Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 48
гр.Русе, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията адм.д. № 4 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.145 и сл. от АПК.
Образувано е по
жалба от М.Х.В., действащ в качеството на ЕТ „М. В.“, със седалище в гр.Русе,
против акт № 231/18.08.2022 г. за установяване на публично държавно вземане
(АУПДВ), издаден от директора на Басейнова дирекция Дунавски район, жалбата по
административен ред срещу който била отхвърлена, а актът потвърден с решение №
171/17.10.2022 г. на министъра на околната среда и водите. С оспорения акт по
отношение на жалбоподателя е установено публично държавно вземане, представляващо
неплатени такси, дължими на основание чл.194, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗВ и чл.4,
ал.1 и чл.13, ал.1 и ал.2 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на
воден обект и за замърсяване, за правото на ползване на воден обект за
изземване на наносни отложения за периода от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г. по
разрешителни № РВО-04/08.08.2021 г. и № РВО-24/11.10.2011 г., в размер на
35 700 лева – главница и 5444,69
лева – лихва върху посочената главница за периода от 16.02.2021 г. до
18.08.2022 г. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност на
оспорения административен акт поради допуснати в производството по издаването
му съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречието
му с материалноправни разпоредби и неговото несъответствие с целта на закона.
Жалбоподателят сочи, че в акта не са посочени водния обект, предмета на правото
на ползване, количеството на иззетите наносни отложения, както и
доказателствата, които установяват посочените обстоятелства. Твърди, че е
допуснато нарушение на изискването за форма и съдържание на акта. Възразява, че
за процесния период от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г. не е бил титуляр на
посочените в акта разрешителни № РВО-04/08.08.2021 г. и № РВО-24/11.10.2011 г.,
същите не са действали и той не ги е ползвал. Твърди, че размерите на
установените публични вземания са определени в нарушение на чл.194, ал.1, т.2,
б.“а“ от ЗВ и чл.4, ал.1 и чл.13, ал.1 и ал.2 от Тарифата за таксите за
водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени оспорения АУПДВ. Претендира присъждането
на направените деловодни разноски.
Ответникът по
жалбата – директорът на Басейнова дирекция „Дунавски район“ в придружителното
писмо, с което преписката е изпратена в съда, с вх.№ 310/24.01.2023 г. и в
молба с вх.№ 490/03.02.2023 г., е изразил мотивирано становище за неоснователност
на жалбата и моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли. Претендира
присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност
на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от жалбоподателя, ако има
искане за присъждане на такива.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено
следното:
Видно от приложеното по преписката известие за
доставяне (на л.10), писмо с изх.№ Ж-203/17.10.2022 г. на МОСВ, с което решение
№ 171/17.10.2022 г. на министъра на околната среда и водите било изпратено на
жалбоподателя, било връчено на последния на 19.10.2022 г., считано от която
дата, съгласно чл.149, ал.3 от АПК, тече и 14-дневния преклузивен срок за
съдебното оспорване на АУПДВ. Жалбата до съда срещу този акт е подадена по
пощата на 01.01.2022 г. като е регистрирана при горестоящия орган с вх.№
Ж-203/03.11.2022 г. по описа на МОСВ. Следва да се приеме, че жалбата е
подадена в законоустановения срок по чл.149, ал.3 вр. ал.1 от АПК, съгласно чл.62,
ал.2, изр. първо от ГПК вр.чл.144 от АПК, от процесуално легитимирана страна -
адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, при наличие на
правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява
неоснователна.
Оспореният
административен акт е издаден от материално и териториално компетентен
административен орган – от директора на Басейнова дирекция „Дунавски район“.
Според чл.195б, ал.1 от ЗВ вземанията за незаплатените по реда на чл.195а, ал.
1 такси по този закон се определят с акт за установяване на публично държавно
вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл.166 от ДОПК.
Разпоредбата на чл.5, ал.6, т.3 от Правилника за дейността, организацията на
работа и състав на басейновите дирекции също предвижда, че директорът на
басейнова дирекция извършва административни и административнонаказателни
дейности, като издава индивидуални административни актове, включително и актове
за установяване на публични държавни вземания за неизплатените по реда на чл.
195а, ал. 1 от ЗВ такси. С оглед вида на дължимата такса - такава по чл.194,
ал.1, т.2, б.“а“ от ЗВ, за изземване на наносни отложения от река Дунав, то
безспорно е, че издаването на АУПДВ за неплатените такси е от териториалната
компетентност на директора на Басейнова дирекция „Дунавски район“, определена
съгласно чл.153, т.1 вр. чл.152, ал.1, т.1 от ЗВ.
Актът е издаден в
изискуемата писмена форма, както изисква чл.59, ал.2 от АПК вр. чл.166, ал.2 от ДОПК вр. чл.195б, ал.1 от ЗВ и съдържа всички предвидени в тази разпоредба
реквизити. В него са посочени и доказателствата, въз основа на които той е
издаден – покана за доброволно изпълнение с изх.№ КД-04-11/26.05.2021 г. и
констативен протокол от 25.07.2022 г. съгласно чл.195б, ал.2, т.3 и т.4 от ЗВ,
както и останалите документи по преписката. Противно на поддържаното от
жалбоподателя, към акта са изложени мотиви, в които са подробно са посочени
правните и фактически основания за неговото издаване и които, съгласно чл.
чл.97, ал.1,
изр.второ от АПК и т.3 от Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК, са
допълнени чрез мотивите, изложени в решението на горестоящия орган, в лицето на
министъра на околната среда и водите.
Не представлява нарушение по чл.59, ал.2,
т.4 от АПК от гледна точка на изискването за мотивиране на административния акт
обстоятелството, че в него не са посочени водния обект, предмета на правото на
ползване и количеството на ползвани блага и доказателствата, които да
установяват ползването. Както основателно се сочи в депозираното становище с
изх.№ ПО-04-19-1/12.09,2022 г. от административния орган при административното
обжалване на акта, правото на ползване на воден обект за изземване на наносни
отложения е предоставено с разрешителни № РВО-04/08.08.2011 г. и №
РВО-24/11/10.2011 г., издадени от директора на ИА „Проучване и поддържане на
река Дунав“. В разрешителните са определени местата на ползване, както
параметрите, при които ще се осъществява ползването на водния обект и то още в
административното производство по издаването им. В оспорения АУПДВ са посочени
двете разрешителни, а дължимата такса е изчислена именно спрямо параметрите на
добив, предвидени в тях – по 7000 куб.м. наносни отложения годишно.
Разпоредбата на чл.195б, ал.2 от ЗВ изрично указва писмените доказателства, въз
основа на които се издава АУПДВ и това са извлеченията от сметките, по които
постъпват таксите, платежните и други счетоводни документи, издадени от лицата,
използващи водите, поканата към лицето за доброволно изпълнение и констативните
протоколи от извършения контрол за изпълнение на задължението. Нормата не
изисква да бъдат посочвани, както неправилно твърди жалбоподателят, и „доказателствата,
които установяват ползването“. Разпоредбата на чл.194, ал.4, т.1 от ЗВ изрично
указва, че таксата по ал. 1, т. 2, каквито са и процесните такси, за които е
издаден АУПДВ, се определя на базата на разрешения
обем
на изземване, т.е. въз основа на обема, заложен в издадените разрешителни, а не
въз основа на действително добития обем наносни отложения. Конституционосъобразността
на нормата е била оспорена от тричленен състав на ВАС като с решение № 5 от
14.06.2022 г. по к. д. № 13/2021 г. Конституционният съд на Република България
е отхвърлил искането. Така, щом действително добитият обем инертни материали се
явява ирелевантен от гледна точка на дължимостта на таксата, то не съществува и
задължение в АУПДВ, който е издаден за нейното определяне и принудително
събиране, да бъдат посочвани доказателства за това обстоятелство.
Съдът не констатира допуснати в
административното производство съществени нарушения на
административнопроизводствените правила.
Жалбоподателят бил уведомен, на основание
чл.26, ал.1 от АПК, за започналото административно производство по издаване на
АУПДВ с писмо изх.№ КД -04-11/26.05.2021 г. С уведомлението била връчена и
покана за доброволно изпълнение на задължението за заплащане на процесните
такси със същия изходящ номер. Уведомлението и поканата били връчени на
жалбоподателя на 03.06.2021 г. По така връчената му покана жалбоподателят
депозирал писмено становище с вх.№ КД-04-11-(1)/11.06.2021 г., в което
възразил, че не дължи такси за процесната 2020 г., тъй като за целия период
водостоежът на река Дунав е бил положителен, а добивът на инертни материали по
сух метод, какъвто му е бил разрешен да извършва с посочените две разрешителни,
бил възможен само при нулев водостоеж. Счита, че е налице обективна
невъзможност за извършване на разрешената дейност по добив на инертни
материали, причинена от високото ниво на р.Дунав, което за него представлявало
непредвидено и непредотвратимо събитие от извънреден и траен характер, което,
според жалбоподателя, следва да се квалифицира като непреодолима сила. В
становището било посочено обстоятелството, че по оспорване на съответните
текстове от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за
замърсяване, било образувано адм.д. № 12312/2020 г. по писа на ВАС, Второ
отделение.
Административният орган е съобразил, че с
определение от 14.09.2021 г. Конституционният съд на Република България е
допуснал за разглеждане по същество искането на тричленния състав на ВАС,
разглеждащ адм.д. № 12312/2020 г. по писа на ВАС, Четвърто отделение, за
установяване на противоконституционност на чл.194, ал.4, т.1 от ЗВ, поради което
е спрял административното производство на основание чл.54, ал.1, т.4
(неправилно посочена от органа като т.5) от АПК до приключването на
образуваното конституционно дело. За спирането жалбоподателят бил уведомен с
писмо с изх.№ КД – 04-11 (2)/11.02.2022 г., връчено му на 15.02.2022 г. Както
беше посочено, с решение с решение № 5 от 14.06.2022 г. по к. д. № 13/2021 г.
Конституционният съд на Република България е отхвърлил искането за установяване
на противоконституционност на чл.194, ал.4, т.1 от ЗВ. Поради това органът, на
основание чл.55, ал.1 от АПК, е възобновил административното производство, за
което жалбоподателят бил уведомен с писмо с изх.№ КД-04-11 (3)/05.07.2022 г.,
връчено на последния на 07.07.2022 г. По повод възобновяването на производството
той депозирал ново становище с вх.№ КД-04-11 (4)/21.07.2022 г., в която отново
се позовал на обективна невъзможност през 2020 г. да добива инертни материали
съгласно издадените му разрешения, която невъзможност била причинена от
високото ниво на р.Дунав през цялата година, което, според становището, следва
да се квалифицира като непреодолима сила и което изключва дължимостта на
таксите за посочената година. На 25.07.2022 г. е издаден констативен протокол
от комисия в състав И.С.Г., К.Г.Ш. и Д.В.Г. – експерти в Дирекция „Контрол“ при
Басейнова дирекция „Дунавски район“, с който бил установен размерът на
дължимите такси по всяко от двете разрешителни съобразно разрешения с тях обем
на добива – в размер на по 17 850 лева, или общо 35 700 лева, както и
размера на дължимата лихва, в размер на 5176,91 лева, изчислена за периода от
16.02.2021 г. до 22.07.2022 г. Посочената комисия, като помощен орган, е конституирана
в съответствие с разпореденото със заповед № 49/17.05.2022 г. на директора на
Басейнова дирекция „Дунавски район“. На 18.08.2022 г. е издаден и оспорения
АУПДВ № 321 от същата дата.
Административният
акт е издаден при правилно приложение на материалния закон. Предмет на същия е
таксата по чл.194, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗВ, която разпоредба предвижда, че за
правото на използване на водите се заплаща и такса за ползване на воден обект за изземване
на наносни отложения от река Дунав и водохранилища. Нормата на чл.194, ал.4,
т.1 от ЗВ уточнява, че таксата по ал. 1, т. 2, т.е. и процесната такава, се
определя на базата на разрешен обем на изземване – в
случаите по буква "а". В цитираното по – горе решение КС е изложил
подробни съображения, с които е обоснована конституционосъобразността на последната
разпоредба. Прието е, че процесът на добиване на материалите от наносите оказва
едно от най-тежките въздействия върху водните тела и водните екосистеми и в
този смисъл натиск и върху околната среда като цяло. Затова ЗВ е разпределил
дейностите в различни групи с оглед на видовете разрешителни за водоползване.
Дейността по изземването на инертни материали от р. Дунав е идентифицирана като
вид въздействие ("натиск") с най-голяма тежест при оценка на
морфологичните изменения, при което се получават деформации на речното легло,
изменят се очертанията на бреговете, прави се преразпределение на дълбочините,
изменя се площта на речната повърхност, изменят се скоростта на течението и
разпределението й. Всичко това причинява въздействие върху биологичните елементи
за качество и екологично състояние на повърхностните водни тела и обосновава
определянето на таксата с оглед акумулиране на по-големи приходи за опазване на
р. Дунав и за дейности за възстановяване на екологичното равновесие в резултат
от извършваната стопанска дейност и се насърчава опазването на бреговете на
реките и намаляване на използването на природни ресурси за сметка на
рециклирани материали, освен в случаите, когато чрез изземването на наносни
материали се осигурява проводимостта на реките (дейност, която е определена от
чл. 138, ал. 4, т. 5 ЗВ като постоянна за защита от вредното въздействие на
водите по смисъла на чл. 137 и е освободена с чл. 58, ал. 1, т. 4 от
разрешителния режим при определени условия) и се постигат екологични цели.
Конституционният съд е приел, че предвидената с оспорената законодателна
разпоредба диференциация не надхвърля пределите на законодателната преценка –
тя е в съответствие с легитимната цел на законодателя да се предоставят
адекватни гаранции за защитата на околната среда, като се съобразяват
екологичните последици от конкретната дейност. Не е споделено виждането на
вносителя на искането, според което определянето по различен начин размера на
таксите за изземване на наносни отложения (според разрешения обем) и тези за
водовземане от повърхностни и подземни води (според реално отнетия обем вода)
поставя стопанските субекти, осъществяващи изземване на наносни отложения от
р.Дунав, в неравностойно положение спрямо останалите ползватели на водите.
Следователно
положението, при което дължимата от жалбоподателя такса за 2020 г. е определена
с оспорения АУПДВ според разрешения обем на добива на наносни отложения по
двете издадени му разрешителни - по 7000 куб.м. годишно по всяко от тях, а не
според реалния добив (жалбоподателят твърди, че поради високото ниво на р.Дунав
такъв практически липса и това не се оспорва от ответника по жалбата), напълно
съответства на закона – чл.194, ал.4, т.1 от ЗВ, а, видно от цитираното решение
на КС, и на Конституцията на Република България. Щом таксата по чл.194, ал.1,
т.2, б.“а“ от ЗВ се изчислява на базата на разрешения обем на изземване на
наносни отложения, а не спрямо действително иззетия обем такива, то причината,
поради която правата по издадените разрешения не са фактически упражнени се
явява ирелевантна за нейната дължимост. Независимо от това следва да се посочи,
че високият воден стоеж на р.Дунав през цялата 2020 г. не може да бъде
определен и като непреодолима сила (force majeure), която
да изключи дължимостта на процесната такса, както е поддържал в
административното производство жалбоподаеля. Непреодолимата сила е легално дефинирана
в разпоредбата на чл.306, ал.2 ТЗ и това е непредвидено или непредотвратимо
събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. Поради
използваният съюз „или“, в правната доктрина не е безспорно положението дали
всички изброени в определението елементи следва да са кумулативно налице или законът
сочи на алтернативност по отношение на непредвидимостта и непредотвратимостта
на настъпване на събитието. Преобладава виждането, според което тези два
елемента следва да са налице кумулативно, а не алтернативно, като използваната
законодателна формулировка, доколкото смесва понятията за случайно събитие (casus fortuitis) и непреодолима сила (vis major), се
счита за неудачна. Така, дори и да се приеме, че за жалбоподателя високото ниво
на р.Дунав през 2020 г. е непредотвратимо събитие, със сигурност, при полагане
на дължимата грижа на добрия търговец – чл.302 от ТЗ, то не е непредвидимо. Това
се установява и от депозираните годишни доклади по чл.48, ал.1, т.12 от ЗВ по
всяко от двете разрешителни, в т.3 „Заключение“ от които жалбоподателят е
посочил, че „…годишния добив на наносни
отложения от участъка са в пряка връзка с водните стоежи на р.Дунав и са
различни за всяка отделна година, не са добивани наносни отложения“, т.е.
самият жалбоподателят сочи, че е наясно с обстоятелството, че при висок воден
стоеж той няма да може да реализира добив в разрешения му обем. Следователно това
обстоятелство е било изцяло предвидимо за него и е част от нормалния стопански
риск, който съпътства развиваната от него дейност по изземване на наносни отложения.
Ако жалбоподателят е желал да изключи или ограничи отговорността си за
процесните такси е разполагал с възможността своевременно да поиска изменение
на издадените му разрешения на основание чл.72, ал.1, т.2 от ЗВ чрез намаляване
на разрешения с тях обем на добив на наносни отложения, което жалбоподателят,
видно от решения № ПД-14-6/01.02.2022 г. и № ПД-14-7/01.02.2022 г. на
изпълнителния директор на ИА „Проучване и поддържане на река Дунав“, е
направил, респ. да поиска прекратяване на тяхното действие на основание чл.79,
ал.1, т.1 от ЗВ, ако прецени, че с оглед високите водни стоежи на р.Дунав и
невъзможността за изземване на инертни материали по сух способ разрешената с
тях стопанска дейност е икономически нерентабилна. На следващо място, непреодолимата
сила следва да препятства изпълнението на задължението на страната, която се
позовава на това обстоятелство. В случая задължението на жалбоподателя е парично,
поради което неговото изпълнение е винаги обективно възможно и не може да бъде
осуетено от подобно обстоятелство. В този смисъл чл.81, ал.2 от ЗЗД изрично
предвижда, че обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за
изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че
през процесната 2020 г. той не е бил титуляр на посочените по-горе две
разрешителни. Същите са с краен срок до датата на прилагане на действащия към
процесния период ПУРБ – 31.12.2021 г. По делото липсват каквито и да било
данни, че правата по тях към процесната година са били прекратени или ограничени
от гледна точка на разрешения обем на добива. Напротив, установява се, че на
15.12.2021 г. жалбоподателят е депозирал заявления за тяхното изменение чрез
намаляване на разрешения обем на добива от 7000 куб.м. на 1000 куб.м. годишно и
продължаване на техния срок като по този начин очевидно е признал
съществуването на правата по разрешенията и то за добив в посочения обем от
7000 куб. м. по всяко от тях към 2020 г. Съществуването на валидни разрешения,
титуляр на които е именно жалбоподателят, се установява и от депозираните на 04.02.2021
г. от него декларации по чл.194б от ЗВ за дължимата такса за 2020 г. и годишните
доклади по чл.48, ал.1, т.12 от ЗВ от 01.04.2021 г.
Неоснователно е и твърдението, че размерите
на определената с оспорения АУПДВ такса и лихва върху нея не съответстват на
закона. Процесните такси са определени в размер, предвиден в тарифата по
чл.194, ал.6 от ЗВ - Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден
обект и за замърсяване. Таксите са изчислени, съгласно чл.4, ал.1 и чл.13, ал.1
и ал.2 от Тарифата, на базата разрешения обем на изземване и по предвидената за
целта формула - Т = Е х W, където Т е размерът на дължимата такса – в лв., Е е
единичният размер на таксата в лв./куб. м, W е размерът на разрешения обем на
изземване – в куб. м., а единичният размер на таксата за ползване на воден
обект за изземване на наносни отложения е определен на 2,55 лв./куб. м. Следва
да се посочи, че с решение № 9323 от 21.10.2022 г. на ВАС по адм. д. №
12312/2020 г., II о. са оставени без
разглеждане жалбите на "Поларис -8" ООД, гр. Варна, на "ДДФ
инвест" АД, гр. Русе и на "Техноинженеринг 2000" ЕООД, гр.
Бургас, против чл. 4, ал. 2 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на
воден обект и за замърсяване (обн. в ДВ бр. 2 от 6.01.2017 г., в сила от
1.01.2017 г.), приета с Постановление № 383/29.12.2016 г. на Министерския съвет
на Република България и производството по делото е прекратено в тази част като
са отхвърлени жалбите на "Поларис -8" ООД, гр. Варна, на "ДДФ
инвест" АД, гр. Русе и на "Техноинженеринг 2000" ЕООД, гр.
Бургас, против чл. 4, ал. 1 и ал. 3 и чл. 13 от Тарифа за таксите за
водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (обн. в ДВ бр. 2 от
6.01.2017 г., в сила от 1.01.2017 г.), приета с Постановление № 383/29.12.2016
г. на Министерския съвет на Република България и жалбите на "Дунавски
драгажен флот Видин" АД, гр. Видин, "Драгажна компания Тимок"
ООД и "ДДФ" ЕАД, гр. София против чл. 13, ал. 2 от Тарифа за таксите
за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (обн. в ДВ бр. 2 от
06.01.2017 г., в сила от 1.01.2017 г.), приета с Постановление № 383/29.12.2016
г. на Министерския съвет на Република България. Вярно е, че това решение не е
окончателно, тъй като е оспорено пред ВАС, петчленен състав, от
„Техноинженеринг 2000“ ЕООД, като по касационната жалба на това дружество,
видно от служебно извършената справка на интернет страницата на ВАС, е
образувано адм.д. № 1393 / 2023 г. по описа на ВАС, Петчленен състав -
II колегия, насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 16.03.2023
г. Независимо от това, евентуалната отмяна на Тарифата, в оспорената й част, би
имала действие само занапред – чл.195, ал.1 вр.чл.194 от АПК, от деня на
обнародването и влизане в сила на съдебното решение. Единствено при обявяване
на нищожност на оспорения подзаконов нормативен акт решението би имало обратно
действие – арг. от чл.195, ал.2 от АПК. Понастоящем обаче няма влязъл в сила
съдебен акт, с който този подзаконов нормативен акт, в оспорените му части, да е
бил обявен за нищожен, което би имало обратно действие, включително спрямо
релевантния съгласно чл.142, ал.1 от АПК момент – момента на издаване на
оспорения АУПДВ.
От представените по преписката разрешителни
№ № РВО-4/08.08.2011 г. и РВО -24/11.10.2011 г. се установява, че жалбоподателят
е титуляр на права за изземване на наносни отложения от динамичните запаси на
р.Дунав с разрешен обем на изземване до 7000 куб.м. годишно по всяко от тях. Елементарното
изчисление (7000 куб.м. х 2,55 лв.) показва, че дължимата по всяко от двете
разрешения такса за 2020 г. е правилно определена в размер на 17850 лева, или
общо 35 700 лева, както е посочено в оспорения АУПДВ. Същевременно разпоредбата
на чл.194б, ал.2 от ЗВ предвижда, че задължението по декларацията, по която
задълженото лице е изчислило дължимата такса, се внася в срок до 15 февруари,
т.е. след тази дата задължението за таксата става изискуемо и върху него се
дължи законната лихва, съгласно чл.175, ал.1 от ДОПК вр. чл.1, ал.1 от Закона
за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. Лихвата е
правилно изчислена от датата на настъпване на изискуемостта на главното
задължение за таксите за 2020 г. – от 16.02.2021 г. до датата на издаване на
оспорения АУПДВ – 18.08.2022 г.
АУПДВ се явява законосъобразен
административен акт, поради което подадената срещу него жалба следва да бъде
отхвърлена като неоснователна.
С молба вх.№ 490/03.02.2023 г. (л.15 от делото)
ответникът по жалбата е поискал присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Според чл.143, ал.3 от АПК, когато съдът отхвърли оспорването ответникът има
право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на
делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл.37 от ЗПП. Това правило се допълва от чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.144 от АПК, който
текст пояснява, че такова възнаграждение се дължи, ако страните „…са били защитавани от юрисконсулт“, т.е.
юрисконсултско възнаграждение се дължи, само ако страната е била представлявана
от юрисконсулт в съдебното производство (вж. и Тълкувателно решение № 3 от
13.05.2010 г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г.). В разглеждания случай
придружителното писмо с
вх.№ 310/24.01.2023 г., в което се съдържа и становището на ответника по
жалбата, и молба с вх.№ 490/03.02.2023 г. са подписани от самия административен
орган – от директора на Басейнова дирекция „Дунавски район“, а не от
юрисконсулт. Такъв не е представлявал административния орган и в проведеното по
делото открито съдебно заседание. Поради липсата на извършвани по делото
каквито и да било процесуални действия от юрисконсулт искането за присъждането
на юрисконсултско възнаграждение се явява неоснователно.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Х.В., действащ в качеството на
ЕТ „М.В.“, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, кв.“Долапите“,
ул.“Владая“ № 12, против акт № 231/18.08.2022 г. за установяване на публично
държавно вземане, издаден от директора на Басейнова дирекция „Дунавски район“,
с който по отношение на жалбоподателя са установени публични държавни вземания,
представляващи неплатени такси, дължими на основание чл.194, ал.1, т.2, б.“а“
от ЗВ и чл.4, ал.1 и чл.13, ал.1 и ал.2 от Тарифата за таксите за водовземане,
за ползване на воден обект и за замърсяване, за правото на ползване на воден
обект за изземване на наносни отложения за периода от 01.01.2020 г. до
31.12.2020 г. по разрешителни № РВО-04/08.08.2021 г. и № РВО-24/11.10.2011 г.,
в размер на 35 700 лева – главница и
5444,69 лева – лихва върху посочената главница за периода от 16.02.2021
г. до 18.08.2022 г., жалбата по административен ред срещу който акт била
отхвърлена и той бил потвърден с решение № 171/17.10.2022 г. на министъра на
околната среда и водите.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: