Р Е Ш Е Н И Е № 23
Гр.Сливен, 17.02.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД СЛИВЕН, в публично заседание на тридесет и първи януари,
през две хиляди двадесет и втора година в състав :
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : СВЕТЛАНА ДРАГОМАНСКА
При
секретаря Галя Георгиева и с участието на прокурора Красимир Маринов, като
разгледа докладваното от административния съдия Светлана Драгоманска адм.д. № 435
по описа за 2021 г. на Административен съд гр.Сливен, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на И.А.Б. с ЕГН ********** чрез адв. А.А. *** против Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 343з-2806/01.12.2021 год., издадена от Началник на група „Миграция“ при ОД на МВР - Сливен, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - „Отнемане на правото на п. в Р. Б.” на лицето О. И. /O. I. /, г. на Р. Т., р. на *** год., ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: ***.
В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като е постановена при неправилна прилагане на материалния закон. Заявява, че жалбоподателят бил р. в с. Б. п., о. Т. от р. б. г.. И. се от Р. Б. с р. си през *** г. Същият бил б. г. по р. и не можел да бъде лишен от б. г.. Г. много добре б. е.. С. през *** г. г. б. с К. А. М. в с. Б. П., о. Т.. Необяснимо било по каква причина му е издадено разрешение за п. п. в Р. Б. и е т. като ч. г.. През последните 12 месеца не п. на територията на Р. Б., заради епидемията от COVID - 19. През последните две години и в д. д. нееднократно били въвеждани различни мерки за ограничаване придвижването на граждани на територията на д. д., поради това бил препятстван, не по негова вина, да се установи да ж. в Р. Б.. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваната заповед. Моли съда, в рамките на това производство да се произнесе относно наличието на б. г. на оспорващия и преписката да бъде върната на ОД на МВР Сливен с указания за издаване на б. д. за с. на същия.
В съдебно заседание, чрез п. си адв. А.А.,***, поддържа жалбата. Претендира за направените по делото разноски.
Административният орган - Началник група „Миграция“ към ОД МВР Сливен, редовно призован, не се явява. С постъпило по делото становище, заявява, че оспорва жалбата и поддържа подадения отговор. В писмени бележки излага подробни мотиви. Счита, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваната заповед. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура Сливен изразява становище, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:
По делото не се спори, че с решение рег. № 647912 от 01.02.2019 год. на О. И. е предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ право на п. п. в Р. Б. /л.33/. Съгласно декларация за идентичност на имена името на жалбоподателят И.А.Б. и О. И. са негови имена и имена на едно и също лице. Съгласно удостоверения за постоянен и настоящ адрес от 04.04.2019 год. /л.30 и 32/ за такъв е вписан адрес в *** от дата 04.04.2019 год.
На 28.09.2021 год. е извършена проверка от служители на група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен на адрес: ***, който е посочен като адрес на п. на жалбоподателя в страната. При проверката е снето сведение от Х. А.Б. – н. и н. б., съгласно което оспорващият е п. и ж. в г. Б., Р Т., з. със с. си. Последно бил идвал на гости през месец юни 2021 г., когато е останал на адреса за около 4-5 дни. Най-големият период, през който е бил на адреса било през 2018 г., за около 20 дни, докато чакал да му бъде издаден б. л. д.. Наем за жилището не е събиран, а договорът бил сключен с цел да се получи разрешение за пребиваване. Ч. не е заплащал комунални сметки, нямал ключ за жилището, нито вещи в него. Д. на ч. р. в Р Т.. С. му също била п. и ж. в Р Т.. Посещавала е адреса за няколко дни през 2005 г. Целта на разрешеното му п. била да пътува без визи и да се виждат по-често. За извършената проверка е изготвена докладна записка рег.№ 343р-12547/30.09.2021 год., към която са приложени: сведението от Х. А.Б., справка за ч. със снимков материал и р. в.; справка за пътуване по отношение на О. И. за периода от 01.01.2018 год. до 20.09.2021 год. Видно от приложената справка, след датата на издаване на разрешението за п. п. – 01.02.2019 год., оспорващит е посетил Р. Б. пет пъти, като последното влизане в с. е на 24.06.2021 год. За този период общо оспорващият е престоял в страната по-малко от месец. Проверяващите установили, че по отношение на оспорващият в НАП няма регистрирани трудови договори, както и няма данни за здравно осигуряване. По делото е представена декларация за т. п. на ч., съгласно която оспорващият е декларирал, че познава изискването на ЗЧРБ да не отсъства от територията на Р. Б. или друга членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца, както и че в РБ. ще п. п. на адрес ***. Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и на лицето е изпратено съобщение по чл. 26 от АПК рег.№ 343000-12764/25.10.2021 год. (л.19). Съобщението е връчено по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК - чрез залепване на входната врата на адрес *** на 28.10.2021 год., за което има съставен протокол рег.№ 343р-14376/01.11.2021 год. (л.22). Съобщението е публикувано и на интернет страницата на ОДМВР Сливен (л.23). Със съобщението е дадена възможност на оспорващият да изрази своите възражения. На 12.11.2021 год. оспорващият е подал възражение вх. № 343000-13767/12.11.2021 год., с което заявява, че е р. в РБ. от р. б. г.; и. се е в РТ. през *** г., но е б. г. по р.. Заявява, че през последните 12 месеца не е п. на територията на РБ. поради настъпилата епидемия от COVID - 19.
На 01.12.2021 год. Началникът на група „Миграция“ към ОДМВР Сливен издал процесната Заповед № 343з-2806, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ наложил на О. И. /O. I./ принудителна административна мярка „Отнемане на правото на п. в Р. Б.“, тъй като е установил, че в едногодишен срок след разрешението за п. жалбоподателят не се е установил и не п. на територията на страната. От фактическа страна органът е приел за установено, че за периода от 01.02.2019 год. до момента на проверката лицето е престояло на територията на Р. Б. по няколко дни в годината – общо от началото на разрешението – 27 дни, като част от този престой съвпада с датите за довършване на процедурата по разрешението за п., свързано със заплащане на таксите, в. в р. на н., заявяване на постоянен и настоящ адрес и други административни процедури. Не е установено лицето постоянно да живее на територията на страната. Същото не се е установило в къщата в ***, няма ключ от тази къща и няма собствен багаж в нея. Административният орган е приел, че лицето не е изпълнило условието за получаване на п. п., а именно в едногодишен срок да се установи и да п. на територията на РБ., каквото е изискването на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Видно от доказателствата по преписката, разрешението за п. п. на О. И. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Съгласно този текст разрешение за п. п. могат да получат ч., които не са лица от б. п., р. на територията на Р. Б., изгубили са б. си г. по и. с. или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. За издаването на заповедта е връчено уведомление по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК - чрез залепване на входната врата на адрес *** на 07.12.2021 год., за което има съставен протокол рег.№ 343р-16542/07.12.2021 год. (л.10). Съобщението е публикувано и на интернет страницата на ОДМВР Сливен (л.12).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:
Със Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 343з-2806/01.12.2021 год., издадена от Началник на група „Миграция“ при ОД на МВР - Сливен, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - „Отнемане на правото на п. в Р. Б.” на лицето О. И. /O. I. /, г. на Р. Т., р. на *** год., ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: ***. За издаването на заповедта е връчено уведомление по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК - чрез залепване на входната врата на адрес *** на 07.12.2021 год., за което има съставен протокол от 07.12.2021 год. Съобщението е публикувано и на интернет страницата на ОДМВР Сливен. На 10.12.2021 год. е връчен екземпляр от обжалваната заповед, видно от изписания текст на последната страница на същата. Жалбата е подадена чрез ОД на МВР – Сливен, Група „Миграция“, като е заведена с вх. № 343000-15386 от 14.12.2021 год.
Съдът намира подадената жалба за процесуално недопустима в частта, в която се иска произнасяне относно наличието на б. г. на оспорващия. По делото не е спорно, че на оспорващия е издадено разрешение за п. п. в РБ. като ч. на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. От представеното по делото удостоверение с изх. № 1661/ 2018 год. от 15.06.2018 год. на Началника на отдел „Оценка и анализ на документацията“ при Министерството на правосъдието на РБългария е видно, че към датата на издаване на разрешението оспорващият н. е б. б. г.. Настоящият състав приема, че със заявеното в жалбата искане, оспорващият цели иницииране на производство за установяване по съдебен ред наличието на б. г. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от Закона за българското гражданство (ЗБГ), гражданство не може да се установява по съдебен ред. Тази норма е императивна и не се преодолява от субсидиарния характер на установителния иск. Производството във връзка с българското гражданство е уредено в Глава пета на ЗБГ и Наредба № 1/19.02.1999 г. за прилагането й. В тази връзка, всяка промяна, свързана с вече придобито гражданство се осъществява със съответния административен акт, свързан с провеждане на административна процедура, в рамките на която заинтересованото лице разполага с възможността да обжалва неблагоприятните за него актове на компетентните административни органи, съобразно разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБългария. Последното, само по себе си изключва правния интерес на ищеца от установяване по съдебен ред на б. г. Ето защо искането в тази част следва да бъде оставено без разглеждане, а производството по делото да се прекрати, поради липса на правен интерес – чл.159 т.4 от АПК.
Недопустимо е и искането за връщане на преписката на административния орган с указания за издаване на б. д. за с. на оспорващия, тъй като оспорения административен акт не е издаден в производство насочено към такъв резултат. Оспорващият не е отправял искане до административния орган за издаване на б. д. за с., липсва произнасяне по такова искане и в този смисъл липсва подлежащ на обжалване административен акт – чл.159 т.1 от АПК
В останалата си част, по отношение на оспорването на наложената ПАМ, жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице, пряко засегнато от действието на акта, при наличие на правен интерес от оспорване, при което съдът е редовно сезиран и дължи произнасяне по същество.
Административният акт е издаден от компетентен орган - Началник на група „Миграция“ към ОД МВР Сливен, съгласно заповед № 343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД МВР Сливен (л.9), който е сред изброените органи, на които по силата на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено право да налагат ПАМ по този закон. Спазена е предвидената в закона форма; изложени са фактическите и правните основания за издаването ѝ. Описани са всички релевантни обстоятелства. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на п. на ч. на територията на Р. Б., категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за п. или друго разрешение, предоставящо право на п., с. му положение, както и съществуването на с., к. и с. в. с д. по п. на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т.е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателя да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица.
Оспореният административен акт съответства и на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване но оспорената заповед, правото на п. се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението ч. не се е установил и не п. на територията на страната, освен в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на с. на ч. по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото безспорно е установено, че на О. И. Г. на Р. Т., е предоставено право на п. п. в Р. Б.. От доказателствата по дело също така е видно, че същият фактически не се е установил въобще на територията на страната, а единствено е п. тук за кратки периоди от време по 2-3 пъти в годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са свързани със самата процедура по даване на п. п.. Най-дългия престой на територията на страната е само 5 дни. От датата на издаване на разрешението за п. п. /след 01.02.2019 год./ оспорващият е посетил Р. Б. пет пъти като последното влизане е на 24.06.2021 год. За този период общо е престоял в страната 27 дни. Налице е единствено регистриране на жалбоподателят на адрес в ***. По данни от с. на имота, изложени в снетото по реда на чл. 44, ал. 2 от АПК сведение, жалбоподателят за кратки периоди е живял на този адрес, като най-дългият период е за около 20 дни и то през 2018 г. Този факт се потвърждава от направената справка за пътуване на лице – ч. г. за периода от 01.01.2018 г. до 20.09.2021 г. (л.27) Сведението е снето при спазване на предвидената в закона процедура по чл. 44, ал. 2 от АПК. При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че ч. не се е у. и не п. на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за п. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателят не се е включил в осигурителната система на страната, т.е. не упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки.
П. на едно лице – ч. на територията на Р. Б. означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. Дефиниция на това понятие може да се изведе от чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Жалбоподателят е получил разрешение за п. п. в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т . 9 от ЗЧРБ - като ч., който не е лице от б. п., р. е на т. на Р. Б. и е и. б. си г. по и. с. или по собствено желание, но желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за п. п. на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на ч. за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудовата си дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на п. п. в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на ч. на територията на Р. Б., то логично следва изводът, че ако ч. не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на ч., получил разрешение за п. п. на територията на Р. Б. да отсъства от страната и да п. на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в Б.. В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Ч. н. с. на територията на РБ., не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните доказателства се установява наличието на с., к. и с. в. с РТ., където постоянно п. с. и д. на оспорващия, а не с РБ.. Не е установено и не се и твърди, че жалбоподателят попада в някоя от хипотезите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ посочва лицата, които по смисъла на закона попадат в обхвата на понятието „членове на семейство на чужденец“. Това са лицата, които живеят с него в едно домакинство и са: 1. съпруг/съпруга; 2. деца на чужденеца и на неговия съпруг/съпруга, включително осиновените, които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили брак; 3. деца, включително осиновените, на чужденеца, които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили брак, когато той притежава родителските права и децата се намират на негова издръжка; 4. деца, включително осиновените, на съпруга/съпругата, които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили брак, когато той притежава родителските права и децата се намират на негова издръжка. За членове на семейството се смятат и навършилите 18-годишна възраст деца на чужденеца или на неговия съпруг/съпруга, несключили брак, когато сериозни здравословни причини налагат полагането на лични грижи за тях или поради такива причини са обективно неспособни да осигуряват собствената си издръжка.
Обосновано административния орган е приел, че предоставеното на жалбоподателя право на п. п. не е уредено в Директива 2003/109/ЕО, която има за предмет само предоставянето на статут на дългосрочно пребиваващ, който съответства на идентичния вид статут предвиден по чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ. С директивата не се уреждат другите видове режими на пребиваване, какъвто е този предоставен на жалбоподателя. Точно обратното, в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е предвидено, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива. Тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава ІІІ. Статутът на постоянно пребиваващ чужденец по чл.25, ал.1 от ЗЧРБ като цяло представлява такъв по-благоприятен режим по смисъла на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като предвижда хипотези, при които от една страна чужденците получават право да пребивават постоянно, а не срочно на територията на страната, а от друга страна - правото им да получат такъв статут не е обвързано с предходен период на пребиваване в страната, а с други обективни обстоятелства. В случая по т. 9 от чл. 25, ал. 1 на ЗЧРБ това е обстоятелството, че ч. е р. в Б., както и да желае да се установи на територията на страната. В този случай именно с чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е дадена възможност на България, като държава-членка на ЕС както да предвиди възможността за предоставяне на статут на п. п., така и да определи условията, при които този статут се предоставя, както и предпоставките за отнемането му. В този смисъл в чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ именно е предвидена възможността предоставеният статут на пребиваване да бъде отнет, ако лицето не се е установило и не пребивава на територията на страната в едногодишен срок след разрешението. Обсъждането на всички обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност на наложената мярка. С оглед баланса на необходимостта от защита на обществените интереси и намесата в личния и семеен живот не се установява непропорционалност на наложената мярка.
Желанието на оспорващият да се установи в страната е изразено чрез иницииране на процедура за предоставяне право на п. п., със заявление и декларация за т. п. на ч. Неоснователно е възражението на оспорващия, че административният орган не е отчел факта, че същият е б. г. По делото е приобщено удостоверение с изх. № 1661/ 2018 год. от 15.06.2018 год. на Началника на отдел „Оценка и анализ на документацията“ при Министерството на правосъдието на РБългария, издадено на основание чл. 39, ал. 1 от ЗБГ и според съдържанието му И. Й./ И.А. И. Б. н. е б. г. По реда на чл. 39, ал. 1 от ЗГБ, по заявление на заинтересованото лице Министерството на правосъдието издава удостоверение за гражданство, в което се посочва дали лицето е или не е б. г. съгласно регистрите, които се водят в министерството. Предвид липсата на оспорване на посочения документ от страна на жалбоподателя и липсата на ангажирани доказателства в подкрепа на изложените в жалбата твърдения, съдът намира възраженията му за неоснователни.
Следва да се отбележи, че оспорващият се е и. от РБ. преди приемането на КРБ
от 1991 г. и когато относно българското гражданство е действала разпоредбата на
чл.34 от КРБ от 1971 г.. Според този текст от закона българско гражданство се
придобива и загубва по реда, установен от закона. Съгласно чл.16 ал.2 от Закона
за българското гражданство ( обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., отм., бр. 136
от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.) български гражданин от небългарска
народност, който се изсели от страната загубва българското си гражданство със
самото изселване. Дали по този ред или по друг оспорващият се е л. от б. г. не е предмет на настоящото производство,
доколкото от представените официални документи става ясно, че н. е б. г. Същите следват по време представения по
делото акт за раждане на оспорващия, поради което правилно са съобразени от
административния орган и е зачетена доказателствената им сила. В разпоредбата
на чл.26 от ЗБГ е посочен реда за възстановяване на българско гражданство, по
делото обаче липсват данни и това не се и твърди от оспорващия, че е предприета
процедура по в.
на б.
му г.
Неоснователно се преценява и твърдението, че не е могъл да п. на територията на Р. Б., поради пандемията от COVID-19. Ноторно е началото на периода, през който на т. на РБ. и РТ. са предприети мерки за ограничаване на пандемията от COVID-19 и то не касае периода от 01.02.2019 год. – датата на издаване на разрешението за п. п. на жалбоподателя и едногодишния период след тази дата. Липсват доказателства за обективни факти и обстоятелства, които да са попречили на лицето да изпълни изискванията на закона. Още повече, че по делото са налице данни, че оспорващият е в. в Р. Б. и е и. от Р. Б. именно по време на пандемията от COVID-19 - на 08.08.2020 год. и на 24.06.2021 год. Изводите на административния орган в тази насока се потвърждават от обстоятелството, че не само в указания в закона едногодишен срок, но и до настоящия момент няма данни лицето трайно да се е установило в страната. Липсват данни и че оспорващият изобщо има намерение да се установи да ж. в РБ., предвид инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че ц. му с. ж. в Т..
С
оглед изложеното съдът намира
издадената заповед за налагане на ПАМ за законосъобразна като постановена в
съответствие с процесуалните правила и материалния закон.
Жалбата срещу заповедта следва да бъде
отхвърлена като неоснователна.
При този изход на правния спор е неоснователно искането на жалбоподателя за присъждане на разноски. От страна на ответника по оспорването не са правени искания за разноски.
С
оглед горното и на основание чл. 159, т.1 и т. 4 и чл. 172, ал. 2 от АПК Административен съд Сливен
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на И.А.Б., /O. I. /, г. на Р. Т., р. на *** год., като недопустима в частта й, в която се иска произнасяне относно наличието на б. г. на И.А.Б., /O. I. /, г. на Р. Т., р. на *** год., и връщане на преписката на ОД на МВР Сливен с указания за издаване на б. д. за с. на И.А.Б., /O. I. /.
ПРЕКРАТЯВА производството по адм. дело № 435/2021 г. по описа на Административен съд Сливен в тази му част.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.А.Б., /O. I. /, г. на Р. Т., р. на *** год., против Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 343з-2806/01.12.2021 год., издадена от Началник на група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, като неоснователна.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: