Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
04.07.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13055 по описа за
2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 20226418 от 15.10.2020 год., постановено по гр.дело № 63134/ 2018
год., на СРС, І Г.О., 169 състав е отхвърлен предявения от Т.Д.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу О.Т.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис 3, иск
с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 7000 лв., обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, вследствие на изготвено от ответницата писмо-
отговор с вх.№ Н-16-15-614/25.11.2013 г. до КЗД.
Срещу решението на СРС, 169 с-в е постъпила въззивна жалба от Т.Д.П., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявения иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, бъде уважен
изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно,
като постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ответник О.Т.И., чрез пълномощника си адв.С.К. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ищеца, като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение –потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане
на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца Т.Д.П.
срещу ответницата О.Т.И., иск с правно основание чл.45
от ЗЗД за заплащане на сумата от 7000 лева/ седем хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата
правилност. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съдът
приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми.
Ищецът е предявил иск с правно основание чл.45
от ЗЗД за заплащане от страна на ответницата на обезщетение за причинени
неимуществени вреди, във връзка с изложеното за него и написано от ответницата в отговор с вх.№ Н-16-15-614/25.11.2013 г. до Комисия за
защита от дискриминация по преписка № 336/2013 г., във връзка с подадена жалба
от ищеца Т.Д.П. *** дискриминация по признак“ етническа принадлежност“.
Непозволеното
увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са деяние извършено виновно,
противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и
деянието. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. С оглед на така очертания фактически
състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен начин от страна на ищеца, че
е налице действие на ответницата, от което като пряка и непосредствена
последица да са му били причинени твърдяните в исковата молба неимуществени
вреди.
Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД
носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или
бездействия. Тази отговорност се поражда с
оглед основното
задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона
/ чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява
всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна
норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази
норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква
задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този
смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и
виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения
ответник – О.Т.И.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната
отговорност на ответницата, следва да бъде установено при условията на пълно и
главно доказване наличието на причинна връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от
фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо
основание. При доказаност при условията
на кумулативност на изброените по-горе предпоставки са налице основания за
ангажиране на деликтната отговорност на ответницата, което обуславя
основателността на заявената искова претенция. Установяването на обективните елементи от
горепосочения фактически състав на отговорността по чл.45 от ЗЗД е било в
тежест на ищеца – аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК. По делото, обаче, са останали напълно недоказани твърденията му за
наличието на противоправно поведение на ответницата.
За
да възникне отговорност за вреди от непозволено увреждане следва да е
установено наличието на елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, които
са: поведение/деяние/ - действие или бездействие/непредприемане на определено
правно изискуемо действие/, противоправност на поведението, претърпяна вреда,
причинна връзка между противоправното поведение и претърпяната вреда, вина.
Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината
се предполага до доказване на противното. Противоправността е обективен елемент
от фактическия състав на непозволеното увреждане, а вината е субективен
елемент. В правната теория относно института на непозволеното увреждане
противоправността се определя като противоречие на деянието с императивна правна
норма, формулирана като забрана или определяща задължения на лицата. Когато
поведението на едно лице е в отклонение от предписаното с посочените правни
норми е налице противоправно деяние. Противоправността в тези случаи се
изразява в нарушаване на изрично формулирана в правната норма забрана, в
неизпълнение на задължения, които според императивната норма е следвало да се
изпълнят. В теорията се приема, че най-важната забранителна норма в областта на
непозволеното увреждане е чл.45 от ЗЗД. Според цитирания текст всеки е длъжен
да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Разпоредбата въвежда
забрана да се причиняват вреди другиму. Ако едно лице наруши тази забрана и
причини вреди деянието осъществява състава на чл.45 от ЗЗД – т.е. деянието е противоправно.
Поради това в правната теория противоправността на непозволеното увреждане е
определена и като нарушение на общата императивна забрана да не се вреди
другиму. Противоправно е причиняването на вреди другиму, само ако вредите са
настъпили в правно защитената сфера на друго лице. При преценка дали е
противоправно поведението на едно лице от значение е и признаването на
абсолютните права, каквито са правата по глава втора от Конституцията на Р.България,
например правото на живот, правото на лична свобода, неприкосновеност на личния
живот и др. Абсолютните права обезпечават защита срещу всеки. Когато деянието
нарушава абсолютно право на едно лице, например правото на неприкосновеност на
личността, правото на собственост, неприкосновеността на личния живот и др.
деянието е противоправно. В практиката на ВКС, изразена в решения, постановени
от състави по чл.290 ГПК е прието, че като източник на облигационни отношения
непозволеното увреждане е сложен фактически състав, чийто съставни елементи са:
деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна
връзка между осъщественото деяние и претърпяната вреда, както и вина, която
съгласно чл.45, ал.2 от 33Д се предполага до доказване на противното. Прието е,
че противоправността се изразява в такова поведение /действие или бездействие/
на дееца, което засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо
закономерно следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. В практиката
на ВКС се приема също, че противоправно поведение по смисъла на чл.45 от ЗЗД е
всяко действие или бездействие /непредприемане на правно изискуемо действие/,
обусловено от волята на извършителя, което нарушава установената в цитираната
разпоредба обща забрана да не се вреди другиму и накърнява правно защитено
имуществено или неимуществено благо на друго лице. Всяка негативна промяна в
психическото състояние на човека /отрицателно емоционално изживяване, душевно
страдание/ представлява неимуществена вреда по смисъла на чл.52, вр. чл.45 от ЗЗД.
В
настоящия случай, съдът приема за изцяло неоснователни доводите на ищеца,
изложени във въззивната жалба, че в случая е налице противоправно поведение на
ответницата, изразяващо се в изложеното от нея становище, като процесуален
представител/ юрисконсулт/ на Столична община в отговор с вх.№
Н-16-15-614/25.11.2013 г. до Комисия за защита от дискриминация по преписка №
336/2013 г., във връзка с подадена жалба от ищеца Т.Д.П. *** дискриминация по
признак“ етническа принадлежност“. Съдът приема, че в процесния случай не се установява
по безспорен начин обстоятелството, че в случая е налице противоправно
поведение на ответницата, изготвила, като процесуален представител/
юрисконсулт/ на Столична община отговор с вх.№ Н-16-15-614/25.11.2013
г. до Комисия за защита от дискриминация по преписка № 336/2013 г., във връзка
с подадена жалба от ищеца Т.Д.П. *** дискриминация по признак“ етническа
принадлежност“. От друга страна съдът намира, че ответницата не е взела
лично становище, като физическо лице във връзка с подадена жалба от ищеца Т.Д.П.
*** в качеството й на процесуален представител/ юрисконсулт/ на Столична
община. Безспорно е обстоятелството, че отговор с вх.№ Н-16-15-614/25.11.2013 г. до Комисия за защита от дискриминация
по преписка № 336/2013 г., изхожда от Столична община, чрез процесуалния й
представител юрк.О.Т.И., а не
лично от ответницата О.Т.И., като физическо лице. В настоящия случай по делото са останали напълно
недоказани твърденията на ищеца за наличието на противоправно поведение на ответницата.
В тази връзка, при липса на доказателства за противоправно поведение от страна
на ответницата, само на това основание, предявения иск с правно основание чл.45
от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер
на сумата от 7000 лв./ седем хиляди лева/ се явява изцяло неоснователен и
недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се
присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20226418 от 15.10.2020 год., постановено по гр.дело
№ 63134/ 2018 год., на СРС, І Г.О., 169 състав.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.