МОТИВИ към НОХД 1264/ 10г.
Производството е
образувано въз основа на внесен от РП – Пазарджик обвинителен акт, с който е
повдигнато обвинение против подсъдимия Й.Н.С. *** за това, че през м. септември 2009г.
в с. сарая противозаконно е присвоил чужда движима вещ – л.а. Мерцедес с ДКН СН
01 34 СА на стойност 1900 лв., която е владеел – престъпление по чл. 206, ал.1
от НК.
Приет
за съвместно разглеждане в настоящия наказателен процес бе граждански иск от
пострадалия П.Т. против подсъдимия за сума в размер на 1700 лв. като
обезщетение за причинени имуществени вреди.
Като
граждански ищец бе конституиран пострадалия.
В съдебно
заседание обвинението се поддържа от представителя на Районна прокуратура, който
пледира за осъдителна присъда и налагане предвиденото в закона наказание,
изтърпяването на което да се отложи при условията на чл. 66, ал.1 от НК.
Подсъдимият
не се признава за виновен.
Районният
съд, като обсъди и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл.302 НПК, ръководейки се от
закона и по вътрешно убеждение, прие за установено следното:
На
20.01.07г. подсъдимият закупил лек автомобил м. Мерцедес 200 за сумата от
5400лв. от св. Т.. Уговорката била за
изплащане на автомобила на вноски след заплащане на една първоначална сума,
която била платена още при сключването на договора. Изготвен бил дори и писмен
договор, в който били отразени оставащите седем вноски в размер всяка от по 600
лв. , дължими на всяко 15 то число от м. февруари 2007г. до м. август 2008г.
вкл. Поради уговорката на изплащане на лизинг, собствеността на автомобила не
била прехвърлена формално, като автомобила бил предоставен за ползване на
подсъдимия. Последният заплатил първите няколко от дължимите месечни вноски.
Поради финансови затруднения подсъдимият нямал възможност да заплати в
уговорения срок остатък от дължимата сума, равняващ се общо на 1700 лв.
Тъй
като се познавал със св. З. ( вуйчо на Т.), подсъдимият през лятото на 2008г. се
свързал с него и двамата със знанието и съгласието на Т. договорили отсрочка от
два – три месеца. Удълженият срок изтекъл, но подсъдимият нито изплатил
дължимия остатък, нито потърсил св. Т., нито отговарял на телефонните
повиквания на последния. Едва година по- късно, през която година подсъдимият
въобще не осъществил контакт с Т., последният
подал жалба до РП Сливен ( вх.№ от 16.09.09г.) , от където делото е
изплатено по компетентност на РП Пазарджик , представител, на която е предал
подсъдимия на съд с обвинение по чл. 206, ал.1 от НК и предмет – лекият автомобил
м. Мерцедес с пазарна оценка от експерт 1900 лв.
Горните
обстоятелства съдът възприе като анализира особено внимателно събраните в хода
на съдебното следствие доказателства -
обясненията на подсъдимия, показанията на св. Т., З. , Р., А.,
изслушаната СОЕ, както и писмените
доказателства, инкорпорирани по съответния процесуален ред.
Няма
спор по част от инкриминираната ситуация: установено е, че на 20.01.07г. бил
сключен договор между св.Т. и подсъдимия. С договора била постигната уговорка
между подсъдимия като купувач и свидетеля Т., чрез дружеството си – като
продавач за закупуване на лизинг на лек автомобил Мерцедес 200. Заплатена бил
една първоначална вноска и на всяко 15-то число от месеците февруари до август
вкл. подсъдимият следвало да заплаща сумата от по 600 лв. Автомобилът му бил
предоставен само за управление, като при заплащане на последната дължима вноска
следвало да се прехвърли и правото на собственост.
Първоначално подсъдимият погасявал редовно и
срочно паричното си задължение, но през пролетта на 2008г., поради финансови
затруднения, престанал да плаща навреме. Тъй като се познавал с вуйчото на Т. –
св. З., чрез съдействието на последния било постигнало предоговаряне и му
направили отсрочка от два-три месеца и следвало да издължи остатъка септември –
най-късно до октомври 2008г.
Противоречиви
са доказателствата относно обстоятелството имало ли е последваща уговорка между
страните по договора, по силата на която подсъдимият да е имал правото да право
да продаде автомобила на трето лице, което да поеме като задължение заплащането
на дължимия остатък от продажната цена на дружеството на Т..
Подсъдимият
упорито поддържа в обясненията си, че при изтичане на удължения му срок се
свързал със З., с когото лично се познавал, като отново със съгласието и
знанието на Т. постигнали нова уговорка. Според същата, подсъдимият имал право
да продаде автомобила на трето лице, което да изплати дължимия от него остатък
на Т. и правото на собственост върху
автомобила след това да бъде
прехвърлена на това трето лице.
Тези твърдения
на подсъдимия освен, че са напълно неподкрепени с доказателства, са и категорично опровергани
от показанията на свидетелите З., т. и А.. З. признава, че водил разговор с подсъдимия
само, за да му съдейства пред племенника си Т. за отсрочка в плащането на
остатъка от дължимата сума, каквато и уговорка била постигната. Уговорката била
оставащата сума да бъде изплатена до есента на 2008г. И двамата с Т. отричат категорично да е имало втори
разговор с подсъдимия, при който Т. да е изразявал съгласие автомобил да бъде
продаден от подсъдимия на трето лице, което да встъпи в задължението за
изплащане на последните няколко вноски по лизинга.
Изяснено
е, че подсъдимият е дал автомобила на лицето Г.Б., към когото имал паричен дълг, който не можел
да погаси. Това лице е продало на свой ред автомобила на св. А., който
първоначално въобще не знаел, че автомобила не е бил издължен от първия купувач
– подсъдимия на действителния собственик. Едва когато А. поискал от Г.Б. да
оформят сделката формално, последният обяснил, че за автомобила се дължат пари.
Тогава А. се свързал и със служител на автосалона на Т. ( най-вероятно з. – виж
показанията му) , който потвърдил, че има неизпълнено парично задължение по
договора за продажба на същия автомобил.
Установено
е от показанията на Т. и З., че подсъдимият след изтичане на отсрочката въобще
не се е свързвал с тях, като дори не е отговарял и на телефоните им обаждания.
Не само не е изплатил остатъка от цялата продажна сума и не само не е върнал
автомобила, както е било уговорено още при сключване на договора и както е отразено
в самия него, но дори се е разпоредил с автомобила, продавайки го без знанието
и съгласието на собственика на трето лице.
Подсъдимият
е съзнавал противоправността на деянието си , която е и обективно налице.
Съзнавал е, че не е собственик на вещта, тъй като правото на собственост, както
е било договорено между него и Т., е следвало да се прехвърли едва след
изплащане на цялата дължима по договора сума, което самият С. не е изпълнил
като договорно задължение. Съзнателно се е разпоредил с чуждата вещ, която му е
била предоставена само за ползване . Деянието е извършено при пряк умисъл с
целени и настъпили обществено – опасни последици, като предмет на същото е
автомобил на стойност 1900 лв. по експертна оценка на база пазарни цени.
Предвид
горното, съдът постановени своята присъда, с която призна подсъдимия за виновен
в извършване на приписаното му
престъпление.
За да
определи вида и размера на наказанието, което следваше да се наложи на
подсъдимия за извършеното от него престъпление съдът взе предвид невисоката
обществена опасност на деянието и ниската такава на дееца. Последният извод се
базира на данните за личността на подсъдимия, обективирани от справката за съдимост
, която визира липса на предходни осъждания и от справката на л. 29 , разкриваща позитивна характеристика, която
се потвърди и от непосредствените впечатления на съдебният състав при
разглеждане на делото. Именно данните, разкриващи личността на подсъдимия,
съдът прие като многобройни смекчаващи обстоятелства, които променят съществено
характеристиката на самото престъпно деяние , съпоставено с останалите обичайни
престъпления от същия вид. Наред с това, съдът прие също, че при тази
характеристика на деянието и на дееца и най-лекото наказание, което е
предвидено за извършеното от него престъпление , би се оказало несъразмерно
тежко, съпоставено с тежестта на престъпното деяние, което би нарушило основен
принцип, че наказанието е съответно на престъплението, което съответствие е и
една от гаранциите за неговата справедливост.
Поради
това съдът определи наказанието на основание чл. 55, ал.1,т.2 б.Б от НК (
приложима предвид липсата на предвиден минимум за наказанието лишаване от
свобода за престъплението по чл. 206, ал.1 от НК) и
осъди подсъдимия на пробация.
При
определяне на конкретните мерки за контрол и обществено въздействие се взеха
предвид от една страна отчетените горе позитивни данни за личността на
подсъдимия, но от друга и - конкретното
поведение на подсъдимия в рамките на престъпната деятелност, както и стойността
на предмета на престъпно посегателство , която съставлява около осемкратния
размер на МЗР за страната. Като съобрази и необходимостта наказанието да
постигне промени в съзнанието на подсъдимия, предупредително-възпиращ ефект
спряно него и общопревантивен ефект , съдът определи само задължителните
пробационни мерки по чл. 42а ал.2 т. 1 и 2 от НК – задължителна регистрация по
настоящ адрес с честота на явяване два пъти седмично за срок от десет месеца и
задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от десет
месеца.
Установи
се по делото, че в резултат на виновното и противоправно поведение на
подсъдимия на пострадалия са били причинени имуществени вреди, съставляващи
неизплатените вноски по закупения
лизингов автомобил , които според самия граждански ищец са общо 1700 лв. ( виж
показанията му) . Поради това съдът уважи предявения граждански иск до пълния
размер на претенцията от 1700лв. и осъди с постановената допълнителна
присъда подсъдимия да заплати на
пострадалия тази сума.
На
основание чл. 189, ал.3 от НПК в тежест на подсъдимия се възложиха сторените
съдебно –деловодни разноски , от които 50 лв. – по сметка на ОД на МВР
Пазарджик и 15 лв. – по сметка на РС Пазарджик, както и да заплати ( с
постановената допълнителна присъда) – ДТ върху уважения граждански иск в размер
на 68 лв.
По изложените мотиви съдът постанови
присъдата си, обяви я на страните като разясни възможностите и сроковете за
нейното обжалване и протестиране. РАЙОНЕН
СЪДИЯ: