Р Е
Ш Е Н
И Е
№
312 27.02.2020 година
гр.Бургас
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският
административен съд, XIX-ти административен
състав,
На шести
февруари две хиляди и
двадесета година,
В открито
съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧАВДАР
ДИМИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ : 1. ХРИСТО
ХРИСТОВ
2. ЯНА КОЛЕВА
при
секретаря Й. Б.
с участието
на прокурора Андрей Червеняков
като
разгледа докладваното от съдията Колева касационно административнo дело № 103 по описа за
2020 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 от АПК.
Образувано е по касационна жалба на
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника юрисконсулт Т.
Ч., против решение № 1295 от 29.06.2018 г. по адм. дело № 2636/2017 г. на
Административен съд – Бургас в частта, в която съдът е уважил иск на И.М.С. ЕГН
********** срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, като е осъдил
ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 500 лв. за претърпени неимуществени
вреди, претърпени в периода от 14.06.2016г. до 05.04.2017г. в Затвора – Бургас
при изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 14.09.2017г. до окончателното й изплащане, като искът
в останалата част до предявения размер от 15 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба са изложени възражения
за неправилност на обжалваното решение в осъдителната му част поради нарушение
на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не е извършил
правилна преценка на събраните по делото доказателства, което е довело до
формулирането на необоснован и неправилен извод, че е осъществен фактическият
състав на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Поддържа се, че ищецът не е доказал твърденията
си за действия или бездействия от страна на ГД „ИН“ и нейни служители, с които
са му причинени неимуществените вреди. Сочи, че действащото право не въвежда
изискване всяка килия да е оборудвана със санитарен възел. Изразява несъгласие
с извода на съда за допуснати нарушения на чл.3 от Конвенцията за защита
правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и на чл.3, ал.2, т.2 от ЗИНЗС.
Наред с това се посочва, че размерът на присъденото обезщетение на ищеца е
несправедлив и необоснован, тъй като съдът не е изложил мотиви за начина, по
който е определен. Иска се отмяна на съдебното решение в обжалваната част,
алтернативно да бъде намален размера на присъденото обезщетение до минимален
размер. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание касационният
жалбоподател, редовно уведомен, не изпраща представител. По делото е постъпило
становище, ведно с пълномощно от Л. Н.старши юрисконсулт в ГД „ИН“ София, с
което същата желае да бъде отменено решението на първоинстанционния съд като на
основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК, претендира
разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение. Със становището
се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Ответникът И.М.С., не се явява,
представлява се от служебен защитник адв. К.. Оспорва жалбата и иска
първоинстанционното решение, в оспорената част, да бъде оставено в сила.
Представителят на прокуратурата
изразява становище за неоснователност на оспорването.
След като прецени твърденията на страните и събрания по делото
доказателствен материал, Бургаският
административен съд намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния
14-дневен срок по чл.211 от АПК от надлежна страна, за която решението в
обжалваната част е неблагоприятно и в съответствие с изискванията за форма и
реквизити, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Първоинстанционното производство пред
Административен съд – Бургас се е развило по реда на чл.203 и сл. АПК, във
вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
по искова молба на И.М.С. с ЕГН **********, против Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията” – София към министъра на правосъдието, с която бил предявен иск
за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, уточнен с допълнителна
молба, в размер на 15 000 лв. за периода от 14.06.2016г. до 05.04.2017г.,
причинени вследствие противоправно бездействие на длъжностни лица на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, ведно със законната лихва от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. С
решението си съдът осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на
500 лв. за претърпени неимуществени вреди, претърпени в периода от 14.06.2016г.
до 05.04.2017г. в Затвора – Бургас при изтърпяване на наказание „лишаване от
свобода“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.09.2017г. до окончателното
й изплащане, като искът в останалата част до предявения размер 15 000
лв. искът е отхвърлен като
неоснователен.
За да постанови решението съдът приел, че през
периода от 14.06.2016г. до 05.04.2017г. ищецът е пребивавал в Затвора – Бургас
в помещения със средна жилищна площ между 1,86кв.м. до 1,21 кв.м., общ
санитарен възел с течаща студена вода, но при невъзможност за ползване от
20,00ч. до 06,00ч., 3 бр. прозорци с размери 120/80 см., за естествените си
нужди през нощта ползвали кофи с капаци, вода за пиене от индивидуални шишета.
Условията на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, при които е бил
поставен И.М.С., включващи недостатъчната жилищна площ в спалните помещения,
липса на санитарен възел в килиите, неосигуряване на постоянен достъп през
нощта до тоалетна и течаща вода, поради което е бил принуден да ползва кофа за
естествените си нужди в общото спалното помещение при невъзможност за уединение
е довело С. до ниво на страдание, което надвишава това, присъщо на задържането.
Съдът приел, че лишаването на С. от горните права представлява нечовешко и
унизително отношение спрямо него. По тези съображения съдът е направил извод,
че е налице нарушение на чл.3, ал.1, вр. ал.2 от ЗИНЗС и чл.3 от ЕКПЧ по отношение
на условията, в които С. изтърпявал наказанието в затвора в гр.Бургас. За недоказани съдът счел
твърденията на ищеца за бездействие на администрацията на Затвора-Бургас да
осигури медицинско обслужване.По отношение размера на обезщетението,
съдът мотивирал решението си с нормата на чл.52 от ЗЗД и по
справедливост приел, че исковата претенция следва да бъде уважена в размер до 500
лв. и отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лв.
Решението
е валидно, допустимо и правилно.
Касационната инстанция
намира, че при постановяване на решението не са били допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на
материалния закон, обосноваващи неправилност и съответно касационно основание
по чл.209, т.3 от АПК. Първоинстанционният съд обективно е установил
фактическите обстоятелства, които се споделят от настоящия състав. Налице е
незаконосъобразно бездействие от страна на затворническата администрация.
Установено е, че претърпените негативни преживявания са в пряка
причинно-следствена връзка с лошите битови условия, в които е бил поставен ищецът
в периода от 14.06.2016г. до 05.04.2017г. при изтърпяване на наложеното му
наказание. В този смисъл е неоснователен е касационният довод на ГДИН, за
недоказаност на претърпените вреди.
От събраните по делото
доказателства се установява, че условията при които е било изтърпявано
наказанието обуславят направения от административния съд извод, че ищецът е
изтърпявал наказание в сурови условия за срок от около десет месеца, което
представлява нарушение на чл.3, ал.1 ЗИНЗС и чл.3 ЕКПЧОС. Понесените от него
неимуществени вреди са в пряка и непосредствена причинна връзка с бездействието
на длъжностните лица от администрацията на Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" да предприемат необходимите мерки за подобряване на условията
в Затвора-Бургас. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, приложима с
оглед препращащата норма на § 49 от ПЗР на ЗИНЗС и към настоящото дело,
неимуществените вреди, претърпени от лошите битови условия в местата за
лишаване от свобода се предполагат до доказване на противното. Ответникът в
процеса не е доказал, че условията на живот в Затвора Бургас отговарят на
установените стандарти за водене на нормален живот в местата за лишаване от
свобода, съхраняващ физическото и психическото здраве на затворниците и
ненакърняващ човешкото им достойнство, поради което законоустановената
презумпция не е оборена. При наличието на всички елементи от фактическия състав
на отговорността по чл.284, ал.1 ЗИНЗС административният съд законосъобразно е
присъдил обезщетение на ищеца за понесените от него неимуществени вреди.
Жалбоподателят
се позовава на разпоредбата на §13 от ПЗР на ЗИНЗС, която е влязла в сила на
01.01.2019г., §6 от ПЗР на ЗИНЗС, които предвиждат отлагателно условие за
въвеждане на минимална жилищна площ на един лишен от свобода, санитарно
помещение и течаща вода в спалното помещение и прави извод, че не е налице
незаконосъобразно поведение от страна на администрацията, поради липса на
законови изисквания през посочения период. Настоящият касационен състав намира
за необходимо да отбележи, че липсата на конкретната законова регламентация не
освобождава администрацията от задълженията за създаване на условия за
изтърпяване на наказанията от страна на лишените от свобода, които да не водят
до уронване на човешкото достойнство, да не пораждат чувство на страх,
незащитеност или малоценност. Осигуряване на условия за живот, покриващи
минимални изисквания и позволяващи съхранение на човешкото достойнство са
регламентирани в чл. 3 от ЗИНЗС/действащ в процесния период/ и чл.3 от ЕКПЧ. В
решенията на ЕСПЧ не еднократно е посочвано, че макар и в условията на
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишените от свобода по
чл. 8, § 1 от
ЕКПЧ
не могат да бъдат ограничавани на други основания, и намеса от страна на
властите е недопустима в личния и семейния живот, жилището и тайната на
кореспонденцията. Като това право е ограничено от нормата на чл. 8, § 2 на
ЕКПЧ, където е въведено изключение единствено
по отношение на намеса на държавата предвидена в закон или е необходима в
интерес на националната и обществената сигурност или икономическото
благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за
защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следователно
тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на
изключенията по § 2 на чл. 8
ЕКПЧ
се изисква съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в
упражняване на тези права и свободи. В този смисъл неоснователно е
възражението, че затворническата администрация не отговаря за лошите битови
условия в затвора, тъй като не е от нейната компетентност. Задължение на всяка
държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на наказанието
"лишаване от свобода", както правилно е установил и решаващият съд
страданията, които е бил принуден да търпи С. във връзка с лошите условия в
Затвора –Бургас надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на
задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 КЗПЧОС, поради
което неизпълнението на това задължение води до вреди които следва да се репарират.
Обезщетението е
определено при преценка на вида и характера на вредите, периода, в течение на
който са търпени. Отчетено е и обстоятелството, че ищецът не е доказал някои от
твърденията си относно лошите условия на живот в Затвора-Бургас. Конкретният
размер на обезщетението решаващият съд е определил по вътрешно убеждение,
изхождайки от установените факти и разбирането си за справедливост,
икономическите и социални условия, обуславящи нивото на жизнения стандарт в
страната. Решаващият съд е взел предвид
незаконосъобразните бездействия, извършени от страна на затворническата
администрация, като е отчел в съвкупност преживяното от С. независимо, че за
всяко от бездействията е налице различна законова регламентация. В този смисъл
са Решение от 10.02.2012г. по делото „Шахънов срещу България“ и Решение от
27.01.2015 г. „Нешков и другите срещу България“ на ЕСПЧ, както и разпоредбата
на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. При
определяне на дължимото обезщетение е съобразен характера, степента,
интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите, и
отражението им върху интензитета на вредните последици. В този смисъл и предвид постъпилата жалба само от
страна на ГД „ИН“, настоящата инстанция счита, че правилно е определен размерът
на обезщетението от 500лв.
Съдът не е допуснал
нарушение и при възлагане на разноските по делото. Законосъобразно е прието, че
разпоредбата на 286, ал.3 ЗИНЗС не предвижда присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника съразмерно с отхвърлената част от иска. Посочената
разпоредба се явява специална по отношение на чл.78 от ГПК и чл.143 от АПК,
законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на
предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил
защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е
празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез
прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 от ГПК. Това е така именно
поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС
за едната страна по спора - ищеца.
При отсъствието на
сочените отменителни основания решението е правилно и следва да бъде оставено в
сила.
Предвид изложените съображения настоящият
съдебен състав приема, че решението е правилно и обосновано, не са налице
касационни основания по чл.209, т.3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Административен съд – Бургас XIX-ти административен състав,
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1295 от 29.06.2018 г. по адм. дело № 2636/2017 г. на
Административен съд – Бургас.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.