Решение по дело №579/2019 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 556
Дата: 3 декември 2019 г.
Съдия: Емилия Атанасова Кунчева
Дело: 20194400500579
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 1 август 2019 г.

Съдържание на акта

 

                                      Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                              гр.Плевен, 03.12.2019 г.  

 

                             В ИМЕТО НА НАРОДА

                                                                       

                 ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,  Гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори октомври  през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                         Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА

                                                Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА

                                                                 ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА

 

при секретаря    Д.Б., като разгледа докладваното от

съдията Емилия Кунчева  в.гр.дело №  579  по описа за  2019 година, на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:

 

          Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

           С решение № 682 от 15.04.2019 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 8883/2018 г. по описа на същия съд, е отхвърлен като неоснователен предявения от В.С.Д., от гр. Плевен, срещу „****“ ООД, със седалище гр. С., иск с правно основание чл. 439 от ГПК да бъде прието за установено че ищцата не дължи на ответника следните суми: сума в размер на 24 лв., представляваща главница, сума в размер на 12,35 лв., представляваща лихва, сума в размер на 130,83 лв., представляваща неолихвяема сума по изпълнителното дело, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 5219/2013 г. по описа на ПлРС и за събирането на които е образувано изп.дело № 20188150402749 по описа на ЧСИ Т. К., с рег. № 815 на КЧСИ, район на действие ПлОС, и е прекратено като недопустимо производството по делото в частта, в която се иска да бъде прието за установено на основание чл. 439 от ГПК, че В.С.Д. не дължи на „***“ ООД следните суми: сума в размер на 78,80 лв. – разноски по изпълнителното дело, сума в размер на 80,06 лв. – такси по Тарифата към ЗЧСИ, както и 500 лв. – адвокатско възнаграждение по изп.дело № 20188150402749 по описа на ЧСИ Т. К..

           Пред Плевенски окръжен съд е постъпила въззивна жалба срещу така постановеното решение, подадена от В.С.Д., чрез пълномощника  адв. Д.Д. ***. С жалбата се поддържа довод, че решаващите изводи на първоинстанционния съд за прилагане на петгодишен давностен срок в случая са неправилни и незаконосъобразни и са изложени подробни съображения в подкрепа на същия. Претендира се отмяната на обжалваното решение и уважаване на предявения иск.

            В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от процесуалния представител на страната.

            Ответникът по въззивната жалба „****“ ООД гр. С.  изразява становище за нейната неоснователност  и моли окръжния съд да потвърди обжалваното решение, чрез пълномощника адв. К.Б. от САК. Становището е обосновано в представена писмена защита по делото.

            Настоящият съдебен състав на Плевенски окръжен съд, като взе предвид събрания доказателствен материал по делото и наведените от страните доводи, намира разглеждането на въззивната жалба за процесуално допустимо, а по същество жалбата за  неоснователна, предвид следните съображения:

           От данните по делото е видно, че  въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по  ч.гр.д. № 5219/2013 г. по описа на Плевенски районен съд, е бил издаден изпълнителен лист в полза на кредитора „****“ ООД гр. С. срещу длъжника В.С. В., от гр. П., за следните суми: сума в размер на 24 лв. – главница, ведно със законната лихва от 01.10.2013 г. до окончателното й изплащане;  сума в размер на 5,83 лв. лихва за забава; сума в размер на 25 лв. и сума в размер на 100 лв., представляващи направени разноски по заповедното производство.

           Съгласно цитираната заповед за изпълнение вземането произтича от неизпълнение на договорно задължение за заплащане на предоставен мобилен достъп до интернет, за което е издадена фактура, сумата по която не е заплатена от длъжника.

           Не е спорно между страните по делото, че заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е влязла в сила в хипотезата на чл. 416, предл.първо от ГПК /поради неподадено в срок възражение от длъжника/.

            Безспорно е също така, че въз основа на издадения на 02.12.2013 г. в полза на кредитора изпълнителен лист е било образувано изп.дело №  20188150402749  по описа на ЧСИ Т.К. за принудително събиране на присъденото със заповедта вземане.

             С депозираната пред районния съд искова молба ищцата В.С.Д. оспорва дължимостта на вземането, предмет на принудителното изпълнение, което обуславя правната квалификация на иска като такъв по чл. 439 от ГПК.

          Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда  защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на издадено в негова полза изпълнително основание. Законодателят е предвидил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

         В случая отричането на вземането, материализирано в изпълнителния титул, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, се основава на твърдения на ищцата  за погасяването му по давност, в рамките на което основание съдът дължи произнасяне по предявения иск.

          Следва да бъде посочено обаче, че при влязла в сила заповед за изпълнение, обосноваващите иск по чл. 439 от ГПК факти могат да са такива, настъпили след приключване на съдебното дирене в исковото производство по чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК, с предмет установяване на присъденото със заповедта вземане при подадено от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК, а ако възражение по чл. 414 от ГПК не е подадено – след изтичането на срока на за подаване на възражение, т.е. след влизане в сила на заповедта. Това е така, тъй като неподаването на възражение по чл. 414 от ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 от ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 от ГПК или чл. 439 от ГПК /в първия случай – при новооткрити обстоятелства и доказателства, а във втория – при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение/.

            В този смисъл въззивният съд намира, че релевантният период на давността по предявения в случая иск с правно основание чл. 439 от ГПК, който следва да се съобрази в настоящото производство, е периода след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

            Установява се от наличните данни по делото, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 26.11.2013 г., когато е изтекъл срокът за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника. Влязлата в сила заповед за изпълнение е прекъснала давността  и от този момент започва да тече нова давност, която обаче е петгодишна. Това е така, тъй като дължимостта на установеното с влязлата в сила заповед за изпълнение вземане не може да бъде оспорвана по съдебен ред, освен в хипотезите на чл. 424 от ГПК или 439 от ГПК. Следователно независимо от срока на давността, ако същата бъде прекъсната с влизане в сила на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК при неподадено възражение, респективно непроведено исково производство по реда на чл. 422 от ГПК,  новата давност, която ще започне да тече, е винаги пет години,  каквато е и давността, ако вземането бъде установено със съдебно решение.  В този смисъл, последиците от влизането в сила на заповедта са приравнени изцяло с последиците на влязлото в сила решение и срокът на новата давност е всякога пет години /чл. 117, ал. 2 от ЗЗД/, като в рамките на този срок  кредиторът следва да предприеме действия по изпълнение на издаденото в негова полза изпълнително основание.         

           Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ/, като: насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

               В настоящия случай  по делото е безспорно установено, че по образуваното изпълнително производство на 26.10.2018 г. ЧСИ е предприел действия на принудително изпълнение като е наложил  запори върху банковите сметки на длъжника В.Д.. 

При това положение и съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността за процесното вземане се счита отново прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност, която не е изтекла към датата на депозиране на исковата молба – 10.12.2018 г.   

            С оглед на тези съображения предявеният отрицателен установителен иск се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.

            Що се касае до претенцията за установяване недължимост на разноските по изпълнителното дело, то същите не са част от изпълняемото право, а се явяват последица от осъщественото принудително изпълнение, и доколкото процесуалният закон предвижда специален ред за оспорването  на тези разноски, заявената по реда на чл. 439 от ГПК  претенция се явява недопустима.

           Като  е достигнал до същите фактически и правни изводи, Плевенският районен съд е постановил правилно решение, което подлежи на потвърждаване.

            При този изход на процеса на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство и своевременно претендирани разноски в размер на 450 лв. за адвокатско възнаграждение.

           Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Плевенският окръжен съд

 

                                        Р   Е   Ш   И   :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 682 от 15.04.2019 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 8883/2018 г.

            ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК  В.С.Д., с ЕГН **********, да заплати в полза на „***“ ООД гр. С.,  ЕИК ****, сумата от 450 лв., представляваща направени разноски по делото за въззивната инстанции.

             Решението е окончателно.

 

 

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ: