Р Е Ш
Е Н И Е
№ 633
гр.Бургас, 16.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен
състав, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди и двадесета година
в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието
на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 1325 по описа на БРС за 2020г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по повод жалба на К.П.С. с ЕГН: **********, с посочен адрес: ***, против Наказателно
постановление № Б-3/16.01.2020г., издадено от Началник на РДНСК-Югоизточен
район, с което на основание чл. 222, ал.1, т. 15 ЗУТ и чл. 232, ал.1, т. 1 ЗУТ на
жалбоподателката е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 1000
лева за нарушение на чл. 57а, ал.3 от ЗУТ.
С жалбата се иска
отмяна на наказателното постановление, като незаконосъобразно, издадено при
съществени нарушения на производствените правила и в противоречие с
материалноправните разпоредби. Прави се анализ на фактическата обстановка, като
се потвърждава, че действително за процесния обект има съставен констативен акт
№ 16/21.05.2019г. от служителите на общинската администрация, но в последствие
той е бил отменен със заповед № 8-Z-710/28.06.2019г. и преписката е изпратена по компетентност в РДНСК,
поради това, че Созопол е обявен за климатичен курорт. В последствие, след
връщане на преписката обратно в община Созопол е бил съставен нов констативен
акт № 29/27.08.2019г. и издадена заповед за премахване № 8-Z-960/05.09.2019г. В тази връзка се
посочва, че производството по констативен акт № 16/21.05.2019г. е било
прекратено и жалбоподателката не е имала задължение да издава заповед по него,
а издадената заповед по констативен акт № 29/27.08.2019г. е била в срока по чл.
57а, ал. 3 ЗУТ. Под евентуалност се иска от съда да квалифицира нарушението
като маловажно и да приложи разпоредбата на чл. 28 ЗАНН, като се излагат
подробни съображения защо в конкретния случай нарушението се отличава от
типичния случай.
В открито съдебно заседание жалбоподателят се
представлява от пълномощник – адв. Дунев – БАК, който поддържа жалбата по
изложените в нея доводи, които допълва и развива. Акцентира, че в случая липсва
виновно поведение от страна на жалбоподателката, като с оглед обстоятелството,
че Созопол е климатичен курорт се е наложило преписката да бъде прекратена и
изпратена в РДНСК. След уточняването, че компетентен орган е именно кметът на
община Созопол, е бил издаден нов констативен акт и в предвидения срок е била
издадена заповед за премахване. В тази връзка се посочва, че дори формално да е
било извършено нарушение, същото е маловажно и за него следва да се приложи чл.
28 ЗАНН. Претендират се разноски по делото.
За административнонаказващия
орган се явява юрисконсулт Костова, надлежно упълномощена, която оспорва
жалбата и моли за потвърждаване на наказателното постановление, като правилно и
законосъобразно. Посочва, че кметът на община Созопол неправомерно е прекратила
преписката и я е изпратила в РДНСК, без да повдигне спор за подсъдност, което
според нея сочи на знание от страна на жалбоподателката, че именно тя е била
компетентна да се произнесе. Пледира за потвърждаване на НП изцяло.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН, доколкото видно от известието за доставяне (л.4) НП е било връчено на жалбоподателката на 06.03.2020г., а жалбата е депозирана на 12.03.2020г. Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:
Няма спор, че в
периода 22.04.2019г. – 06.11.2019г. и.д. кмет на община Созопол е била
жалбоподателката С..
В периода 15.08.2019г.
– 10.09.2019г. служители от РДНСК – Югоизточен район, сред които и св. Б.Г. (главен
инспектор) извършили проверка на дейността на община Созопол за периода от
10.08.2018г. до датата на проверката по отношение на спазване на разпоредбите
на ЗУТ. В хода на проверката св. Г. констатирал, че на 21.05.2019г. бил издаден
констативен акт № 16 /21.05.2019г. (л.67), с който служители от община Созопол
са констатирали незаконен строеж, а именно: „Дървена тераса с навес към
каравана“, находящ се в ПИ с идентификатор 67800.34.21, м. „Света Марина“, землището
на гр. Созопол. Констатирал също така, че актът бил надлежно връчен на
04.06.2019г. (л.103), но въпреки това в седемдневен срок от тогава (до
12.06.2019г.) жалбоподателката, в качеството й на и.д. кмет на общината не била
издала заповед за премахване на обекта, а вместо това със заповед №
8-Z-710/28.06.2019г. (л.61-62) на основание чл. 91, ал. 1 АПК отменила
констативния акт и с писмо (л.59 - 60) изпратила преписката по компетентност в
РДНСК – Бургас. След получаване на преписка РДНСК констатирали, че заповедта е
нищожна, защото и.д. кмет не е имал възможността сам да отмени констативния
акт, а отделно от това именно кметът на Созопол е компетентен да се произнесе в
случая, доколкото населеното място не попада сред курортите с национално
значение (единствено в който случай компетентността би била на РДНСК).
Преписката била върната обратно на жалбоподателката (л. 42-45) с указания, че
именно тя е компетентна да издаде заповедта за премахване на обекта, като
изрично било посочено, че в седемдневен срок от получаване на писмото РДНСК
следва да бъде уведомена за предприетите действия.
След получаване на
писмото от РДНСК бил съставен нов констативен акт - № 29/27.08.2019г. (л.39) и
издадена заповед за премахване № 8-Z-960/05.09.2019г. (л.35-37), в която
изрично било посочено, че заповедта № 8-Z-710/28.06.2019г. за прекратяване на
производството по констативен акт № 16/21.05.2019г. е нищожна.
С оглед горните факти
св. Г. преценил, че С. е осъществила нарушение на чл. 57а, ал.3 ЗУТ, доколкото не
е спазила седемдневния срок за издаване на заповед за премахване на обекта,
считано от датата на връчване на констативен акт № 16/21.05.2019г.
Св. Г. изпратил до жалбоподателката
покана (л. 13) за явяване в РДНСК – Бургас за съставяне на АУАН. Поканата била
връчена на 12.09.2019г., но в указания срок жалбоподателката не се явила. При
това положение на основание чл. 40, ал. 2 ЗАНН на 17.09.2019г. св. Г. съставил
срещу нея АУАН № Б-23/17.09.2019г., квалифицирайки нарушението като такова по чл.
57а, ал. 3, ЗУТ. На същата дата препис от акта бил връчен на жалбоподателката
срещу подпис, като в предоставения срок тя не депозирал възражения по реда на
чл. 44, ал.1 ЗАНН.
След връчване на АУАН административнонаказващият
орган, сезиран с преписката по акта, пристъпил към издаване на НП, като също
счел фактическите констатации за безспорно установени, поради което издал срещу
жалбоподателката НП, с което на основание чл. 222, ал.1, т. 15 ЗУТ и чл. 232,
ал.1, т. 1 ЗУТ й наложил административно наказание „Глоба” в размер на 1000
лева.
Горната фактическа
обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по
АНП, както и от писмените и гласни доказателства, събрани в хода на съдебното
производство, които съдът кредитира изцяло. Фактическата обстановка, като
цяло не се оспорва и от жалбоподателката.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание/санкция и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Административнонаказателното
производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и
интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в
ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни
постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан
нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта
или в наказателното постановление (арг. чл. 84 ЗАНН във вр. чл. 14, ал. 2 НПК и
т. 7 от Постановление № 10 от 28.09.1973
г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно
да издири обективната истина и приложимия по делото закон.
В конкретния случай съдът счита, че наказателно
постановление е издадено от оправомощено за това лице, а АУАН е съставен от
компетентен орган. Административнонаказателното производство е образувано в
срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в
шестмесечния срок, като същото е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при
издаването на административния акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН.
Вмененото във вина на жалбоподателката нарушение е индивидуализирано в степен,
позволяваща й да разбере в какво е „обвинена“ и срещу какво да се защитава. В
случая не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като
при реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателката
не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до
порочност на административнонаказателното производство против нея.
По същество съдът
счита следното. Отговорността на С. е ангажирана за неизпълнение на
задължението й по чл. 57а, ал. 3 ЗУТ, предписващ, че в 7-дневен срок от
връчването на констативния акт по ал. 2 кметът на общината издава заповед за
премахване на обекта. Няма спор, че с връчването на 04.06.2019г. на констативен акт № 16/21.05.2019г. е започнал да тече
въпросният седемдневен срок, в рамките на който С. не е издала заповед за
премахване на обекта – т.е. не е изпълнила вмененото й задължение. Спорно е
дали действията й по отмяна на констативния акт и изпращането му в РДНСК могат
да доведат до отпадане на отговорността й или не. По мнение на настоящия състав
отговорът е отрицателен по следните причини.
Заповед № 8-Z-710/28.06.2019г., с която констативен
акт № 16/21.05.2019г. е отменена е издадена на основание чл. 91, ал. 1 АПК,
които предвижда, че в 7-дневен срок от получаване на жалбата или протеста
административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам оспорения
акт. Тази разпоредба обаче касае само и единствено административни актове и
може да намери приложение след започната процедура по оспорването им. В случая
констативният акт не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Той не представлява волеизявление на властнически орган в кръга на
правомощията му, с който да се създават права или задължения за граждани или
организации или да се засягат законните им права и интереси, а попада в
хипотезата на чл. 21, ал. 5 от АПК, съгласно който не са индивидуални
административни актове волеизявленията, когато са част от производствата по
издаване на индивидуални или общи административни актове, а неговите пороци
могат да бъдат обект на разглеждане при обжалване на крайния акт (Определение № 69/08.01.2015г. по адм. д. №
2324/2014г. на АдмС-Бургас и много други). Казано по друг начин процедурата
по чл. 91, ал. 1 АПК е напълно неприложима по отношение на констативния акт,
поради което и заповед № 8-Z-710/28.06.2019г., с която той е отменен е нищожна.
Фактът, че заповедта е нищожна се признава и от жалбоподателката в последвалата
заповед за премахване № 8-Z-960/05.09.2019г., поради което и съдът няма да се
спира подробно на това. Фактът обаче, че заповед № 8-Z-710/28.06.2019г. е
нищожна означава, че тя изначално не може да породи каквито и да е правни
последици, включително и да сложи своеобразен край на производството,
стартирало със съставянето и връчването на констативния акт. При това положение
седемдневният срок е продължил да тече,
въпреки издаването на нищожната заповед, и е изтекъл без в неговите рамки С. да
е издала заповед за премахване. Това, че тя е решила да издаде нищожен акт и
без правно основание да изпрати преписката на друга структура, няма как да
доведе до отпадане на отговорността й, защото всяко едно от тези действия е
било незаконосъобразно, а основен принцип в правото е, че никой не може да
черпи благоприятни последици от собственото си недобросъвестно поведение. Не
може да се сподели и тезата, че С. не е формирала вина, защото е мислила, че
действа законосъобразно. Всеки е длъжен да познава закона и да действа
съобразно неговите предписания, което се отнася с още по-голяма сила за
длъжностните лица, заемащи отговорни длъжности. Това означава, че
жалбоподателката няма как да извини пропуска си с объркването си, защото то се
дължи единствено на нейното непознаване на закона, което никога не се е
приемало за извинителна причина. Фактът, че след връщане на преписката от РДНС
в община Созопол жалбоподателката се е опитала по своеобразен начин да
„рестартира“ производството, посредством съставяне на нов констативен акт (с
идентично съдържание като предходния), връчването му и издаване на заповед за
премахване в седемдневния срок по новия констативен акт, се възприема от съда
като опит за заобикаляне на закона, който няма как да бъде толериран. Щом
производството по констативен акт № 16/21.05.2019г. не е било прекратено, то и
задължението за издаване на заповед за премахване по този акт е останало висящо
и няма как да се избегне посредством съставяне на нов констативен акт с
идентично съдържание, връчването му на задължения субект и „новиране“ на
седемдневния срок. Ако тази теза се възприеме и се доведе до крайност би
означавала, че след всяко изтичане на седемдневния срок по чл. 57а, ал. 3 ЗУТ
съответните лица могат да съставят нов констативен акт, без да се произнесат по
предходния и така неограничено да продължават срока за издаване на заповед за
премахване, което противоречи не само на духа, но и на буквата на закона.
С
оглед горното настоящият състав счита, че в конкретния случай правилно
контролните органи са преценили, че жалбоподателката не е изпълнила в срок
задължението си по чл. 57а, ал. 3 ЗУТ и правилно са ангажирали отговорността й.
Доколкото извършеното нарушение представлява несвоевременно изпълнение на
задължения възложени от ЗУТ, правилно лицето е санкционирано на основание чл.
232, ал.1, т.1 от ЗУТ, съгласно която разпоредба се наказва с глоба от 1000 до
5000 лв., ако по друг закон не е предвидено по-тежко наказание, длъжностно
лице, което не изпълни или изпълни лошо или несвоевременно задължения,
възложени му по този закон, актовете по неговото прилагане и другите правила и
нормативи по проектирането и строителството, както и решения и предписания,
основани на тях. Наказващия
орган е определил минималния предвиден от законодателя размер на наказанието,
който според настоящия съдебен състав съответстват на характера и степента на
обществена опасност на извършеното нарушение и е достатъчно за да съдействат в
максимална степен за постигане на целите на специалната и генералната
превенция, залегнали в чл. 12 от ЗАНН.
На последно място съдът счита, че конкретното нарушение не е маловажно. Съгласно ТР №1/2007г. на ВКС преценката на административнонаказващия орган за маловажност на случая по чл.28 ЗАНН се прави за законосъобразност и подлежи на съдебен контрол. Когато съдът констатира, че са налице предпоставките на чл.28 ЗАНН, но наказващият орган не го е приложил, това е основание за отмяна на НП, поради издаването му в противоречие със закона. Легалната дефиниция на понятието "маловажен случай" се съдържа в чл.93, т.9 от Наказателния кодекс, чиито разпоредби, съгласно чл.11 ЗАНН, се прилагат субсидиарно по въпросите за отговорността. Според чл.93, т.9 от НК, "маловажен случай" е този, при който извършеното деяние, с оглед липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение от съответния вид. А според чл.28, б."а" ЗАНН, за маловажни случаи на административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание, като предупреди нарушителя устно или писмено, че при повторно извършване на нарушението ще му бъде наложено административно наказание. Преценката за "маловажност" следва да се прави на база фактическите данни по конкретния казус - вида на нарушението, начина на извършването му, вида и стойността на предмета му, на вредните последици, степента на обществена опасност, моралната укоримост на извършеното и т.н., като се отчитат същността и целите на административно-наказателната отговорност. В случая, по делото не са ангажирани доказателства, че извършеното нарушение, макар и формално да осъществява признаците на предвиденото в закона нарушение, поради своята малозначителност е с явно ниска степен на обществена опасност, поради което правилно административнонаказващият орган не е приложил тази разпоредба. Изрично в тази смисъл е съдебната практика по аналогични казуси, като например Решение № 2215 от 17.12.2012 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 1419/2012 г.
Към момента е настъпила
законодателна промяна в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от
2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП принципно
въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл.
143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК,
регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако
съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай,
принципно разноски се дължат в полза на АНО, но той не е направила искане за
присъждането им, поради което и съдът няма как служебно да присъди такива.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.1 ЗАНН, Бургаският районен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление №
Б-3/16.01.2020г., издадено от Началник на РДНСК-Югоизточен район, с което на
основание чл. 222, ал.1, т. 15 ЗУТ и чл. 232, ал.1, т. 1 ЗУТ на К.П.С. с ЕГН: **********
е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 1000 лева за нарушение
на чл. 57а, ал.3 от ЗУТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр. Бургас в 14 -
дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да
се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
Вярно с оригинала: М.Р.