№ 3772
гр. София, 13.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Въззивно гражданско
дело № 20221100500672 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20215965/25.11.2021г., постановено по гр.д. №2636/2021г.
по описа на СРС, 169 състав, е признато за установено на основание чл.422 от
ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, че Г. Д. К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата
от 771,40 лева представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. София, ул. „*******, за периода 01.05.2017г. до 30.04.2019г.,
както и 47,17 лева сума за дялово разпределение, ведно със законната лихва,
считано от 21.10.2020г. до окончателното погасяване. Отхвърлен е
предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Г. Д. К. по реда на чл.422 от ГПК иск с
правно основание чл.86 от ЗЗД за установяване дължимост на сумата от
152,62 лева лихва за забава за периода от 15.09.2018г. до 09.10.2020г., както и
9,82 лева лихва за периода 31.10.2017г. до 09.10.2020г. Осъден е Г. Д. К. да
заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 688,39 лева
разноски в исковото производство и 62,58 лева в заповедното производство,
съразмерно с уважената част от исковете. Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от Г. Д. К. – ответник в производството,
1
срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, като се
излагат оплаквания, че в обжалваната част решението е неправилно и
незаконосъобразно и постановено в противоречие на събраните по делото
доказателства. Оспорват се заключенията на вещите лица по СТЕ и ССчЕ,
като се поддържа, че вещите лица не са взели предвид, че апартаментът е бил
празен и в същия не се е ползвала топлинна енергия, но въпреки това било
потвърдено, че се дължат 488,30 лева за отопление и 639,42 лева за топла
вода. Вещите лица не изследвали верността на представените по делото данни
и съдът възприел техните заключения без да събере други доказателства и без
да анализира как без да има консумация на топлинна енергия и топла вода се
дължи сума в размер на 1127,72 лева. Поради изложеното моли решението да
бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна „Т.С.“ ЕАД, с който жалбата се оспорва изцяло.
Третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД не е изразило становище по
жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу
Г. Д. К. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1
2
във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ
и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№51194/2020г. на СРС, 169 състав.
Установява от събраните по делото доказателства и не е спорно между
страните, че през процесния период ответникът е бил битов клиент за
доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. № 95548
в качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот: ап.50,
намиращ се в гр. София, ул. *******, (видно от НА за дарение на недвижим
имот №97, том 145, дело 28838/1996г.).
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
3
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
С оглед на действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответника е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
Доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, се установява от кредитираното заключение
на СТЕ и от представените документи за главен отчет от третото лице –
помагач. От заключението на вещото лице по съдебно - техническата
експертиза, се установява, че дължимите суми за доставена в имота на
ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, т. е. спазени са изискванията
на действащите технически правила и норми. Установява се още, че от
отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати технологичните
разходи в абонатната станция. Установява се и обстоятелството, че през
процесния период третото лице - помагач е извършвало дялово разпределение
на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като
са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за
абонатен №95548. От заключението на вещото лице по СТЕ се установява и
стойността на доставената топлинна енергия през исковия период, която
възлиза общо на сумата от 771,42 лева. Неоснователни са възраженията,
изложени във въззивната жалба относно заключението на вещото лице по
СТЕ, тъй като същото е работило по приетите като доказателства по делото
представени от третото лице – помагач индивидуални справки за отопление и
топла вода, в които е отразен отчет на реално потребената топлинна енергия
за периода.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че
е платил на ищцовото дружество дължимите суми за доставената топлинна
енергия за процесния период, не е ангажирал по делото доказателства за
извършени плащания.
Във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно
приложение на материалния закон от СРС относно уважената претенция за
4
заплащане на такса за услуга дялово разпределение, поради което и на
основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния
контрол и не следва да се обсъжда.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20215965/25.11.2021г., постановено по
гр.д. №2636/2021г. по описа на СРС, 169 състав, в обжалваната част.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5