РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 226 24.02.2021 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен
граждански състав
На: осми
декември две хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 2621 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският
окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от А.С.С. ***, подадена чрез пълномощник адв.Ненчо Драгнев, против решение № 260181/08.09.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 10234/2019 г. по описа на РС-Бургас, с което е прието за
установено по отношение на А.С.С., че А.С.С.
дължи на Община Бургас, сумата от 5 706.50 лв., представляваща обезщетение за
ползването без наличие на правно основание за това на общински терен, находящ се в гр.Бургас,
ж.к.“Меден рудник“, зона А, кв.7, УПИ II, идентификатор 07079.651.306 по КККР
на гр.Бургас, чрез разполагане на собствен
временен обект с площ от 36.16 кв.м., за периода 01.04.2016 г. – 31.05.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от 04.09.2019 г.
до окончателното плащане, за която е издадена заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 7519/2019 г.
на РС-Бургас.
С решението А.С.С. е
осъден да заплати на Община Бургас разноските в заповедното и в исковото производство за
държавна такса – 228.26 лв. и юрисконсултско възнаграждение – 150 лв.
Във въззивната
жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно и незаконосъобразно.
Според въззивника, съдът е следвало да установи по делото единствено дали има
изградена законно постройка в процесния имот, за строителното петно от който в
размер на 36 кв.м. се търси обезщетение за ползване без правно основание. Сочи се,
че ответникът е закупил от ЧСИ с Постановление за възлагане на недвижим имот –
павилион, находящ се в ж.к.“Меден рудник“, като взискател по изпълнителното
дело е била Община Бургас, за неплатени задължения към нея от страна на
предишния собственик. Излагат се доводи, че процесната сграда е недвижим имот
със собствен кадастрален номер, ответникът е подал Декларация за придобиване на
собствеността по чл.16 ЗМДТ в Община Бургас, която е начислила данък сгради и
такса смет, построена е с издадено от общината Разрешение за строеж и е трайно
прикрепена към терена, като начинът й на изграждане не позволява преместване, а
премахване с разрушаване. Поради това, според въззивника, единствения правилен
и логичен извод е, че собственикът на постройката има право да се ползва от
земята на основание чл.64 ЗС. Сочи се, че ако Община Бургас твърди или счита,
че С. не е собственик на постройката, следва да заведе отделен иск и настоящото
производство да се спре, поради преюдициалност, а ответника да изиска връщане
на платените от него данъци и такси като недължими. Счита се също, че
представената от ищеца Наредба е нищожна и противоречаща на Закона и
Конституцията на РБ, поради което трябва да се изключи от доказателствения
материал. В обобщение се сочи, че С. е закупил недвижим имот-магазин и няма да
строи сега, за да се изследва дали има учредено право на строеж, като
продажбата на сградата съдържа и правото на строеж върху терена, а ако общината
има претенции към собствеността върху постройката, тя трябва да заведе
съответните вещни искове. По горните съображения, моли въззивния съд да отмени
решението на БРС и да отхвърли предявения иск. Не са направени доказателствени
искания. Претендира се присъждане на направените разноски в двете инстанции.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна Община Бургас, представлявана от Кмета на общината, подаден чрез гл.ю.к.Галина
Страшимирова, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна, както и
наведените в нея доводи. Изложени са съображения за основателност на исковата
претенция и се изразява съгласие с изводите на районния съд. Моли съда да
отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания.
Претендира се присъждане на ю.к.възнаграждение.
Въззивната
жалба е подадена в срока чл.259 ГПК и от
лице с правен интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните
по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема
за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по
исковата молба на Община Бургас против А.С.С., за приемане
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5706.50 лв., представляваща
обезщетение за ползване на имот – публична общинска собственост, за периода 01.04.2016 г. – 31.05.2019 г., ведно със
законната лихва върху сумата от подаване на заявлението до окончателното плащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 7519/2019 г.
по описа на РС-Бургас. Изложени са
твърдения, че с
Постановление за възлагане от 29.03.2016 г. по изпълнително дело №
20137030400036 по описа на ЧСИ Георги Михалев ответникът С. е придобил собствеността върху временен обект в ж.к.“Меден рудник“,
зона “А“, кв.7, УПИ ІІ, до СУ „Петко Росен“, изграден по реда на чл.120, ал.4
ППЗТСУ върху имот – публична общинска собственост с площ от 36.16 кв.м., като считано
от тази дата е започнал да ползва общинския терен. В тази връзка се твърди, че
собствениците на временни обекти дължат заплащане на Община Бургас на месечна
цена за ползването на общинските терени в размер, определен с Наредбата за
определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на
територията на Община Бургас, приета от Общински съвет – Бургас. Изложени са
твърдения, че процесният обект е изграден с Разрешение за строеж №
45/10.06.1997 г., издадено на основание чл.120, ал.4 ППЗТСУ, върху общински
имот – ПИ с идентификатор 07079.651.306 по КК на гр.Бургас, актуван с АПОС №
4183/29.11.2005 г., като обектът е с временен градоустройствен статут по
смисъла на § 17, ал.1 ЗУТ и не е издавано решение от Общински съвет – Бургас за
признаване на собствениците на тези обекти на правото на безвъзмездно ползване
на общинските терени, върху които са изградили обектите си. Сочи се, че
предишният собственик на процесния обект е заплащал като наемател на общината
цена за ползването на терена, а след придобиването на собствеността върху
обекта от С., същият е започвал да ползва общинската земя без да има договорни
отношения с общината и я лишава от ползването на собствения й терен, като
отказва да заплаща и месечната цена за ползването, определена от Общинския
съвет, която възлиза в общ размер на 5706.50 лв. за периода от 01.04.2016 г. до
31.05.2019 г. С оглед на това и предвид депозираното в срока по чл.414 ГПК възражение от длъжника, ищецът е
предявил иска
за установяване, че съществува вземането, предмет на издадената в негова полза заповед за
изпълнение.
В депозирания
писмен отговор ответникът е оспорил исковата претенция като неоснователна.
Изложил е съображения,
че процесният обект е изграден въз основа на издадено разрешение за строеж, същият е трайно прикрепен към земята и
представлява самостоятелен недвижим имот, нанесен е в СГКК с кадастрален номер и собствеността
върху него е декларирана по чл.14 ЗМДТ, като Община Бургас събира за имота ДНИ
и ТБО. Предвид това, ответникът счита, че процесният обект представлява
самостоятелна сграда, не е със статут на преместваем обект по смисъла на чл.56 ЗУТ и не е поставяем по смисъла на чл.120, ал.4 ППЗТСУ, поради което като собственик на постройката той има право да ползва земята, върху
която е построена, доколкото е
необходимо за използването й според нейното предназначение, съобразно разпоредбата на чл.64 ЗС.
По делото са събрани писмени доказателства и
съдебно-икономическа експертиза, ангажирани от страните за установяване на
изложените от тях твърдения.
С обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел, че праводателят на ответника е изградил процесния магазин
върху отдадения му под наем
общински терен,
въз основа на издаденото строително разрешение за поставяне на временен
търговски обект по чл.197 ЗТСУ (отм.), срещу наемна цена, като по делото не е установено процесният временен
обект да е придобил траен градоустройствен
статут в предвидения в закона срок по § 17 ЗУТ, след което да е
учредено право на строеж, при условията и по реда на ЗОС, т.е. първоначалният собственик, а след проведената публична
продан – и ответникът, да са придобили правото на строеж върху общинския терен,
което вече би им осигурило правното
основание, въз основа на което да ползват чуждия терен, поради което разпоредбата
на чл.64 ЗС е неприложима. Предвид това, съдът е приел, че за ответника липсва годно правно основание да ползва
собствения на Община Бургас терен, върху който е разположен обектът му,
изграден по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./, напр. – договор за наем, с
какъвто е разполагал предишният собственик на магазина, или придобито по реда
на ЗОС, вр. с § 17,
ал.2 ЗУТ,
право на строеж, поради което и на основание чл.59 ЗЗД ответникът дължи на ищеца
съответно обезщетение. В тази връзка и доколкото в случая се касае за имот-публична общинска
собственост, БРС е приел, че размерът на дължимото обезщетение за процесните 36.16 кв.
м. следва да бъде определен съгласно Приложение № 7 към Наредбата за определянето и
администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община
Бургас, приета от Общински съвет – Бургас, както следва – по 4 лв./кв.м.
месечно за 2016 г. и по 4.20 лв./кв.м. месечно за 2017 г.,
2018 г.
и 2019 г., или в общ размер от 5 706.50
лв. за исковия период 01.04.2016г.
– 31.05.2019 г. По горните
съображения, районният съд е уважил предявения иск като основателен в претендирания размер.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт.
След
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите
разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло
споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Между страните
по делото не се спори, че на основание Постановление за възлагане от 19.02.2016
г. по изпълнително дело № 20137030400036 по описа на ЧСИ Георги Михалев, рег.№
703 с район на действие БОС, влязло в сила на 29.03.2016 г., въззивникът А.С. е
придобил собствеността върху монолитно изграден обект с площ от 36.16 кв.м.,
магазин, находящ се в гр.Бургас, ж.к.“Меден рудник“, зона „А“, до училище
„Петко Росен“, изграден върху общинска земя с Разрешение за строеж №
45/10.06.1997 г. от Община Бургас на основание чл.120, ал.4 ППЗТСУ. Безспорно е
и обстоятелството, че разрешението за строеж е било издадено в полза на
длъжника по посоченото изпълнително дело Д. Г.П. за изграждането на процесния
обект на основание чл.120, ал.4 ППЗТСУ (отм.), за срок от една година, като П.
е бил в наемни правоотношения с Община Бургас по договор от 12.06.1997 г. за
отдаването под наем на общинския терен от 36.16 кв.м., за ползването на който е
заплащал на наемодателя Община Бургас месечен наем. Не се спори също, че
теренът, върху който е изграден процесния обект, е собственост на Община Бургас,
актуван с АПОС № 4183/29.11.2005 г. (по-рано съставен акт № 81/13.01.1997 г.).
Съгласно
приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, в
кадастралната карта на гр.Бургас процесният обект е заснет като сграда за
търговия с идентификатор 07079.651.306.9, със застроена площ от 38 кв.м.,
конструкцията на сградата е едноетажна, монолитна, стоманобетонова, на бетонова
основа, стените са от тухлена зидария, като сградата е трайно прикрепена към
терена и начинът на изграждането й не позволява преместване, а премахване с
разрушаване.
Основния спорен по
делото въпрос, пренесен и във въззивната инстанция, е за статута на притежаваната сграда от въззивника А.С. и съответно притежава ли същият
право на строеж за нея, което да му дава основание за ползането на общинския
терен съобразно нормата на чл.64 ЗС, респ. дължи ли се обезщетение за това
ползване.
За отговора на
този въпрос следва да се има предвид безспорното по делото обстоятелство, че
процесният магазин е законно изграден върху общинска земя като временен обект по
чл.120, ал.4 ППЗСТУ (отм.) въз основа на одобрени
проекти и издадено в полза на предходния собственик на сградата Разрешение за
строеж № 45/10.06.1997 г.
за срок от една година. Към датата на издаване на разрешението за строеж в
приложното поле на чл.120, ал.4 ППЗТСУ (отм.) се включват, както временни
строежи, имащи характеристиките на недвижим имот, така и преместваеми обекти (движими
вещи). След отмяната на чл.120, ал.4 ППЗТСУ (ДВ-бр.6/1998 г.), с § 6а ППЗТСУ е предвидено,
че временни постройки, разрешени по реда на
отменената ал.4 на чл.120, се премахват, без да се заплащат,
след изтичането на срока, за който са разрешени, освен ако чрез частични
изменения на застроителните и регулационни планове е възможно установяване на
траен градоустройствен статут в съществуващия им вид, като постройките,
разрешени без установен срок, се премахват, без да се заплащат, в срок до 3
години от влизането в сила на тези изменения и допълнения, освен ако чрез
частични изменения на застроителните и регулационни планове е възможно
установяване на траен градоустройствен статут в съществуващия им вид. Аналогично е
разрешението и в § 50а ЗТСУ (ДВ-бр.124/1998 г.), с който по отношение на законно изградените в държавни или общински терени временни
строежи е създаден особен режим, като е дадена възможност в установените
срокове ползувателите на такива сгради да поискат установяване на постоянен
градоустройствен статут, след което да придобият правото на строеж или правото
на собственост върху терена. С приемането на ЗУТ, в § 17, ал.2 от Преходните
разпоредби на закона отново е предвидена възможност в шестмесечен срок, т.е. до
02.07.2001 г., временните строежи по чл.120, ал.4 ППЗТСУ (отм.) да придобият
траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди право на
строеж при условията и по реда на Закона за държавната собственост и Закона за
общинската собственост, а в ал.1 е предвидено същите да могат да се запазят до
реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план, като
след реализиране на предвижданията се премахват без да се заплащат.
Следователно, нормативната уредба е създала изключение от правилото, че когато
сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при
наличие на право на строеж. Собствеността на временен строеж, който не е
придобил траен градоустройствен статут дава възможност само за ползването му до
настъпване на предпоставките за премахването му, като собственика на терена си запазва
правото на строеж. Нормативно предвиденото условие, до настъпването на което е
допустимо съществуването на временен строеж – възникването на инвестиционна
инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план,
изключва възможността за придобиване на правото на строеж чрез осъществявано
владение на временния строеж. В цитирания смисъл е практиката на ВКС, която се
споделя от настоящия състав – Решение № 127/25.11.2014 г. по гр.д.№ 3190/2014
г. на ВКС, ІІ г.о. С оглед горните разрешения, въззивният съд намира, че
правото на строеж върху законно изграден временен обект по чл.120, ал.4 ППЗТСУ
(отм.) може да бъде придобито от собственика на обекта само, ако е учредено от
собственика на терена по реда на ЗДС и ЗОС.
В настоящия
случай, по делото не са налице данни спрямо процесната сграда, изградена на
основание чл.120, ал.4 ППЗТСУ (отм.) да е реализирана процедура по § 50а ЗТСУ
(отм.), респ. по § 17, ал.2 ЗУТ – изменение на подробния устройствен план с цел
временните строежи да получат траен градоустройствен статут, което пък е
основание на собствениците на строежите да се учреди право на строеж и по този
начин те да придобият правото да държат собствена сграда върху чужд терен
(общински или държавен), при което собственикът на терена ще следва да търпи
създаденото положение, тъй като правото на строеж включва и правото на ползване
на застроената част от терена, която има обслужващо сградата предназначение. Ето
защо, при липсата на данни общината да е учредила по реда на ЗОС право на
строеж на предишния собственик П., респ. на въззивника С., съдът намира, че въззивникът
не може да се ползва от нормата на чл.64 ЗС, поради което изложените в този
смисъл възражения във въззивната жалба са неоснователни. Още повече, че от
приложения в заповедното производство протокол № 22/01.03.2001 г. на Общински
съвет – Бургас е видно, че е взето решение законно изградените временни обекти,
разрешени върху общинска земя по отменения чл.120, ал.4 ППЗТСУ да се запазят до
реализиране на строежите, предвидени в действащите ПУП или до промяна на
собствеността на терените, т.е. взетото решение е такова по § 17, ал.1 ЗУТ.
Следователно, следва да се приеме, че към момента процесната сграда има юридически статут на временен строеж без траен градоустройствен статут,
което изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж.
Неотносими при преценка статута на сградата са обстоятелствата, на които се
позовава въззивника – нанасяне на сградата в кадастралната карта със
самостоятелен идентификатор и декларирането й по чл.14 ЗМДТ. Юридическият
статут на обекта се преценява с оглед на одобрените строителни книжа, въз
основа на които е законно изграден, като последващите действия по нанасянето
или ненанасянето на този обект в устройствения план или кадастрална карта,
както и декларирането му с оглед данъчно облагане на собствеността, не водят до
промяната на този статут. В случая, както бе посочено по-горе, процесният
магазин е
законно изграден като временен обект върху общинска земя въз основа на одобрени проекти и издадено Разрешение за строеж №
45/10.06.1997 г.
на основание чл.120, ал.4 ППЗСТУ (отм.), поради което същият има характер на
временен строеж по смисъла на § 17, ал.1 ЗУТ, вр. чл.120, ал.4 ППЗТСУ (отм.).
Без значение за статута на временния обект е и начина на трайното му закрепване
върху земята и неговата конструкция (монолитна, стоманобетонова), които го
определят като недвижим имот по правилото на чл.110 ЗС. Тук следва да се
отбележи, че като временни обекти по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ (отм.) могат
да се изграждат, респ. поставят, както недвижими вещи, така и движими вещи,
като и в двата случая се касае до обекти, за които е дадена възможност да
съществуват временно върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено
предназначение за конкретен срок или до предприемане на действия по реализиране
на предвиденото по плана териториално устройствено мероприятие. След влизане в
сила на ЗУТ такъв обект може да придобие траен градоустройствен статут само при
условията на § 17, ал.2 ЗУТ, без значение дали обекта е с характеристиката на
движима или недвижима вещ, доколкото цитираната норма не предвижда подобно
условие във фактическия си състав (Решение № 152/07.04.2010 г. по гр.д.№
831/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.), а в случая такава процедура не е проведена.
С оглед горните
съображения, следва да се приеме, че собственикът на временен обект, който не е
придобил траен градоустройствен статут по реда на § 50а ЗТСУ (отм.) или по реда
§ 17, ал.2 ЗУТ, не притежава правото на строеж за него и няма противопоставими
права на собственика на терена, върху който е изграден временния обект. Ето защо, въззивният съд намира за правилен извода на БРС, че в случая нормата
на чл.64 ЗС е неприложима и въззивникът не разполага с правото да ползва
земята, върху която е изградена постройката, доколкото това е необходимо за
ползването й по предназначение, тъй като това право съществува само при
суперфициарната собственост, каквато в конкретния казус не е налице – ответникът
С. не е придобил право на строеж при покупката на сградата при публичната
продан по изпълнителното дело, като такова право не е имал и предишния
собственик П., който е изградил обекта при условията на чл.120, ал.4 ППЗТСУ
(отм.), като право на строеж не е било учредявано при разрешаването на
строителството, нито впоследствие. Между страните по делото липсва и действащ
договор за предоставяне ползването на терена, какъвто е бил сключен между общината
и предишния собственик на обекта през 1997 г. Следователно, осъществяваното от
въззивника ползване на общинския терен собствен на Община Бургас, върху който е
изграден процесния магазин е без основание.
Изложеното до
тук обуславя извода, че са налице всички елементи от фактическия състав на
чл.59 ЗЗД, поради което предявеният иск е доказан в своето основание – в
резултат на неоснователното ползване на частта от собствения на Община Бургас поземлен
имот, въззивникът е спестил разходи за заплащане на наем за ползване на терена и
се е обогатил, а в същото време собственикът на терена се е обеднил,
пропускайки да реализира доход от това свое имущество. Размерът на дължимото в
случая обезщетение следва да бъде определен съобразно Приложение № 3 и № 7 към
Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги
на територията на Община Бургас, приета от Общински съвет – Бургас, като за процесния
период от 01.04.2016 г. до 31.05.2019 г. съдът изчислява по реда на чл.162 ГПК
обезщетението в общ размер на 5706.50 лв. (по 4 лв./кв.м. месечно за 2016 г.,
съгласно Приложение № 3 и по 4.20 лв./кв.м. месечно за 2017 г., 2018 г. и 2019
г., съгласно Приложение № 7).
Ето защо, въззивният съд намира, че предявеният
иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.59 ЗЗД за установяване съществуване на
вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение се явява основателен в пълния претендиран размер от 5706.50
лв., с оглед на което основателна е и акцесорната претенция за законна лихва
върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до
окончателното плащане.
Предвид
горното, въззивната жалба е неоснователна, а поради съвпадане изцяло на правните
изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този
изход на делото и направените от двете страни искания за разноски, на въззивника
А.С. такива не му се следват, предвид неоснователността на въззивната жалба,
като същият следва да заплати на въззиваемата страна Община Бургас сумата от
100 лв. за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, определено
по реда на чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.25, ал.1 НЗПП.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 260181/08.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 10234/2019 г. по описа на
Районен съд – гр.Бургас.
ОСЪЖДА А.С.С. ***, ЕГН **********,***, ЕИК *********, с адрес гр.Б., ул.”А.” № *, сумата от 100 лв. за юрисконсултско възваграждение за въззивното
производство пред БОС.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.