№ 3809
гр. София, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Темислав М. Димитров
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20221100503204 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на К. В. К. срещу решение №
20212662/17.11.2021 г. по гр.д. № 27106/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 34 състав, в
частта, с която са уважени предявените искове от „А. за к. на п. з.“ ООД срещу
жалбоподателя за признаване за установено, че последният дължи сумите, както
следва: сумата в размер на 722,40 лв. – главница по сключен с „Вива кредит“ ООД
договор за паричен заем № 5428927/31.03.2018 г., ведно със законната лихва от
01.10.2019 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение)
до окончателното изплащане на вземането; сумата в размер на 113,36 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 30.04.2018 г. до 26.12.2018 г.; сумата в размер на
20,61 лв. – обезщетение за забава за периода от 27.12.2018 г. до 24.09.2019 г.
Жалбоподателят твърди, че решението в обжалваната част е неправилно.
Поддържа, че изводите на съда противоречат на събраните по делото доказателства,
като не са взети предвид доводите, наведени от него пред първоинстанционния съд. В
тази връзка излага, че е получил реално по процесния договор за кредит сумата в
размер на 689,26 лв., а не 800 лв., като същата следва да служи като основа за
1
начисляване на договорна лихва и обезщетение за забава. Счита, че не е уведомен
надлежна за прехвърлянето на вземането в полза на ищеца, поради което „А. за к. на п.
з.“ ООД не се явява материалноправно легитимирано да претендира плащане по
договора за заем. Освен това, твърди, че районният съд не се е произнесъл по
направено от него в срок възражение за давност. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и вместо него да
постанови друго такова, с което да отхвърли предявените искове.
Ответникът по жалбата „А. за к. на п. з.“ АД (правоприемник на „А. за к. на п.
з.“ ООД) оспорва жалбата и моли решението на Софийски районен съд да бъде
потвърдено. Претендира разноските по производството пред въззивната инстанция.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „А. за к. на п. з.“ ООД с обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 99, чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
99 и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът – „А. за к. на п. з.“ ООД, твърди, че по силата на Приложение № 1 от
03.06.2019 г. към договор за цесия от 01.12.2016 г., сключен с „Вива кредит“ ООД, е
придобил вземания на цедента срещу ответника К. В. К. за сумите, както следва:
сумата в размер на 722,40 лв. – главница по сключен с „Вива кредит“ ООД договор за
паричен заем № 5428927/31.03.2018 г., ведно със законната лихва от 01.10.2019 г.
(датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното изплащане на вземането; сумата в размер на 113,36 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 30.04.2018 г. до 26.12.2018 г.; сумата в размер на
20,61 лв. – обезщетение за забава за периода от 27.12.2018 г. до 24.09.2019 г. Сочи, че
кредитодателят е предоставил на кредитополучателя паричната сума, предмет на
договора, като ответникът се е задължил да върне сумата до 26.12.2018 г. Последният
не е изпълнил задължението си в уговорения срок, поради което по заявление на
цедента „А. за к. на п. з.“ ООД е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
посочените по-горе суми. Длъжникът е възразил срещу заповедта за изпълнение в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което и с оглед указанията на съда са предявени
искове по чл. 422 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо в обжалваната част. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
2
От приложеното ч.гр.д. № 55660 по описа на Софийски районен съд за 2019 г. се
установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, вх. № 3071239 от 01.10.2019 г., за вземанията, предмет на производството
пред Софийски районен съд, като съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 11.10.2019 г. срещу длъжника К. В. К.. Длъжникът е възразил срещу заповедта за
изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което и с оглед указанията на съда са
предявени искове по чл. 422 ГПК.
Във връзка с изложеното съдът намира, че предявените искове са допустими.
Видно от представения по делото договор за паричен заем № 5428927/31.03.2018
г., се установява, че на 31.03.2018 г. между „Вива кредит“ ООД (кредитодател) и К. В.
К. (кредитополучател) е сключен договор за кредит, по силата на който „Вива кредит“
ООД се е задължило да предостави на К. В. К. в заем сумата в размер на 800 лв., а
последният се е задължил да върне получената в заем сума в срок до 26.12.2018 г.,
ведно с договорена между страните възнаградителна лихва. Съгласно чл. 3, т. 5 от
договора, заемът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,30
%“. Доколкото се касае за реален договор, то неговото действие е обусловено както от
постигането на съгласие между страните, така и от реалното предаване на заемателя на
сумата, предмет на договора. В чл. 3, ал. 2 от договора е налице удостоверителното
волеизявление на ответника за получаването на заема, в която част същият има
характер на разписка.
Съгласно представеното по делото приложение от 03.06.2019 г. към рамков
договор за цесия от 01.12.2016 г., сключен между „А. за к. на п. з.“ ООД и „Вива
кредит“ ООД, се установява, че на 03.06.2019 г. „Вива кредит“ ООД (в качеството на
цедент) и „А. за к. на п. з.“ ООД (в качеството на цесионер) са сключили договор за
цесия, по силата на който цедентът е прехвърлил възмездно на цесионера вземанията
си към ответника К., произтичащи от договор за паричен заем № 5428927/31.03.2018 г.
По делото е представено и пълномощно, по силата на което цедентът е упълномощил
цесионера да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането.
На основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД предишният кредитор (цедентът) е длъжен
да съобщи на длъжника прехвърлянето на вземането, като прехвърлянето има действие
спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на длъжника от предишния
кредитор.
В приложеното към исковата молба уведомително писмо, подписано от
представител на цедента, е посочено, че вземането на „Вива кредит“ ООД към К. В. К.
е прехвърлено от кредитора в полза на „А. за събиране на вземания“ ЕАД. Посоченото
изявление на цедента е връчено на ответника с връчването на исковата молба, като
доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното
3
производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде взето предвид
– в този смисъл е задължителната практика на ВКС – решение № 3 от 16.04.2014 г. на
ВКС по т.д. № 1711/2013 г., I ТО, ТК, решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №
2352/2013 г., II ТО, ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II
т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо, съдът приема за доказано
обстоятелството във връзка с надлежното съобщаване на цесията на ответника.
Следователно по делото се установява, че „А. за к. на п. з.“ ООД е активно
материалноправно легитимирано да претендира заплащането на з.та на ответника по
договор за паричен заем № 5428927/31.03.2018 г., сключен между ответника и цедента
- „Вива кредит“ ООД
Както беше посочено, крайният срок за изпълнение на з.та за заплащане на
главница и възнаградителна лихва по договора е 26.12.2018 г. Следователно, срокът за
изпълнение на з.та е изтекъл, от което следва, че вземанията на ищеца за заплащане на
главница и възнаградителна лихва са изискуеми.
Ответникът не е ангажирал доказателства за погасяване на дълга. Неоснователно
се явява възражението на ответника за погасяване на з.та му по давност, тъй като от
изискуемостта на вземанията, до датата, на която давностният срок е прекъснат –
01.10.2019 г. (датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, от който момент се считат за предявени исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК), не е изтекъл нито петгодишният давностен срок по отношение на
задължението за главница, нито тригодишният такъв по отношение на з.та за лихва.
Предвид изложеното съдът счита, че исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 99, чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията за главница и възнаградителна лихва се явяват
основателни за пълния предявен размер.
Съдът достигна до фактически и правни изводи за наличието на главен дълг по
договор за паричен заем № 5428927/31.03.2018 г., представляващ непогасено
задължение за връщане на предадена в заем сума. Съгласно чл. 3, т. 4 от договора,
заемателят дължи връщане на предоставената му в заем сума на 9 равни вноски, като
първата от тях е с падеж 30.05.2018 г., а последната – 26.12.2018 г. Следователно, за
периода от 27.12.2018 г. до 24.09.2019 г. длъжникът е в забава и дължи лихва за забава
върху главницата в размер на 722,40 лв., която лихва е в размер на 54,58 лв. (размерът
на мораторната лихва е изчислен от съда на основание чл. 162 ГПК). Ето защо и с
оглед диспозитивното начало искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 и
чл. 86 ЗЗД следва да се уважи изцяло за сумата в размер на 20,61 лв. и за периода от
27.12.2018 г. до 24.09.2019 г.
Следва да се посочи, че първоинстанционното решение съдържа подробни
мотиви, които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК
4
препраща изцяло към тях.
Във връзка с изложеното се налага извод, че въззивната жалба е неоснователна, а
решението на Софийски районен съд – правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Относно разноските по производството:
При този изход на спора само въззиваемото дружество има право на разноски,
като в негова полза следва да бъде присъдена сумата в размер на 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК настоящето решение е окончателно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20212662/17.11.2021 г. по гр.д. № 27106/2020 г.
по описа на СРС, I ГО, 34 състав, в обжалвана част, с която са уважени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД
и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 и чл. 86 ЗЗД, предявени от „А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК
****, срещу К. В. К., EГН **********, за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумите, както следва: сумата в размер на 722,40 лв. – главница по
сключен с „Вива кредит“ ООД договор за паричен заем № 5428927/31.03.2018 г., ведно
със законната лихва от 01.10.2019 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до окончателното изплащане на вземането; сумата в размер на
113,36 лв. – възнаградителна лихва за периода от 30.04.2018 г. до 26.12.2018 г.; сумата
в размер на 20,61 лв. – обезщетение за забава за периода от 27.12.2018 г. до 24.09.2019
г.
ОСЪЖДА К. В. К., EГН ********** да заплати на „А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК
**** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 100 лв., представляваща
разноски по производството пред настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5