№ 1189
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20251000500721 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се разглежда по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.04.2023г по гр.д. № 3455/2022г по описа на Софийски градски
съд, І-20 с-в са отхвърлени предявените от Х. Б. Д., С. Д., Р. Б. Д. и Б. Б. Д. против Б.
П. Б. и Н. И. В. чрез настойника му М. Х. К. искове по чл. 464, ал.1 ГПК, за
признаване за установено, че ответницата Б. П. Б. няма съществуващо вземане към
ответника Н. И. В., в размер на 137 244.12 лева, представляващо главница по
издадения на 15.11.2011 г. изпълнителен лист по т.д. № 821/2011 г. на Апелативен съд -
гр. Пловдив.
В жалбата въззивниците - ищци поддържат неправилност на решението, поради
нарушение на материалния закон и необоснованост. Конкретните оплаквания са
против изводите на първоинстанционния съд, че в полза на ответницата Б. като
конкуриращ взискател съществува оспореното против същия длъжник вземане. Твърди
се, че по делото няма спор по фактите относно извършените против ответника-
длъжник В. изпълнителни действия, приключили с публична продан на собствен негов
имот, че ответницата Б. образувала изп. дело против същия длъжник В., с когото
живеели на семейни начала и имали две общи деца, което било присъединено към
тяхното. Нямало спор, и че ответницата Б. се легитимирала като взискател на
основание частно правоприемство по изпълнителни листи от 15.11.2011г. и
06.07.2015г., въз основа на което е включена в разпределението по изп. дело 357/2020г.
на ЧСИ Г. Н.. Сочи се за неправилен главният извод на съда за валидност и действие
на двата договора за цесия, от които ответницата черпела права, като на първо място
не било доказано плащане на цената по договорите за цесия, а на следващо, че
длъжникът Н. В. в нито един момент не бил уведомен за първата цесия. До този извод
1
съдът стигнал без да обсъди възраженията, че не е платена цената по договорите и че е
антидатирано уведомлението по втората цесия, въпреки заявеното оспорване на
писмените доказателства, в това число и съдържанието на договора от 14.10.2016г.
/конкретно заключителната разпоредба на стр.4 от договора/. Твърди се също, че съдът
не е приложил надлежно тълкуване на договора и неговите разпоредби, уреждащи
сключването му под отлагателно условие (плащане на цената), и че направил грешен
извод за осъществяването му въз основа само на нотариалното удостоверяване на
договора. На следващо място се твърди, че двата договора за цесия нямат действие
спрямо взискателите – ищци и ответника –длъжник В. на осн. чл. 99, ал.4 ЗЗД. И на
края се твърди, че не е обсъдено по същество възражението им, че прехвърлените и с
двата договора вземания са погасени по давност, което освен процесуално допустимо,
било и основателно.
Въззиваемите Б. Б. и Н. В. са подали отговори с почти идентично съдържание, с
които оспорват доводите, че процесните договори не са произвели действие, тъй като
от клаузите не следвало, че са сключени под условие, а отделно били представени
доказателства за извършен превод, които съдът отказал на осн. чл. 143, ал.2 ГПК да
приеме. На следващо място се правят възражения против оплакванията за ненадлежно
връчване на уведомленията по чл. 99, ал.3 ЗЗД. Оспорват се доводите във връзка с
изявлението за погасителна давност, като твърдят, че това е материално правно
възражение на длъжника, поради това е недопустимо да се упражнява от трето лице, а
освен това е лишено от правен интерес, тъй като последиците на давността са
насочени към принудителното изпълнение, а не към съществуването на материалното
право. В отговора на въззиваемата Б. се възразява против допустимостта на иска с
доводи, че ищците не са оспорили вземането в тридневния срок по чл. 462, ал.2 ГПК,
поради което отрицателните установителни искове са недопустими.
Софийският апелативен съд, след като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, приема следното:
Първоинстанционното производство е било образувано по предявени
субективно съединени отрицателни установителни искове по чл.464 ГПК за
признаване за установено по отношение на ищците – взискатели и ответниците –
длъжник и присъединен взискател, че включеното в разпределение от 04.03.2022г по
изп. дело № 357/2020г по описа на ЧСИ Г. Н. вземане на първия ответник -
присъединен взискател към втория ответник - длъжник в изпълнителното
производство в размер на 137 244,12лв не съществува.
В исковата молба като фактически обстоятелства са изтъкнати образуването на
изпълнително дело по искане на ищците – взискатели срещу ответника – длъжник, по
което в качество на кредитор се е присъединил втория ответник, легитимиращ се като
частен правоприемник по силата на два договора за цесия от 06.07.2015г и
14.10.2016г, въз основа на които бил включен в разпределението от 04.03.2021г.
Твърди се, че договорът за цесия от 14.10.2016г не е влязъл в сила, тъй като бил
сключен под условие – плащане на цена, което не е настъпило и съответно не
легитимира ответника като приобретател по силата на частно правоприемство. На
следващо място като факт, изключващ съществуването на вземането, се изтъква
липсата на надлежно уведомяване по чл.99, ал.4 ЗЗД и на края, че прехвърлените с
двата договора за цесия вземания са погасени по давност.
В срока за отговор ответниците – длъжник и присъединен взискател са
направили сходни възражения за действителност на договора за цесия и влизането му
в сила предвид спазване изискванията на чл. 99, ал.4 ЗЗД за уведомяване на длъжника,
2
и че правилно не е обсъден довода за погасителна давност, тъй като се касае за
материално правен институт и осъществяването на фактическия му състав не ползва
оспорващия взискател.
В отговора си ответникът – длъжник на самостоятелно основание е заявил, че
признава дълга си към присъединения взискател, както и надлежното си уведомяване,
и че няма да се ползва и прави отказ от погасителната давност.
По фактите няма спор, а и се установява от приложените писмени
доказателства, че против ответника Н.В. на 15.11.2011г. е издаден изпълнителен лист
(л. 46 по номерацията на СГС), с който е осъден да заплати на „Фининвест“ ЕООД
сумата от 116 848.92 лева – неустойка за забава и разноски. За събиране на тези
вземания е образувано изпълнително дело на 09.12.2011г. по описа на от ЧСИ А. (с
молба, л. 107), към което на 12.11.2015 г. е конституиран като взискател „Енерджи
Инвест Груп“ ЕАД, придобил вземането от първоначалния кредитор с договор за
цесия от 06.07.2015 г. ( л. 195- 199). Производството за събиране на това вземане е
продължило от ЧСИ М. (видно от молбата от 12.03.2016г; л. 233-235). Не е спорно и че
по изпълнителното дело е извършено едно единствено изпълнително действие –
налагане възбрана върху недвижим имот с постановление от 28.12.2011г.
От писмените доказателства се установява, че ищците са конституирани като
взискатели по изп. д. №357 2020г по описа на ЧСИ Г.Н., с рег. № *** от КЧСИ на
мястото на първоначалния Б. Д., в качеството на негови универсални правоприемници,
което е образувано за събиране на парично вземане по два изпълнителни листи в
размер от 1 215 503,24лв и 73 067,10лв против същия длъжник -ответникът Н.В.. По
същото дело е проведена публична продан на собствения на длъжника имот и на
16.12.2021г. за купувач е обявен ищеца Х. Д. – лично и като пълномощник на
останалите ищци (л. 19-32).
На 23.12.2021г. ответницата Б. Б. е обосновала легитимацията си пред ЧСИ Н.М.
като кредитор на ответника Н. В. на основание договор за цесия от 17.10.2016г., с
който е придобила вземането на „Енерджи Инвест Груп“ ЕАД и поискала оригиналния
изпълнителен лист. На същата дата 23.12.2021г. Б. е подала молба за образуване на
друго изпълнително дело (л. 45), към която представила изпълнителен лист от
15.11.2011г. (л. 46 и л. 323), както и два договора за цесия - с първия първоначалният
кредитор на Н. В. „Фининвест“ ЕООД е прехвърлил чрез договор за цесия вземането
си на Енерджи Инвест Груп“ ЕАД, което дружество на 17.10.2016г. е прехвърлило чрез
цесия придобитото вземане на ответницата Б.Б.. От съдържанието на първия договор
за цесия става ясно, че прехвърлянето на вземането е уговорено от момента на
подписването на договора (раздел II, л. 49), както аналогично е предвидено в чл. 1.3
във втория договор за цесия от 17.10.2016 г. (л.51). Във втория договор е посочено, че
същият ще бъде заверен нотариално след представяне на доказателства за плащане на
цената и на 17.10.2016г. подписите са нотариално удостоверени от нотариус Р.М., рег.
№ ***.
На посочената дата 23.12.2021г., в която е подала молба ответницата Б.Б. е
конституирана като взискател по изп. дело №357/2020г. на ЧСИ Н. и присъединена
към изпълнението. На 04.03.2022г. ЧСИ Н. е изготвил разпределение по чл.463 ГПК на
сумата от 1 263 000 лева, представляваща цената от публичната продан на собствения
на длъжника В. недвижим имот, в което е включено паричното вземане на ответницата
Б. за сума в общ размер на 144 649.48 лева, които видно от удостоверението по чл. 456
ГПК (л.48), представляват главница по изпълнителен лист от 15.11.2011 г. в размер на
3
137 244,12 лв и 7 297,36лв такси по изп. д. № 20219210402710. В разпределението (л.
59) ЧСИ Н. е определил на взискателите (настоящи ищци) вземане към датата на
разпределението в размер на 2 219 301,88 лева, от която за получаване е отредена 983
038,67 лева и 245 759,66лв за Б.Д., а на ответницата и присъединен взискател Б. сума
от 61 231,68лв след приспадане на таксите в изпълнението.
Въз основа на така установените идентично факти, които не са били спорни по
делото, въззивният състав достига до различни от първоинстанционния съд правни
изводи:
Преди да се изложат съображения по същество, касаещи правилността на
решението, следва да се обсъди въведения с отговора за първи път довод относно
допустимостта на решението, за който се дължи служебна проверка по чл.269 ГПК.
Твърденият в отговора довод, че отрицателният установителен иск по чл.464 ГПК е
недопустим, защото ищците не са оспорили вземането в тридневен срок, е
неправилен. Пропускането на срока по чл. 462, ал. 2 ГПК не означава, че ищецът губи
възможността да заведе отрицателен установителен иск, за да докаже, че вземането не
съществува. Този иск е допустим, тъй като с него се оспорва качеството на
присъединен кредитор в изпълнителното производство, което спира предаването на
сумата, опредЕ. за него с оспореното вземане и при положителен изход ще доведе до
изключването му от разпределението по чл.463 ГПК, а не до връщане на получени вече
суми. Удовлетворяване на оспорващите кредитори от стойността на продадения имот в
по-голям от отредения размер е поставена в зависимост от отричане вземането на
конкуриращия кредитор, което обосновава правния им интерес. В конкретния казус
страните са процесуално легитимирани в спора по чл.464 ГПК с оглед твърдените
качества на първоначален, присъединен кредитор и длъжник, както и оспорване
вземането на един от тях в индивидуалния изпълнителен процес.
По същество на заявените оплаквания за неправилност на решението:
С чл.464 ГПК се урежда хипотеза на оспорване от страна на един от
взискателите в изпълнителното производство на съществуване на вземането на друг
кредитор към същия длъжник чрез предявяване в едномесечен срок от
разпределението на иск срещу него и длъжника, по който те имат положението на
необходими другари, с което се спира предаването на сумата, опредЕ. за кредитора с
оспореното вземане, ако искът бъде предявен в този срок.
По фактите няма спор, че в резултат на извършена в изпълнението публична
продан е била събрана сумата от 1 263 000лв., част от която е разпредЕ. за частично
погасяване на вземанията на първоначалните взискатели - ищци и ответницата Б. като
присъединен взискател. Посоченото обуславя материалната легитимация на ищците,
насочили изпълнението върху недвижимия имот на общия им длъжник и качеството на
кредитор на конкуриращия ги взискател.
Неоснователно е заявеното от ищците и поддържано във въззивната жалба
оспорване на материалната легитимация на ответницата Б., поради това, че не се
установява за титуляр на възникналото в нейна полза по силата на частно
правоприемство вземане. Видно от неоспорените писмени доказателства е, че между
нея от една страна и дружеството купувач Енерджи Инвест Груп“ ЕАД е сключен
договор за цесия от 17.10.2016г., с който е придобила вземането на цедента от
първоначалния кредитор „Фининвест“ ЕООД. Цесията е правен способ за прехвърляне
на субективни права (вземания), по силата на която настъпва промяна в субектите на
облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е
прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Като всеки
договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на
4
договорите и няма спор в доктрината и в съдебната практика по въпроса, че могат да
бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от
закона и следва от тяхното естество - чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Ищците не се позовават на
нищожност на легитимиращия ответницата договор за цесия от 17.10.2016г, нито на
предхождащия го цесионен договор от 06.07.2015г. на някое от предвидените в закона
основания по чл.26 ЗЗД, нито се установяват пороци на сделките, които да произтичат
пряко от тях /форма и съдържание/, за да се изследват служебно от съда по арг. от ТР
№1/2020г от 27.04.2022г. Не са въведени и доводи, с които да се оспори
съществуването на вземането, предмет на изпълнителното основание в полза на
първия титуляр, и следователно по силата на първия договор от 06.07.2015г. е
настъпила промяна в субектите на облигационното правоотношение - титуляр на
спорното вземане е станал цесионерът „Енерджи Инвест Груп“ ЕАД, пред който не
съществува пречка да се разпореди с него в полза на друг правен субект.
В конкретния казус се оспорва качеството на кредитор на ответницата Б. с
довода, че договорът за цесия между нея и „„Енерджи Инвест Груп“ ЕАД не е
произвел транслативен ефект, тъй като е сключен под отлагателно условие /плащане
на цена/, което не е настъпило. Действително първоинстанционният съд е отхвърлил
този довод, без при спор в съдържанието да извърши тълкуване на договора по чл.20
ЗЗД, но се потвърждава крайния му извод, че действието на цесията не е поставено в
зависимост от плащането на цената. При тълкуване на договора за цесия следва да се
имат предвид отделните уговорки, но не изолирано, а всяка в общия смисъл на
постигнатите договорености. Така в раздел първи чл.1.3 е изрично посочено, че с
подписване на договора за цесия, цесионерът ще встъпи изцяло в правата на цедента
по отношение на вземанията и привилегиите и ще може да упражнява в пълен обем
неговите материални и процесуални права, в раздел трети чл.3.1 се предвижда, че
цедентът ще прехвърли на цесионера вземанията, привилегиите и обезпеченията при
условията на договора. Липсата на конкретна и ясна клауза, че съответният
резултат, който е целен със сделката, ще се прояви тогава, когато определен факт
настъпи (в случая под отлагателно условие плащане на цената), обосновава изводът,
че волята на страните е била вземането да премине от неговия носител (цедента)
към новия приобретател (цесионера) с постигане на съгласие, към който момент
обичайно настъпват правните последици на консенсуалните договори. Сключването
на сделката под условие или с модалитет, представлява изключението от общото
правило, затова трябва да следва ясно и недвусмислено от волята на страните. Вместо
това клаузата в заключителната част на договора, че „влиза в сила от момента на
плащането“ се явява изолирана не само според систематичното си място в текста, но и
спрямо общия му контекст. Извън посоченото за пълнота - и да се приеме обратното,
то в самия договор е предвидено, че ще подлежи на нотариална заверка след
плащането на цената по банков път и щом такова нотариално удостоверяване е
извършено при подписването му, в тази си част договорът ще следва да се приеме с
характер на разписка за извършеното плащане.
Неоснователен е следващият довод в исковата молба и поддържан във
въззивната жалба, че и двата договора за цесия нямат действие спрямо длъжника
на осн. чл. 99, ал.4 ЗЗД.
Съгласно разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД предишният кредитор трябва да
съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането, от който момент цесията има
действие спрямо длъжника и третите лица. Прехвърленото вземане е възникнало от
5
правоотношение между длъжника и предишния кредитор /цедента/, затова
съобщението за прехвърлянето на вземането следва да бъде извършено именно от
него, за да се създаде достатъчна сигурност за длъжника относно замяната на
досегашния кредитор с нов /ТР № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решение №
123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ТК, II ТО на ВКС/. За да премине вземането
върху цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и
досегашния носител на вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът
се счита за изпълнен поради изчерпване на предмета му. По отношение на длъжника,
обаче, цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от
цедента- чл.99,ал.4 ЗЗД. Този извод произтича не само от посочената норма, но и от
това, че длъжника не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от
него, поради което преди известието, той може да изпълни на цедента напълно
валидно и да се освободи от задължението. Или, за да породи действие спрямо
длъжника цесията следва да бъде съобщена от цедента- чл.99, ал.3 ЗЗД. Съобщението,
обаче, не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между
страните по договора. Цедираното право преминава върху цесионера със
сключване на договора. Значението на съобщаването е регламентирано
единствено в защита на длъжника и с оглед обвързването му спрямо третите
лица- чл.99 ал.4 ЗЗД, но не се отразява в материалното правоотношение между
цедент и цесионер и не повлиява на резултата на договора – преминаване на
вземането от неговия носител /цедент/ към новия приобретател /цесионер/. От
изложеното следва, че в хипотеза на чл.99 ЗЗД, вземането преминава върху цесионера
със самото сключване на договора за цесия и той става от същия момент негов
носител, поради което се явява безпредметно обсъждането на останалите аргументи
във връзка с антидатиране на уведомлението за цесия.
Основателен, обаче е следващият довод в исковата молба и поддържан
във въззивната жалба за погасяване вземането по давност, с което се оспорва
правото на принудително изпълнение на присъединения взискател.
В обстоятелствената част на исковата молба ищците са обосновали
твърдението си за несъществуване на отреченото с иска вземане на ответника –
присъединен взискател към същия длъжник с довода, че то е било погасено по давност
още към датата на образуване на изпълнителното дело и не подлежи на принудително
удовлетворяване. Като материалноправен институт давността погасява правото на иск
на кредитора за принудително осъществяване на вземането му, а не материалното
право, с което се отличава от преклузивните срокове. С изтичане срока на
погасителната давност притезанието се трансформира в естествено задължение по
смисъла на чл. 118 от ЗЗД и може валидно да бъде доброволно изпълнено от
длъжника.
В съдебната практика има различни становища относно възможността на
кредитора, който не е участвал в производството по издаване на изпълнителното
основание и съответно не е страна в конкретното материално правоотношение, в
качеството си на трето лице да оспорва правото на друг кредитор, противопоставяйки
правопогасяващи възражения на своя длъжник.
Според първото преобладаващо в практиката становище възражението за
изтекла погасителна давност е лично правопогасяващо на длъжника, не принадлежи на
трети за правоотношението лица, които не могат да се позоват на давността, ако
длъжникът не е упражнил субективното си право пред съд, и че кредиторът няма
правен интерес да релевира това възражение, тъй като с изтичане на давностния срок
6
не се погасява самото субективно материално право, а се преклудира единствено
възможността за неговото принудително осъществяване.
Според второто разбиране, макар и да е трето за материалното
правоотношение лице, взискателят оспорващ вземането на друг взискател, разполага с
процесуалната възможност да заявява всякакви възражения на длъжника, включително
и за изтекла погасителна давност. В тази връзка се прави съпоставка между иска по чл.
464 от ГПК за оспорване вземането на конкуриращия взискател, основан на твърдение
за погасяване на вземането по давност с косвения сурогационен иск по чл. 134 от ЗЗД,
и се приема, че разликата между тях е във възможността по иска с пр. осн. чл.464 ГПК
кредиторът да упражни правата на своя длъжник, независимо от неговото бездействие,
а с оглед собствения си интерес от участие в разпределението на събраните в
изпълнението суми. Приема се, че хипотезата по чл.464 ГПК попада в предвидените
случаи /като чл.440 ал.1, чл.524 изр.3 ГПК; чл.134 ЗЗД/, в които законът позволява да
се упражняват чужди права.
Второто становище се споделя от настоящия състав по съображения, че
възражението за погасяване на иска по давност няма строго личен характер /каквото е
правото на наследяване, потестативното право на отмяната на дарение, вземането за
обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, правото на издръжка/, чието
упражняване зависи единствено от волята на длъжника- ответник по делото.
Искът по чл.464 ГПК има за предмет установяване несъществуването на
вземането на кредитора – ответник не само в материалноправен смисъл, поради
неосъществяване на фактическия състав, от който е възникнало материалното право,
но и като изпълняемо право – притезание, което подлежи на принудително
изпълнение (в този смисъл Л. В. „Погасителната давност“, С., 2007г., с. 187-1882).
Поради това оспорващият кредитор има правен интерес да релевира това възражение,
защото макар и да съществува като естествено задължение по волята на длъжника, ще
отпадне възможността за принудителното му реализиране в изпълнителен
процес, а с това и правото на конкуриращият взискател да участва в
разпределението на събраните в изпълнението суми.
В този смисъл възражението за погасяване правото на принудително
изпълнение е процесуално допустимо, а разгледано по същество- основателно.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Разпоредбата на чл. 116 ЗЗД урежда основанията за
прекъсване на давността, а съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсването на давността
започва да тече нова давност, като в случаите, когато вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност винаги е петгодишен. В случая става ясно,
че изпълнителният лист против длъжника Н.В. в полза на първия кредитор –
„Фининвест“ЕООД е издаден на 15.11.2011г въз основа на съдебно изпълнително
основание – решение по ВТД № 821/2011г /л.46/ и е образувано изп. дело на
09.12.2011г под № 20118480400794/2011 по описа на ЧСИ Р.А., по което не е спорно, че
е извършено едно единствено изпълнително действие – налагане възбрана върху
недвижим имот с постановление от 28.12.2011г.
Към датата на образуване на изп.дело на 09.12.2011г е действало ППВС
№53/18.11.1980г., съгласно което при висящност на изпълнителния процес давността
се спира. Тълкувателното решение от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК е
последващ тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на ППВС
3/18.11.1980г., според което давността спира по време на висящността на
7
изпълнителния процес. Вместо това е прието, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко изпълнително действие, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но през времетраенето на изпълнителния процес
давността не спира. Доколкото ТР от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК е
последващ тълкувателен акт, с който се изоставя възприето по-рано разрешение от
ППВС 3/18.11.1980г., същото има действие занапред и само по отношение на висящи
към момента на обявяването му изпълнителни производства, не и спрямо тези, които
са приключили преди това. Както се установява от данните по делото, въз основа на
изпълнителния лист е образувано изпълнително дело на 09.12.2011г., по което
последното и единствено изпълнително действие е извършено на 28.12.2011г. преди
постановяването на ТР № 2 от 26.06.2015 г., постановките на което, съгласно по-новата
практика на ВКС (решение №170/17.09.2018 г. по гр. д.№2382/17 г., решение №
37/24.02.2021 г. по гр. д. №1747/20 г., решение № 51от 21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/18
г., ВКС, ІV ГО.) имат само действие занапред, не и обратно действие.
Според най-новата тълкувателна практика на ВКС (т. 3 на новото ТР № 2 от
04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023г., ОСГТК на ВКС) „по изпълнителните дела,
образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до
обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк.д.№ 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до
посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл.
115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в ΠΠBC
№ 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно
волеизявление за принудително осъществяване на вземане, "което волеизявление е с не
по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес", и
изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26 юни 2015 г. е
отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл.
115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД, което при действието на ΠΠBC № 3/18.11.1980 г. указва
началото на новия давностен срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня
на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал. 1, б.
"ж" ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното решение, с което
постановлението е обявено за загубило сила.“
Настоящият случай попада в посочената по-горе хипотеза, тъй като няма
твърдения, а и данни в приложените преписки, да са извършвани изпълнителни
действия, в предвидения двугодишен срок до 09.12.2013г., поради което изп. дело
което се явява перемирано /прекратено/. В този случай новият срок започва да тече
именно от тази дата, от която изпълнителното дело се счита прекратено и
следователно давностният срок, погасяващ правото на принудително изпълнение е
изтекъл на 09.12.2018г - преди ответницата Б. да се присъедини като взискател към
изпълнително дело№ 20219210402710/2021г. на ЧСИ Г.Н..
Неоснователни са направените възражения в обратен смисъл за прекъсване на
давността по см. на чл. 117, ал. 1 ЗЗД, тъй като направеното признание на дълга от
ответника В. е непротивопоставимо на ищците – първо защото няма спор, че двамата
ответници – конкуриращ взискател и длъжник като фактически партньори имат
качество на „свързани лица“, а на следващо място признанието на задължението има
перемпторно действие по отношение на давността само ако е адресирано до кредитора,
отнася се до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които то произтича, и е направено преди изтичането на давностния срок,
като признанието, извършено след изтичане на давността е ирелевантно.
8
По същите като изложените съображения непротивопоставим спрямо ищците е
направеният с отговора на исковата молба отказ на ответника В. от погасителна
давност, тъй като то ще има значение единствено в отношенията между двамата
ответници – кредитор и длъжник, които както се посочи са свързани помежду си лица.
Предвид горното, настоящият въззивен състав намира, че обжалваното
решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което
искът по чл. 464 от ГПК да бъде уважен.
По изложените съображения, настоящият състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 501 от 12.03.2020 г., пост. по т.д.№ 682/2019 г. на
Софийския градски съд, VI т.о., 18 състав И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 464 от ГПК,
предявени от Х. Б. Д. ЕГН **********, С. Д., род. на ***г, гражданин на Австрия, Р. Б.
Д. ЕГН ********** и Б. Б. Д. ЕГН **********, действащ чрез настойника си М. Х. К.
ЕГН **********, всички чрез Еднолично адвокатско дружество „Б.“, с адрес София,
ул.Славянска, № 5, ет.5, офис 30-32, представлявано от адв. М. Б., против Б. П. Б. ЕГН
********** и Н. И. В. ЕГН **********, с адрес гр.София, ул.Оборище, № 1, вх.Б, ет.6,
ап.9, че не съществува вземането на Б. П. Б. - присъединен кредитор по
изпълнително дело №20209230400357/2020г по описа на частен съдебен
изпълнител Г. Н., с район на действие СГС, по изпълнителен лист от 15.11.2011г,
издаден от Апелативен съд Пловдив по т.д.№ 821/2011г. против длъжника Н. И. В.
в размер на 137 244,12лв, поради погасяване правото на принудително
изпълнение.
Решението, подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на
препис от него, при наличие на предпоставките по чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9