№ 85
гр. Айтос, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС в публично заседание на деветнадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Силвия Г. Лакова
като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Гражданско дело №
20242110100857 по описа за 2024 година
и като съобрази следното:
Производството е по реда на Глава тринадесета от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК): „Основно производство“.
Образувано въз основа на Определение № 673 от 15.10.2024 г. по гр. д. №
663/2024 г. на Районен съд – Айтос, с което насрещни искове на
„НЕТКРЕДИТ“ ООД, срещу Д. И. С. са отделени за самостоятелно
разглеждане.
С исковата молба „НЕТКРЕДИТ“ ООД, чрез юрк. Д. Д., е предявило
срещу Д. И. С. следните обективно съединени искове:
1) иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския
кредит (ЗПКр) за заплащане на сумата от 1082 лв., от които 833,01 лв. –
падежирала главница по Договор за потребителски кредит №
202401190158290102 от 19.01.2024 г., и 567,47 лв. – предсрочно изискуема
главница по същия договор, ведно със законната лихва за забава върху всяка
от последните две суми от датата на подаването на исковата молба –
15.10.2024 г., до окончателното изплащане;
2) иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПКр за заплащане на сумата
от 248,99 лв. – падежирала възнаградителна лихва върху главницата по същия
договор за кредит.
Ищецът твърди, че на 19.01.2024 г. е сключил Договор за потребителски
кредит № 202401190158290102 с ответницата, като й е предоставил сумата от
1500 лв., която следвало да бъде върната, ведно с договорената
възнаградителна лихва, на 12 месечни равни вноски, всяка в размер на 154 лв.,
1
обхващащи периода от 20.02.2024 г. до 20.01.2025 г. Сочи се, че към
настоящия момент ответницата е направила само едно плащане по договора в
размер на 150 лв. на 10.04.2024 г., поради което за кредитора е възникнало
правото по чл. 8 от договора за кредит да обяви задължението за предсрочно
изискуемо. В исковата молба е поместена таблица с падежите на вноските.
Ищецът заявява, че с подадената искова молба прави изявление за обявяване
на предсрочна изискуемост. Иска се ищцата да бъде осъдена да заплати
сумата от 1082 лв., от които 833,01 лв. – падежирала главница по Договор за
потребителски кредит № 202401190158290102 от 19.01.2024 г., и 567,47 лв. –
предсрочно изискуема главница по същия договор, ведно със законната лихва
за забава върху всяка от последните две суми от подаването на исковата молба
– 15.10.2024 г., до окончателното изплащане; и да бъде осъдена да заплати
сумата от 248,99 лв. – падежирала възнаградителна лихва върху главницата по
същия договор за кредит.
В отговора на исковата молба, подаден от Д. И. С., чрез адв. Д. Г. от
Адвокатска колегия – ***, ответницата се позовава на недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПКр, поради неточно посочване на
лихвения процент и годишния процент на разходите (ГПР). Ответницата
счита, че и с просто око е видно, че сумата от 3048 лв. (главница заедно с
неустойка за непредоставяне на обезпечение) не съответства на посочения в
договора размер на лихвения процент и ГПР. В отговора се сочи, че е
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Излагат се съображения, че
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПКр се отнася само за основното
задължение на потребителя по договора – да върне предоставения му кредит,
а не и за неизпълнение на други задължения. Ответницата счита, че е налице
явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПКр
чрез посочване на неверен ГПР. Твърди, че договорът не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПКр, отнасящи се до посочване по ясен
и разбираем начин на лихвата, ГПР и общата сума, дължима от потребителя,
поради което съгласно чл. 22 ЗПКр е нищожен. Непосочването на
действителния ГПР било заблуждаваща търговска практика. Според
ответницата тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.
19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици
от сключването на договора. Ответницата моли исковете да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
Като се запозна с представените по делото доказателства и със
становищата на страните, съдът достигна до следните фактически и
правни изводи:
На 19.01.2024 г. е сключен Договор за потребителски кредит №
202401190158290102, с който „НЕТКРЕДИТ“ ООД, в качеството му на
кредитодател, се е задължило да предостави на Д. И. С., в качеството й на
кредитополучател, потребителски кредит в размер на 1500 лв., при годишен
2
лихвен процент от 40,39 %, който да бъде върнат на дванадесет месечни
вноски. В договора е посочено, че общата сума по кредита е в размер на 1848
лв., а годишният процент на разходите е в размер на 48,77 %.
Договорът е потребителски и за него се прилага Закона за
потребителския кредит.
Според чл. 3, ал. 3 от договора за кредит кредитополучателят е длъжен в
срок до края на следващия ден от сключване на договора да предостави на
кредитодателя гаранция по кредита съгласно реда и условията, посочени в
общите условия към договора. Посочено е, че банковата гаранция или
гаранция, издадена от небанкова финансова институция, за пълния размер на
кредита и със срок на валидност до 21.01.2025 г.
В чл. 3.2 – 3.3.5 от общите условия към кредита са разписани по-
подробно условията, свързани с т.н. „гаранция“ по договора.
Според чл. 6, ал. 1 от договора, в случай че кредитополучателят не
представи на кредитодателя гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора в установения
срок, той дължи неустойка в размер на 1200 лв. Според ал. 6, ал. 6 начислената
неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита
съобразно уговорения погасителен план.
Ищецът признава, че в ГПР по договора не е включена неустойката за
непредоставяне на обезпечение по чл. 3. Според него всяка неустойка
поначало не бива да се включва в ГПР.
Съдът намира, че неустойката за непредоставяне на обезпечение следва
да се включи в размера на ГПР. Очевидно е, че тази неустойка представлява
конструкция, чрез която се цели да се прикрие допълнително възнаграждение
на кредитора и да се заобиколи правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Аргументите
за това са множество. На първо място, сумата е необосновано висока – почти
колкото главницата. На следващо място, ГПР е много близък до максимално
допустимата граница по чл. 19, ал. 4 ЗПКр. На следващо място,
кредитодателят е предоставил много кратък срок на потребителя да
предостави обезпечение – само един ден, с което прави изпълнението на
задължението трудно или невъзможно. Ако кредитодателят наистина желаеше
да си осигури обезпечение, нямаше да сключи договора, без да му бъде
предоставено такова. В случая се злоупотребява с лица, които се намират в
затруднено положение. Ако те можеха да си позволят поръчител (роднина или
приятел, който да им помогне) или банкова гаранция (банкова услуга, която се
заплаща), надали щяха да се обърнат към т.н. „дружество за бързи кредити“.
Поради изложеното в разглежданата хипотеза неустойката се явява договорна
конструкция за прикриване на възнаграждение на кредитодателя
(възнаградителна лихва). Тази сума подлежи на включване в ГПР на общо
основание. Това от своя страна означава, че ГПР ще е неточно посочен в
договора.
Нужно е да се отговори на въпроса какви са последиците от невключване
на скритото възнаграждение в ГПР. В т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело
3
C‑714/22 на Съда на Европейския съюз (СЕС) е посочено, че с оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива
2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Според СЕС санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Следователно според СЕС посочването на ГПР, който не отразява точно
всички разходи, се приравнява на непосочване на ГПР. По нашето
законодателство непосочването на ГПР е основание за недействителност,
водещо до връщане на чистата стойност на кредита – чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПКр.
Само за пълнота следва да се отбележи, че неустойката подлежи на
включване в ГПР, независимо че е изначално нищожна. Разпоредбите на чл.
19, ал. 5 ЗПКр или чл. 21, ал. 1 ЗПКр (а и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, ако приемем, че
клаузата за неустойка е неравноправна, тъй като неустойката е необосновано
висока) няма как да обуславят извод, че договорът като цяло запазва
действието си. В Решение от 13.02.2025 г. по дело C‑472/23, т. 34-35, съдът е
приел, че задължението за посочване на ГПР, предвидено в член 10, параграф
2, буква ж) от Директива 2008/48 е изпълнено, ако посоченият в съответния
договор ГПР съответства на ГПР, изчислен съгласно математическата
формула, съдържаща се в част I от приложение I към посочената директива,
въз основа на „общите разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на член
3, буква ж) от същата директива, които включват разходите, които
потребителят следва да плати въз основа на клаузите на този договор,
включително тези, които впоследствие се оказват неравноправни и не
обвързват потребителя. СЕС напомня, че съгласно чл. 19, § 3 от Директива
2008/48 изчисляването на ГПР се основава на базовото допускане, че
договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и
потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и в
сроковете, предвидени в договора за кредит. Нужно е да се отбележи, че
приетото от СЕС тълкуване в Решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 касае
всяко невярно посочване на ГПР, независимо дали при формирането на
последния е взета предвид нищожна клауза. Това е така, доколкото средният
потребителят не би могъл да направи сам преценката относно
действителността на клаузата. Освен това, ако се изключи само клаузата, би се
игнорирал изцяло възпиращият характер на санкцията за допуснатото от
страна на търговците нарушение. В тази връзка СЕС е имал поводи да се
произнесе, че в тези случаи съдът следва да признае целия договор за
4
недействителен, независимо че теоретично може да съществува без отделни
свои клаузи. За да аргументира тази теза, съдът се позовава на чл. 7, параграф
1 от Директива 93/13 във връзка със съображение 24 от нея, според които
директивата има за цел и да разубеди продавачите или доставчиците да
използват неравноправни клаузи в потребителските договори. СЕС сочи, че
при запазване на целия договор би могло да се стигне до премахване на
възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците
чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя,
доколкото продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват
посочените клаузи, ако знаят, че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за
нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от
националния съд, така че да се съхранят интересите им. В този смисъл са
Решение от 15.06.2023 г. по дело C-520/21, т. 66; Решение от 14.06.2012 г. по
дело C-618/10, т. 69.
Отново са за пълнота следва да се посочи, че дори да не се сподели
горната теза на съда, в договора за кредит и общите условия липсва посочване
от какви компоненти се състои ГПР. Според трайната съдебна практика
бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПКр.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПКр, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. При нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр целият
договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПКр, а на основание чл. 23
ЗПКр потребителят дължи само чистата стойност на кредита. В този смисъл са
Решение № 3638 от 18.06.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 3102/2023 г., Решение
№ 395 от 22.01.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 5786/2023 г., Решение № 294 от
1.11.2023 г. на ОС – Добрич по в. гр. д. № 327/2023 г., Определение № 130 от
6.02.2023 г. на ОС – Перник по в. ч. гр. д. № 11/2023 г., Решение № 533 от
26.06.2024 г. по в ч. гр. д. № 474/2024 г. на Окръжен съд – Хасково, и др. В
подкрепа на това виждане е Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 г. на
СЕС, т. 66, в което се приема, че на потребителя следва по ясен начин да са
указани „изчислителните данни“.
След проверка, съдът не констатира други неравноправни клаузи в
договора за кредит.
Според практиката на Върховния касационен съд (ВКС), обективирана в:
решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.,
Решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., Решение
5
№ 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III т. о., и др., съдът
следва да присъди с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПКр е
специален закон по отношение на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)
и в чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на
чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
потребителски кредит и от задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че осъждането на потребителя за нейното връщане
следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно
основание чл. 55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор,
в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в
какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.
Така, макар и на друго основание, искът на „НЕТКРЕДИТ“ за главницата
се явява частично основателен като краен резултат.
Нужно е да се съобрази, че ищецът не оспорва, че ответникът е направил
плащания по кредита в размер на 150 лв. Ответникът не е представил
доказателства за извършени други плащания. Поради това от чистата стойност
на кредита – 1200 лв., следва да се приспаднат 150 лв. Остават дължими 1050
лв. Тъй като ищецът претендира като главница сума в общ размер от 1082 лв.,
искът следва да се отхвърли за сумата над 1050 лв. до пълния претендиран
размер, както и изцяло за възнаградителната лихва от 248,99 лв. Следва да се
присъди законната лихва за забава върху главницата от датата на исковата
молба до окончателното изплащане.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът
е претендирал 360 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 65,09 лв. за
държавна такса. Адвокатът на ответника моли да му бъде присъдено
определен от съда възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ.
Съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 за всеки
от исковете и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. за всеки от
исковете, като съобрази ниската правна и фактическа сложност на делото –
често срещан казус, по който е натрупана трайна и непротиворечива съдебна
практика; освен това са проведени само две открити съдебни заседания и са
събрани малко на брой писмени доказателства.
В заключение, по първия иск на ищеца следва да бъдат присъдени
съразмерно с уважената част 54,36 лв. (за платената държавна такса за
разглеждане на този иск), както и 97,04 лв. (за юрисконсултско
възнаграждение по този иск), общо 151,40 лв. По първия иск на ответника се
дължат съразмерно с отхвърлената част 8,88 лв., а по втория иск – 300 лв.,
6
общо 308,88 лв. (за адвокатско възнаграждение), към които следва да се
включи и данък добавена стойност. Сумата следва да се присъди директно на
адвоката на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв), тъй като
е направено такова искане и е представен договор, в който е уговорено
предоставяне на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 23 ЗПКр Д. И. С., с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ***, сумата от 1050 лв. – неплатена главница
по Договор за потребителски кредит № 202401190158290102 от 19.01.2024 г.,
ведно със законната лихва за забава върху присъдената сума от датата на
подаването на исковата молба – 15.10.2024 г., до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на „НЕТКРЕДИТ“ ООД срещу Д. И. С. за сумата над
присъдената от 1050 до пълния претендиран размер от 1082 лв. – неплатена
главница по Договор за потребителски кредит № 202401190158290102 от
19.01.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху тази част от сумата от
датата на подаването на исковата молба – 15.10.2024 г., до окончателното
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПКр, предявен от
„НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
***, срещу Д. И. С., с ЕГН **********, с адрес: ***, за заплащане на сумата от
248,99 лв. – падежирала възнаградителна лихва по Договор за потребителски
кредит № 202401190158290102 от 19.01.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. И. С., с ЕГН **********,
***, да заплати на НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: ***, сумата от 151,40 лв. – деловодни разноски по
делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. с чл. чл. 78, ал. 3 ГПК,
НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
***, да заплати на адв. Д. Г., вписан в Адвокатска колегия – *** с №
**********, с адрес: ***, сумата от 308,88 лв. с включен ДДС – разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
7
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в
двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
8