Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 28.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 14029 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.
С решение № 37811/11.07.2018 г., постановено по гр. д.
№ 54069/2017 г. по описа на СРС, ГО, 58 състав, „Ч.Р.Б.“ АД е осъден да заплати
на „П.И СИЕ – Р.М.“ СД сумата от 5 859, 01 лв. , ведно със законната лихва,
считано от 07.08.2017 г., представляваща цена за достъп с ДДС по издадени от
ответника като продавач в периода 30.09.2012 г. – 31.08.2013 г., които са
изрично посочени, поради отмяна на
решение Ц-33 от 14.09.2012 г. на КЕВР в частта за раздел ІІІ т.2 – за покривни
и фасадни фотоволтаични централи с инсталирана мощност до 30 kwр, въведени в
експлоатация в периода 01.01.2012 г. – 30.06.2012 г. Ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата от 234, 36 лв. – държавна такса и е отхвърлено искане
за присъждане на адвокатско хонорар, като неоснователно.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ответника „Ч.Р.Б.“ ЕАД, с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно. Решаващият съд
е установил, че е сключен договор за присъединяване към разпределителната
мрежа, който е действал през исковия период. Жалбоподателят е осигурил на
насрещната страна достъп до електроразпределителната мрежа, като е оказал
уговорената услуга. Тази услуга е възмездна - § 1, т.15 ДР на ЗЕ. Решаващият
съд е приел, че единствено решение № Ц-33/14.09.2012 г. е основание за
заплащане на цена за достъп. По този начин в тежест на жалбоподателя е
възложено бездействието на КЕВР. С обжалваното решение не се държи сметка, че
услугата вече е предоставена и тя е възмездна, има определена себестойност и не може да бъде върната по силата на
съдебното решение. Излага съображения, че престацията на всяка една от страните
по правоотношението е основание за престацията на насрещната страна.
Получаването по един валиден договор е винаги при наличие на правно основание. Цените
за достъп се договаря по общо правило, а не се определят от КЕВР, съгласно
чл.104 ЗЕ, Правилата за търговия с електрическа енергия и § 197 ЗИД ЗЕ. С оглед
на това счита, че липсата на цена, определена от КЕВР, не е равнозначно на
липса на цена и на задължение за заплащането й. На основание чл.81 ЗЗД и чл.82 ЗЗД имуществена отговорност при неизпълнение на договорно задължение може да
възникне само при виновно поведение. С оглед на това счита, че следва да носи
отговорност само ако договорът е бил развален по вина на кредитора. Моли съда
да отмени обжалваното решение, като отхвърли предявения иск и му присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ищеца „П.И СИЕ – Р.М.“ СД, с който я оспорва. Излага
съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Решаващият
съд е съобразил изводите си с формираната практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК. Счита, че отмяната на решение № Ц-33/2012 г. на ДКЕВР, което има
характеристиката на индивидуален административен акт, води до отпадане на т.
нар. „временни цени“ с обратна сила. Цената на достъп до електропреносната
мрежа не подлежи на свободно договаряне от страните, а се определя по административен
ред от ДКЕВР. След отмяна на посоченото решение от 14.09.2012 г. такава цена
липсва и не може да бъде определена по правилата за другите търговски сделки,
съгласно чл.326, ал.2 ТЗ. Липсващата цена не може да бъде заместена от
гражданския съд по тълкувателен път относно размера й, тъй като не е цена по
търговска сделка под общ режим. С оглед на това счита, че платената по
процесните фактури цена за достъп подлежи на връщане. Мрежовият оператор може
да събира от ползвателите на съответната електроразпределителна мрежа за
предоставените мрежови услуги само цени, които по вид и размер са определени от
ДКЕВР. Определената от ДКЕВР цена за достъп става част от съдържанието на
договорното правоотношение, но този елемент не е подвластен на волята на
страните, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния
енергиен регулатор. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение, като му
присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК
и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че е собственик и оперира фотоволтаична електроцентрала „Р.М.
1“, находяща се върху покрива на сграда в УПИ VІ-186, кв.10, по плана на с. Градина,
община Долни Дъбник и фотоволтаична електроцентрала „Р.М. 2“, находяща се върху
покрива на сграда в УПИ V, VІ-47, кв.42 по плана на с. Градина, община Долни
Дъбник. Същите са присъединени към електроразпределителната мрежа на ответника
по силата на сключения между страните договори за присъединяване на обект на
производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа на „Ч.Р.Б.“ от 23.11.2011 г. С решение № Ц-33 от
14.09.2012 г. КЕВР е определил, считано от 18.09.2012 г. временните цени за
достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на
„Електроенергийния системен оператор“ ЕАД, „ЕВН България Електроразпределие“
АД, „Енерго- Про Мрежи“ АД, „Ч.Р.Б.“ АД, които да бъдат заплащани ежемесечно, в
зависимост от присъединяването към съответната мрежа от производителите на
електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени,
за количествата продадена електрическа енергия. В раздел ІІІ е определена цената
за фотоволтаичните централи. За вземанията си за цена за достъп ответникът е
издавало фактури за периода м.09.2012 г. – м.09.2013 г., описани в исковата
молба, с посочени стойности по всяка една от тях. Техният общ размер възлиза на
5 859, 01 лв. с ДДС, която е заплатена от ищеца. С решение №
4071/22.03.2013 г. на тричленен състав на ВАС, постановено по адм. д. №
13918/2012 г. е отменено решение Ц-33/14.09.2012 г. е отменено в частта по
раздел ІІІ. На основание чл.177 АПК това решение на ВАС има сила за ищеца и
ответинка по делото. Съгласно формираната трайна съдебна практика влязлото в
сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е
решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДЕКЕВР, на основание чл.13, ал.2 ЗЕ има обратно
действие. По този начин платените на ответника суми за цена за достъп за
посочения период са на отпаднало основание и подлежат на връщане. Моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от
5 859, 01 лв. – платена цена за достъп на ответника периода м.09.2012 г. –
м.09.2013 г., ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата
молба до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск. Счита, че след като е предоставена договорената услуга, то процесната сума е платена при наличието на валидно правно основание за това. Твърди, че е изправна страна по договора, поради което чл.55, ал.1 ЗЗД не може да намери приложения в разглеждания случай. Независимо от отмяната на решението на ДКЕВР, тя няма пряко действие върху договорената цена. На основание чл.111 ЗЗД е направил възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
На 23.11.2011 г. между страните в производството е сключен договор за
присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към
електроразпределителната мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД, на основание чл.116 ЗЕ. Страните
са определили правата и задълженията си, както и необходимите услуги за
присъединяване на обект „Фотоволтаична централа – 4, 9 kW в УПИ VІ-186, кв.10, с. Градина, община Долни
Дъбник, област Плевен, към електроразпределителната мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД.
На 25.11.2011 г. между страните е сключен договор за присъединяване на
обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната
мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД, на основание чл.116 ЗЕ. Страните са определили правата и
задълженията си, както и необходимите услуги за присъединяване на обект
„Фотоволтаична централа в УПИ VV, VІ-47, с. Градина, община Долни Дъбник,
област Плевен, към електроразпределителната мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД.
Общата стойност на представените по делото фактури за периода м.09.2012
г. – м.09.2013 г. възлиза на 5 859, 01 лв. Страните не спорят, че тази
сума е платена от ищеца на ответника – обстоятелство, което е отделено като
безспорно със съставения от решаващия съд доклад на делото по реда на чл.146 ГПК.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
Страните не спорят относно фактите по
делото, които се установяват и от ангажираните доказателства. Спори се относно
обстоятелството налице ли е отпадане на основанието за заплащане на процесната
сума от цедента в полза на цесионера.
На административно регулиране подлежат цените
за ползването на мрежата - за присъединяване към нея, за достъп до мрежата и за
пренос на електроенергия през нея, предвид нормата на чл. 30, ал. 1, т.10, т.11
и т.13 ЗЕ. В компетентност на ДКЕВР (понастоящем КЕВР) е предоставено да
определя окончателни и временни цени за достъп и за пренос, както и да вземе
решение относно подходящи компенсаторни мерки, в случай, че окончателните цени
се отклоняват от временните. Тези решения на ДКЕВР имат конститутивно действие
спрямо прилагането на определените цени от ответника в отношенията му с
ползвателите на мрежата. С оглед на това трайната съдебна практика приема, че този
административен акт е материално - правно условие за възникване на вземането на
ответника за съответната цена в определения от ДКЕВР размер, включително и за
временна цена за достъп, определена по реда на чл.32, ал.4 ЗЕ.
Основателни са доводите на
жалбоподателя, че отношенията между производителя на електрическа енергия и оператора
на мрежата де уреждат от сключени по реда на чл.84, ал.2 ЗЕ договори за достъп
до електроразпределителната мрежа. Чрез тези договори страните регламентират взаимните
си права и задълженията, но не и конкретния размер на дължимите от
производителя на електрическа енергия цени за предоставените от
електроразпределителното предприятие услуги. Цените за достъп и/или за пренос
през електропреносната мрежа, както и за достъп и/или за пренос през
електроразпределителните мрежи, подлежат на административно регулиране
единствено от ДКЕВР, съгласно нормата на чл.30, ал.1, т.10 и т.13 ЗЕ. Основанието обаче за възникване на
задължението за заплащане на цена за достъп е осъществяването на сложен фактически
състав, който включва наличието на валидно решение на ДКЕВР за определяне на
цена за достъп до разпределителната мрежа на ответното дружество, а не само
наличието на подписан договор между страните.
Трайната съдебна практика приема, че задължението
на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на
оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав,
който включва частно - правен елемент: сключен договор за достъп и пренос,
както и административно - правен елемент: решение на ДКЕВР за определяне на временна
или окончателна цена за достъп. Ето защо при липсата на валидно решение на
ДКЕВР липсва и основание за начисляване на цена за достъп/пренос. С оглед на
това, за да е налице основание за плащане на цената, посочена в процесните
фактури, не е достатъчно подписването на договор по реда на чл.84, ал.2 ЗЕ, а е
необходимо и валидно решение на ДКЕВР за определянето на конкретна цена за
достъп. Само при наличието на такъв административен акт тази цена става част от
договорното съдържание на правоотношението между производителите на
електрическа енергия и оператора на мрежата. Извън волята на страните е
поставен въпросът относно цената за достъп и пренос на електрическа енергия. С
оглед на това правното действие на този административен акт обуславя и правното
действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен
договор от подобен вид (решение № 66 от 08.06.2017 г. по т. д. № 53664/2015 г.,
на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 40 от 29.05.2017 г. по т. д. № 60011/2016 г., на
ВКС, ГК, ІІІ ГО и др.)
В конкретния случай задължението за
плащане на цена за достъп е възникнало с постановяване на решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. Същото, на основание чл.13, ал.9 ЗЕ подлежи на
изпълнение, независимо дали е обжалвано. Това решение обаче е отменено от ВАС с
влязло в сила съдебно решение № 12500/30.09.2013 г., постановено по адм. д. №
6472/2013 г.
Съгласно чл.177, ал.1, изр.2 и чл.183 АПК отменителното съдебно решение има действие спрямо всички лица, независимо
дали те са участвали в съдебното производство по оспорване на акта. Отмяната
има обратно действие в случаите на индивидуален или общ административен акт.
Действие занапред на съдебно решение за отмяна на административен акт е
предвидено с разпоредбата на чл.195, ал. 1 АПК, но само по отношение на
решенията, с които се отменят подзаконови нормативни актове, какъвто не е
разглеждания случай. Ето защо съдебният акт за отмяна на горепосоченото решение
на ДКЕВР отменя и последиците от това решение с обратна сила. Това от своя
страна води до отпадане с обратна сила и на договорната клауза за цената за
достъп, включена чрез решението на ДКЕВР, която е основанието за дължимост на
заплатената цена за достъп през процесния период. В тази насока е формираната
непротиворечива практика на ВКС - решение
№ 155/11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение №
157/11.01.2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение №
212/23.12.2015 г. по т. д. № 2956/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО; решение №
7/26.04.2016 г. по т. д. № 3196/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение №
28/28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение №
104/27.06.2016 г. по т. д. № 1610/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ Т; и решение №
126/16.08.2016 г. по т. д. № 1592/2015 г. на ВКС, ТК, І ТО и др.
По изложените съображения въззивният съд
приема, че отмяната на решението на ДКЕВР води до отпадане с обратна сила и на основанието
за дължимост на паричната престация по разглежданата фактура. Ето защо е налице
разместване на имуществени блага, което поражда задължение в полза на ответника
да върне получената парична сума. Това обуславя основателност на предявения
иск.
Жалбоподателят не поддържа във
въззивното производство своевременно релевираното възражение с депозирания
писмен отговор на исковата молба за изтекла погасителна давност на
претендираното от ищеца вземане, поради което и на основание чл.269 ГПК този
въпрос стои извън въззивния контрол и не следва да се обсъжда по същество.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат сторените от ответника по
жалбата разноски във въззивното производство. Техният размер възлиза на 622, 94
лв., представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат по договор за
правна защита и съдействие от 10.09.2018 г. за осъществяване на процесуално
представителство на страната във въззивното производство, както и вносен
документ за извършен банков превод от ответника по жалбата в полза на
представлявалия го по делото адвокат.
Жалбоподателят своевременно е релевирал възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответника по
жалбата.
Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но
не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013
г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението
на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото,
като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които
ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси,
което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако
се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения
адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.9, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възнаграждения възлиза на 622, 95 лв. Ето защо възражението
на жалбоподателя за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от
насрещната страна, се явява неоснователно. С оглед на това в тежест на
жалбоподателя следва да се възложи сумата от 622, 94 лв. – заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
на страната във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 37811/11.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 54069/2017
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 58 състав.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***,
БенчМарк Бизнес Център, да заплати на „П.И СИЕ – Р.М.“ СД, ЕИК *******, с адрес
с. Градина, община Долни Дъбник, област, Плевен, ул. „*******и съдебен адрес ***,
ж. к. „*******– адв. Х.Х., сумата от 622,
94 (шестстотин двадесет и два лева и деветдесет и четири стотинки) лв., на
основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение за един
адвокат за осъществяване на процесуално представителство на страната във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.