№ 1653
гр. В., 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Евгения Мечева
при участието на секретаря Стоянка М. Георгиева
като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело №
20233110110557 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „АПС.Б.Б.”
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Т., бул. „Б.“
№ ***, чрез процесуалния му представител – юрк. Е.Ц., срещу Л. К. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., местност „Б.С.2” № ***, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата 2000 лв., представляваща неплатена главница по
договор за кредит № ***/***2016 г., сключен между „К.” ЕАД, ЕИК ***, и Л.
К. М., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 21.03.2023 г. до окончателното й изплащане;
сумата 715.12 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва по
договора за кредит за периода 31.10.2016 г. – 31.03.2018 г., както и сумата
977.20 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по
договора за кредит за периода 31.10.2016 г. – 23.02.2021 г., като в периода
13.03.2020 г. – 13.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава, в съответствие с
чл. 6 ЗМДВИП, които вземания са заплатени на 23.02.2021 г. от „А.Т.“ ЕООД
в полза на „К.“ ЕАД и са прехвърлени от страна на цедента „А.Т.” ЕООД в
полза на цесионера „АПС.Б.Б.” ЕООД по силата на сключен между тях
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ***2021 г., които
суми са предмет на заповед № ****03.2023 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № ***2023 г. по описа на
ВРС, *** състав.
В исковата си молба ищецът „АПС.Б.Б.” ЕООД излага, че между „К.“
ЕАД /кредитодател/ и ответника Л. К. М. /кредитополучател/ е сключен
договор за потребителски кредит № ***/***2016 г. по електронен път по
1
силата на Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Твърди,
че договорът е сключен при спазване на изискванията на Закона за
потребителския кредит, включително, че всички негови елементи са
предоставени на насрещната страна с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12. Посочва, че съгласно сключения договор,
кредитополучателят е получил сумата 2000 лв., която се е съгласил да върне
на 18 бр. вноски по 150.84 лв. в срок до 31.03.2018 г., съгласно приложение №
1, неразделна част от договора за кредит. Уговорен бил фиксиран лихвен
процент в размер на 41.24%, както и ГПР в размер на 50%. В раздел Х, чл. 2
от Общите условия е предвидено, че при забавяне на плащането на
погасителна вноска длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска.
Поддържа, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
***2021 г. „К.“ АД му е прехвърлило вземанията си към длъжника по
процесния договор за потребителски кредит. Длъжникът е уведомен за
цесията на посочената от него в договора електронна поща с имейл от
01.04.2021 г. Ако се приеме, че уведомяването на длъжника-ответник на
посочения имейл адрес не е извършено надлежно, моли да бъде прието за
надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба.
Твърди, че ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора за
кредит. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат
уважени. Претендира присъждане на сторените в заповедното и в настоящото
производство разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
Л. К. М., чрез назначения му особен представител – адв. Р. С.. Поддържа
становище, че при служебна проверка на претендираното правоприемство
съдът ще намери основания за недопустимост на установителното
производство. Оспорва предявените искове като неоснователни. Посочва, че в
договора липсва каквато и да е клауза за предаване на изискуемата сума в
размер на 2000 лв. Единствено в приложение № 1 е записан общият размер на
предоставения кредит, но същото не е подписано от страните. Оспорва
получаването на сумата по кредита в размер на 2000 лв., съответно твърди, че
кредиторът е задължил кредитополучателя със сума, различна от тази. Счита,
че упоменатият в Приложение № 1 ГПР в размер на 50 % надвишава
ограничението, въведено с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Липсата на информационни
права на ответника в договора за кредит намира за противоречащо на закона.
Поддържа, че размерът на шрифта в договора за цесия не отговаря на
изискването на чл. 5, ал. 4 ЗПК, като липсата на отстояние между буквите /до
степен да се застъпват/ прави текста труден за четене и осмисляне. Излага, че
отсъства подписан от кредитополучателя Стандартен европейски формуляр
по чл. 5, ал. 2 ЗПК. Посочва, че липсва уведомление за направената цесия до
ответника, поради което счита, че не е осъществен до край фактическият
състав на цесията и същата не може да обвърже валидно длъжника. Твърди,
че тези пороци на договора за кредит и свързаната с него документация водят
до извод за недействителност на същия, поради което моли да бъде
приложена разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Прави изрично възражение за изтекла
погасителна давност на претендираните вземания. В качеството си на особен
представител адв. С. заявява невъзможността и недопустимостта да се счита
за уведомена за цесията с връчване на препис от исковата молба. По
изложените съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
В проведеното на 17.04.2024 г. открито съдебно заседание по делото
2
ответникът се представлява от назначения му особен представител – адв. Р.
С., която поддържа становище за неоснователност на исковите претенции и
моли същите да бъдат отхвърлени.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните
по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
По настоящото дело е приобщено ч. гр. д. № ***2023 г. по описа на
ВРС, ХLVІ състав, от което е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу
ответника за сумите, предмет на установителния иск, като заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и искът е предявен в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, предвид дадените от съда указания на заявителя в
този смисъл.
По делото е представен договор за потребителски кредит №
***/***2016 г., за който се твърди, че е сключен между „К.“ ЕАД
/кредитодател/ и Л. К. М. /кредитополучател/ по електронен път по силата на
Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.
Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител, като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за
комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено
използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на
разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца
твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне
на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията на потребителя,
както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал.
1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага
разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон. В настоящия случай, за
доказване на възникналото между страните правоотношение са представени
неподписани документи – горепосочения договор за потребителски кредит,
общи условия към него и стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити, за които по същество се твърди,
че са потвърдени от ответника.
По делото е прието без възражения от страните заключението на
вещото лице Е. Т. по допуснатата ССчЕ, съгласно което главницата по
договора за потребителски кредит от ***2016 г. е 2000 лв. След погасяване на
3
други задължения /по стар заем/ в размер на 1481.66 лв. остатъкът в размер на
518.34 лв. е изплатен на ***2016 г. на Л. К. М. в брой чрез системата на
„Изипей“, съгласно представена Разписка за извършено плащане. По този
начин е усвоен целият размер на кредита в размер на 2000 лв.
Съобразявайки това обстоятелство, съдът намира, че в случая може да
бъде направен обоснован извод, че кредиторът и кредитополучателят са
обвързани от валидно облигационно правоотношение по сключен
действителен договор за кредит по електронен път. Неоснователни са и
възраженията на особения представител на ответника, че кредиторът е
задължил кредитополучателя със сума, различна от получената. И това е така,
доколкото цялата главница по договора за кредит на стойност 2000 лв. е
усвоена от ответника.
По делото са представени още и доказателства, че между ответника и
дружеството „А.Т.“ ЕООД е сключен също по електронен път договор за
предоставяне на поръчителство от ***2016 г., обезпечаващ изпълнението на
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит с „К.“ ЕАД.
С молба-становище от ****2024 г. ищецът е внесъл уточнения, във
връзка и с дадените от съда указания с определението за насрочване на делото
от 29.11.2023 г., че е придобило процесните вземания именно от „А.Т.“ ЕАД,
който е встъпил в правата на увовлетворения кредитор, изплащайки дълга на
длъжника към „К.“ ЕАД.
В тази връзка е изменен и изготвеният проект за доклад на делото, като
с това уточнение съдът приема, че заявените в заповедното и
установителното производства вземания са напълно идентични, поради което
не са налице основания за недопустимост на предявените искове.
С посочената молба-становище от ****2024 г. са представени още и
доказателства, че действително на 23.02.2021 г. дружеството „А.Т.“ ЕООД е
заплатило на „К.“ ЕАД сумата 3692.32 лв., представляваща непогасена сума
по договора за кредит, сключен между „К.“ ЕАД и Л. К. М..
Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, поръчителят, който е
изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и
разноските, които е направил. Чл. 146, ал. 1 ЗЗД също предвижда, че
поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата, които
кредиторът има срещу длъжника.
В тази връзка платилият задълженията поръчител „А.Т.“ ЕООД в
качеството си на цедент е прехвърлило на цесионера „АПС.Б.Б.“ ЕООД, по
силата на сключен между тях договор от ***2021 г. за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, вземания, произтичащи от договори за
кредит, подробно индивидуализирани в приложение № 1 към договора, сред
които е и процесният договор № ***/***2016 г. /на ред № 1503 в
приложеното към молбата-становище от ****2024 г. Приложение № 1/. В
отделна графа към приложението има посочена покупна цена за всяко
отделно вземане, предмет на договора. Ето защо съдът приема, че
извършената цесия е валидна, поради което ищецът се легитимира като
кредитор на вземанията по договора, включително и за изтеклите лихви, в
който смисъл е и разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ГПК.
Неоснователни съдът намира възраженията за недействителност на
договора за цесия , предвид шрифта на същия, доколкото няма
законово изискване, подобно на това по чл. 10, ал. 1 ЗПК, касаещо обаче
4
единствено договорите за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето. В случая не са ангажирани
доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че длъжникът е уведомен
за цесията на посочената от него в договора електронна поща с имейл от
31.03.2021 г.
Доколкото обаче законът не поставя специални изисквания за начина,
по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на
същото в хода на образуваното съдебно производство по предявен иск за
прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано, като получаването на
уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл. 235,
ал. 3 ГПК. В този смисъл е и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. на ВКС, II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В
настоящия случай изрично в исковата молба е поискано връчването на същата
да се приеме и за надлежно връчване на обективираното в нея уведомление за
цесия. Ето защо следва да се приеме, че ответникът е надлежно уведомен за
извършеното прехвърляне на вземанията. Направените възражения в
противен смисъл съдът приема за неоснователни. Съдът съобразява в тази
връзка, че книжата по делото са били изпратени на вписаните в регистрите
настоящ и постоянен адрес на ответника, като на основание чл. 47, ал. 5 вр. с
ал. 1 ГПК, предвид редовно извършена процедура по връчване на книжата по
делото, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, с оглед охрана интересите на
ответника на последния се назначава особен представител. Защитата, която се
осъществява от назначения по делото особен представител в тази хипотеза
осигурява защита на страна по делото, по отношение на която е приложена
фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Особеният представител може да извършва
широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо
изрично пълномощно, съобразно чл. 34, ал. 3 ГПК, и съответно той се явява и
надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна.
Следователно, връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в този смисъл е
Решение № 198/18.01.2019 г., постановено по т. д. № 193/2018 г. по описа на
ВКС, I т. о./.
Следва да се отбележи, че с определението за насрочване от 29.11.2023
г. съдът надлежно е указал на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона
за защита на потребителите ответникът има качеството потребител, както и че
процесните договори за кредит и за поръчителство имат характера на
потребителски такива. Указал им е, че съдът следи служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза в потребителски договор. При констатиране на
наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе преюдициално по
неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се
противопостави на това. Също е указал на страните, че съдът следи служебно
за спазването на императивни правни норми от публичен характер, каквито са
разпоредбите, предвидени в Закона за защита на потребителите.
От страна на особения представител на ответника са направени и
съответни възражения за недействителност на договора за кредит и свързания
с него договор за поръчителство, съответно за прилагането на чл. 23 ГПК,
5
които съдът намира за основателни по следните съображения:
От представения договор за потребителски кредит е видно, че в същия
се съдържа клауза – раздел II, чл. 4, ал. 1, в която е предвидено, че в случай че
кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави обезпечение
на кредита, същият следва, в зависимост от посочения в заявлението вид на
обезпечението: 1. да предостави на К. банкова гаранция, съгласно Общите
условия в срок до 10 дни от подаване на заявлението или 2. да сключи
договор за поръчителство с одобрено от К. юридическо лице /“Поръчител“/ в
срок до 48 часа от подаване на заявлението.
Именно в изпълнение на изискванията на договора за кредит, съдът
приема, че ответникът е бил принудена да сключи и съответен договор с
одобрения от ответника поръчител „А.Т.“ ЕООД /видно и от приложения с
исковата молба договор за предоставяне на поръчителство от ***2016 г./. В
чл. 12, ал. 1 от този договор изрично е предвидено, че същият поражда
действие за страните от датата на сключване на договора за потребителски
кредит.
Всичко това показва обвързаността на двата договора – на договора за
кредит с договора за поръчителство.
Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на
последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на
кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и
води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по
договора /видно и от сключения договори за поръчителство с втория ответник
и уговореното в него възнаграждение, по размер равняващо се на чистата
стойност на кредита/. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение
противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети
безотговорната търговия с кредитни продукти.
Съдът намира, че при сключването на акцесорния договор, като част от
договора за потребителски кредит, длъжникът не е имал право на избор на
поръчител и възможност за индивидуално договаряне /изрично в договора за
кредит е посочено, че поръчителството следва да е от одобрено от
кредитодателя дружество/. Особено като се има предвид, че едноличен
собственик на капитала на „А.Т.“ ЕООД е именно „К.“ ЕАД /справка в
Търговския регистър/. Това води до значително неравновесие в правата
между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за
добросъвестност и в частност лишава длъжника от право на избор и
възможност за индивидуално договаряне.
Освен това, възмездността на договора за поръчителство прехвърля
върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която
потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Уговарянето на
такова възнаграждение, дължимо ежемесечно за срока на действие на
основния договор, води само до допълнително увеличаване на размера на
задълженията на кредитополучателя.
Предвид тясната връзка между сключения договор за кредит и
договора за поръчителство, съдът приема, че може да се направи обоснован
6
извод, че с втория договор, макар и сключен с трето лице /в случая втория
ответник/, на практика се цели да се заобиколи закона и в определянето на
ГПР по основния договор да се изключи възнаграждението за поръчителство,
което обаче е неразривно свързано с предоставения кредитен лимит.
Съдът намира тази практика на кредитодателя за незаконосъобразна и
опорочаваща добросъвестността при сключването на договори за кредит с
потребителите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република Б..
С оглед направените по-горе изводи съдът приема, че това
възнаграждение за поръчителство, макар и уговорено в полза на лице,
различно от кредитодателя /в полза на поръчителя „А.Т.“ ЕООД/,
представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т.
1 от ДР на ЗПК и следва да бъде взето предвид при посочването на ГПР по
договорите за кредит /възнаграждението за поръчителство като разход е
свързано именно с договора за кредит/. Всяко друго разрешение поставя в
неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на
Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.
Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за
кредит размер на ГПР /50 %/ не отговаря на действителното фактическо
положение. Дори без нарочно заключение на вещо лице в тази връзка съдът
приема, че с включването на възнаграждението за поръчителство размерът на
действителния ГПР би бил в пъти над допустимия по закона, поради което и
само на това основание съдът приема, че сключения между „К.“ ЕАД и
ответника-кредитополучател договор за кредит е недействителен по смисъла
на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно
по процесния договор ответникът дължат заплащане единствено на
главницата в размер на 2000 лв., съобразно установеното от вещото лице по
ССчЕ, коментирана по-горе в изложението.
Неоснователни са възраженията за изтекла погасителна давност,
доколкото плащането от страна на поръчителя „А.Т.“ ЕООД в полза на
кредитора „К.“ ЕАД е извършено на 23.02.2021 г., от която дата започва да
тече 5-годишна давност по смисъла на чл. 110 вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД за
погасяване на вземането по главницата.
Ето защо претенцията относно дължимата главница е основателна
изцяло и следва да бъде уважена, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 21.03.2023 г. до
окончателното й изплащане.
Предвид направените по-горе изводи, неоснователни са исковете
7
относно договорната /възнаградителната/ лихва и обезщетението за забава
върху главницата, поради което същите следва да бъдат отхвърлени.
Предвид изхода на спора и направеното искане от страна на ищеца за
присъждане на разноски, съдът намира следното:
В заповедното производство са присъдени в полза на страната разноски
за сумата 99.23 лв., съразмерно с уважената част от заявлението. С оглед
частичното уважаване на предявените искове и след направените изчисления
съдът приема, че в полза на ищеца се дължат разноски в размер на 53.75 лв.,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с уважената част от
предявените искове.
В настоящото производство ищецът представя доказателства за
извършени разноски в общ размер от 706.16 лв., в това число: 106.16 лв. –
държавна такса, 500 лв. – депозит за особен представител и 100 лв. –
минимално юрисконсултско възнаграждение. След направените изчисления
съдът намира, че в полза на страната следва да бъдат присъдени разноски за
сумата 382.50 лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с
уважената част от предявените искове.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Л. К.
М., ЕГН **********, с адрес: гр. В., местност „Б.С.2” № ***, дължи на
„АПС.Б.Б.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н
Т., бул. „Б.“ № ***, сумата 2000 лв. /две хиляди лева/, представляваща
неплатена главница по договор за кредит № ***/***2016 г., сключен между
„К.” ЕАД, ЕИК ***, и Л. К. М., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 21.03.2023
г. до окончателното й изплащане, което вземане е заплатено на 23.02.2021 г.
от поръчителя „А.Т.“ ЕООД в полза на „К.“ ЕАД и е прехвърлено от страна на
цедента „А.Т.” ЕООД в полза на цесионера „АПС.Б.Б.” ЕООД по силата на
сключен между тях договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
***2021 г., която сума е предмет на заповед № ****03.2023 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № ***2023 г. по
описа на ВРС, *** състав, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 23 ЗПК, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата 715.12 лв., представляваща договорна
/възнаградителна/ лихва по договора за кредит за периода 31.10.2016 г. –
31.03.2018 г., както и за сумата 977.20 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата по договора за кредит за периода 31.10.2016 г. –
23.02.2021 г.
ОСЪЖДА Л. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. В., местност „Б.С.2”
№ ***, да заплати на „АПС.Б.Б.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н Т., бул. „Б.“ № ***, сумата 53.75 лв. /петдесет и три
лева и седемдесет и пет стотинки/, представляваща сторените в заповедното
производство по ч. гр. д. № ***2023 г. по описа на ВРС, XLVI състав,
съдебно-деловодни разноски, както и сумата 382.50 лв. /триста осемдесет и
два лева и петдесет стотинки/, представляваща сторените в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от
предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
8
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
9