и техническата невъзможност да се изгради
подземен гараж в УПИ са проектирани гаражи за три коли и три броя паркоместа в двора в обособения паркинг. Според
изискванията на Наредба № 2/2004 г. за планиране и проектиране на
комуникационно-транспортни системи на урбанизираните територии /чл.24, ал.1/ за
нови сгради необходимите места за паркиране и/или гариране в един УПИ са по
едно място за всяко жилище. Според експерта, няма гаражна клетка на паркомясто № 2. В площообразуването
това паркомясто попада в т. 2 - открити външни паркоместа. Вещото лице посочва, че проектът по делото
съответства на проектите по отделните части, които са одобрени с доклад от
17.07.2007 г. на СО „Дирекция Архитектура и градоустройство“. Според
действащата нормативна уредба /Наредба № 2/2004 г./ строителството на нови
сгради се разрешава само ако с инвестиционните проекти се осигуряват
необходимите места за паркиране.
За установяване на ползването на паркоместата
са събрани гласни доказателства пред първата
инстанция.
Чрез показанията на
свидетеля М.М.паркомясто №
1 е на Д.Ц., а паркомясто № 2 е на другите ответници, макар да не ги е
виждала да паркират автомобили на тези паркоместа.
Чрез показанията на свидетеля
Д. П.ответницата В.М. няма автомобил и не ползва паркомясто
в имота. Същата установява, че не е виждал и баща й да паркира на това място. В
тази насока са и дадените пред СРС показания от страна на свидетелят К.Б..
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на
чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно
решение е валидно, процесуално допустимо, обосновано и правилно. При
постановяването му не е нарушен материалния закон.
На основание чл.272 ГПК, СГС препраща към мотивите на първата инстанция, които са неразделна част
от настоящите. Във връзка с изложените в подадената въззивна жалба доводи,
съдът намира че следва да допълни следното:
Предвид нормата на чл.63,
ал.1 ЗС, когато собственикът
на земята отстъпи на друго
лице правото да построи сграда
върху земята му, това трето
лице придобива собствеността върху постройката. На основание чл. 18 ЗЗД договорите за
прехвърляне на собственост или учредяване на други вещни права върху недвижими
имоти се извършват с нотариален акт и вещното право на строеж се придобива въз
основа на сключения договор и върху обектите, описани в него.
В разглеждания случай
ищецът,
като собственик на урегулирания поземлен имот е отстъпил правото на строеж, като
е запазил за себе си собствеността
върху отделни обекти /самостоятелни/ в сградата, която суперфициарят е следвало и е изградил до степен - разрешаването й за ползване. Установи
се, че строителят е изградил сградата и обектите в нея до степен на завършеност
според договореното. За сградата е издаден акт за ползване като в изпълнение на
договореното, на учредителя са били предадени обектите - апартамент № 5 със
застроена площ от 57.37 кв.м. с избено помещение № 10 с площ от 6.01 кв.м. при
посочени съседи; апартамент № 6 със застроена площ от 56.97 кв.м. и избено
помещение № 8 със застроена площ от 5.17 кв.м. при посочени съседи; апартамент
№ 7 със застроена площ от 57.37 кв.м. и избено помещение № 9 с площ от 5.17
кв.м. при посочени съседи и гараж № 2 със застроена площ от 32.46 кв.м., находящ се на кота 0.00 на
сградата при посочени съседи.
В изпълнение на
договореното по учредената суперфиция, с приключване на строителството е възникнала етажна собственост, като отделните обекти в сградата са станали собственост на лицата, посочени в договора като титуляри
на права върху тях.
Настоящият състав
възприема изразеното становище от ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК:
решение № 173 от 26.06.2013г. по гр.д.№ 1273 от 2013 г. на ВКС І г.о. решение №
316 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г., на ВКС II г. о. С тези решения е
прието, че обемът на отстъпеното право на строеж се определя от съдържанието на
договора или на административния акт, с които е учредено. Изграденото в повече
от учредения обем на право на строеж е собственост или на собственика на земята
или на притежателя на правото на строеж, с оглед на това дали то представлява
самостоятелен обект на собственост или не. Когато изграденото в повече е
самостоятелен обект, то става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл.92 от ЗС, а когато не е
самостоятелен обект, съдът следва да установи неговият правен статут с оглед
възможността да бъде придобит от притежателя на правото на строеж на основание
чл.97 и чл.98 от ЗС.
Съобразно така
изразените становища, настоящия състав намира, че предвиденият с одобрения
проект надземен паркинг с обособени в него три броя паркоместа
се включва в обема на отстъпеното право на строеж, за което е дадена изрична и
несъмнена воля от страна на учредителя- ищец в производството. Разпоредбата на
чл.20 от ЗЗД, задължава съдът да тълкува договорът, търсейки действителната
обща воля на страните и изследвайки отделните уговорки във връзка една с други
и с оглед произтичащия от целия договор смисъл. В конкретния случай ищецът е
сключил със строителя „Б.-****“ ООД договор, с който е учредил право на строеж
върху собствената си земя за построяване (съгласно одобрен работен архитектурен
проект) на седеметажна жилищна сграда с апартаменти, ателиета, гаражи, складови
помещения и надземен паркинг с три паркоместа.
Учредителят си е запазил правото на строеж за апартаменти с номера 5, 6 и 7 в
сградата и за гараж № 2. Останалите обекти в сградата /самостоятелни и
несамостоятелни/, без тези, за които учредителят си е запазил изрично право на
строеж, следва да останат в изключителна собственост на носителя на правото на
строеж „Б.-****“ ООД. При тези уговорки в договора не може да има съмнение, че
действителната обща воля на страните е строителят „Б.-****“ ООД да придобие
тези обекти съгласно одобрения работен проект от 01.02.2007 г.
При учредяване на суперфиция със запазване на право на строеж върху отделни
обекти в сградата, договорът между страните е меродавен за това, коя от
страните по него какъв обет ще придобие и кои части от сградата ще останат общи
за етажните собственици.
В случая, с
построяването на надземния паркинг не е надхвърлен обема на правото на строеж и
не подлежи на изследване въпросът дали същият е принадлежност към земята или
към сградата. Напротив, както бе посочено според изрична воля на учредителя –
ищец в производството този несамостоятелен и принадлежащ към сградата обект е
бил изрично предвиден не само в одобрената и изпълнена строителна документация,
а и в акта, с който е възникнала суперфицията. За
обосноваване на този извод, съдът съобрази, че в обем на правото на строеж не
се включва единствено застроената площ на сградата по см. на §5,т.15 от ДР на
ЗУТ.
Доколкото в случая не
е договорено, че надземния паркинг с обособените в него три броя паркоместа ще принадлежи след изграждането му на
учредителя-етажен собственик или на конкретни други етажни собственици, то,
същият като несамостоятелен обект-принадлежност към сградата или самостоятелни
обекти в нея по своето естество и предназначение е станал собственост на суперфициаря-строител.
Съгласно §5 т. 39 от
Допълнителните разпоредби на ЗУТ "Обект" е самостоятелен строеж или
реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно
функционално предназначение и идентификатор по Закона за кадастъра и имотния
регистър. В чл. 98 ал.2 т.3 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. обн.
ДВ, бр. 3 от 13.01.2004 г. за правила и нормативи за устройство на отделните
видове територии и устройствени зони е предвидено, че
в многофамилните жилищни сгради, освен жилища може да
има и гаражи и общи паркинги. Когато е предвидена площ за паркиране в подземен
етаж, но без изграждане на отделни гаражи с оградни
стени, а са обособени само паркоместа, обектът по
смисъла на § 5 т.39 ДР ЗУТ е целият паркинг, независимо дали е наименован така или като гараж по проекта, защото паркоместата не са самостоятелен обект на собственост.
Според задължителната съдебна практика на ВКС – решение № 53 от 8.05.2009 г. по
гр. д. № 5871/2007 г., I г. о. паркоместата
представляват необособена и несамостоятелна реална част от обект в сграда или
урегулиран поземлен имот.
Същевременно съдебната
практика по въпроса дали паркомястото е самостоятелен
обект на правото на собственост, респ. обект по смисъла на § 5, т.39 от ДР на
ЗУТ или не, е константна. Паркомястото съставлява
необособена и несамостоятелна реална част от самостоятелен обект - парцел,
сграда или отделен обект в нея и поради това не съставлява самостоятелен обект
на правото на собственост и не може да бъде предмет на прехвърлителна
сделка. С оглед на това паркомястото не може да бъде
прехвърлено с договор - възмезден или безвъзмезден, тъй като същият не може да
бъде годен, възможен предмет на договора (решение № 171/08.08.2014
г. по гр. д. № 4175/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 53/08.05.2009 г. по
гр. д. № 5871/2007 г. на ВКС, ГК, I ГО; решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. д.
№ 3834/2007 г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 222/30.03.2010 г. по гр. д.№
4076/2008 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 199/10.08.2015 г. по гр. д. №
5955/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО и др.).
За обосноваване на
посочените изводи, съдът съобрази, че съгласно чл. 98 ЗС собствеността върху паркоместата ще се преценява с оглед главната вещ, която
обслужват. Съгласно НАРЕДБА № 2 от 29.06.2004 г. за планиране и проектиране на
комуникационно-транспортните системи на урбанизираните територии необходимият
брой на местата за паркиране и гариране на МПС се определя в зависимост от
функционалното предназначение на обекта съгласно табл. 2. В таблицата е
посочено, че в жилищни блокове е необходимо всяко жилище да притежава собствено
паркомясто, в противен случай инвестиционният проект
е нямало да бъде одобрен, респ. нямало да бъде издадено удостоверение за ползване.
Следователно същите са изградени за да обслужват построената жилищна сграда. Поради
това, не може да бъде споделен доводът на жалбоподателя, че паркоместата
не представляват част от упражненото правото на строеж.
Макар законодателната
уредба да предвижда след акта за учредяване правото на строеж разглеждан в
настоящия случай три типа паркоместа в чл.37, ал.4 ЗУТ /обн.ДВ,бр. 101/22.12.2015 г./, както следва:
1. паркинг - гараж
със статут на самостоятелен обект в сградата, или
2. паркинг - гараж
със статут на обща част в сградата, или
3. отделни места за
паркиране със статут на принадлежност към съответните самостоятелни обекти в
сградата,
Съдът намира че
приложима в настоящия случай е последната хипотеза. При тълкуване договора, с
който е учредено правото на строеж и одобрената строителна документация, съдът
намира че в надземния паркинг са включени три броя места за паркиране, които са
принадлежност към самостоятелни обекти в сградата. Последното се установява и
от извършените от носителя на правото на строеж прехвърлителни
сделки.
С оглед тези
съображения, съдът намира за правилен и законосъобразен изводът на първата
инстанция, че паркомясто № 2 е прехвърлено като
несамостоятелен обект, като принадлежност към главната вещ - апартамент № 8 на ответниците В.М. и И.М. с нотариален акт № 171/2008 г.
Поради това, сключената сделка не е нищожна. Идентичен извод се налага и за
извършената прехвърлителна сделка, оформена с нот.акт № 32/2008 г. с предмет паркомясто
№ 1 и апартамент № 1от строителят в полза на етажния собственик Д. Ц..
При този подход се
явява правилен и законосъобразен изводът, че другата сключена сделка от
етажните собственици Д. Ц.и съпругата му Л. Ц.а, оформена с нотариален акт №
32/2013 г. е нищожна, поради това че приобретателят –
ответник Д.Ц. не притежава самостоятелен обект в сградата – етажна собственост.
По изложените
съображения, съдът намира, че доколкото ищецът не установи собствеността си върху
процесните реални части от паркоместа,
исковете по чл.108 от ЗС са неоснователни. Постановеното от първата инстанция
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
С оглед извода за
неоснователност на исковете по чл. 108 от ЗС, съдът намира, за неоснователни и предявените
искове по чл. 59, ал.1 от ЗЗД. Поради съвпадане изводите на двете инстанции,
постановеното от СРС решение следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно и в посочената част, с която исковете по чл.59, ал.1 ЗЗД са
отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
С оглед изхода на
спора на жалбоподателят не следа да бъдат присъждани разноски.
Минималното
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по иск по чл. 108 ЗС
е определено в чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на 600 лв. С оглед предявената претенция по чл. 59 ЗЗД
адвокатското възнаграждение за него е в размер на 300 лв. съгласно чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Д.Ц.
е претендирал разноски в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение, а
другите двама отчетници по 900 лв. за адвокатско възнаграждение. Направено е
възражение за прекомерност от насрещната страна. Същото следва да остане без
уважение, тъй като уговореното възнаграждение е уговорено съобразно определения
минимум в закона.
По изложените
съображения, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 312212 от 12.01.2018 г., постановено
по гр.д. № 20335/2016 г. по описа на
СРС, І ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА М.Б.М. с ЕГН ********** да заплати на В.И.М. с ЕГН ********** сумата
от 900,00 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА М.Б.М. с ЕГН ********** да заплати на И.М.Д.
с ЕГН ********** сумата от 900,00 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА М.Б.М. с ЕГН ********** да заплати на Д.Ц.Ц.
с ЕГН ********** сумата от 900,00 лв., разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му
при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.