Решение по дело №316/2019 на Окръжен съд - Русе

                

                                           Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е

                                                              N 262

                                          гр.Русе, 15.11.2019г.

 

                                       В    ИМЕТО   НА  НАРОДА

 

РУСЕНСКИЯТ  ОКРЪЖЕН СЪД ,  търговско отделение в публичното

заседание на 31 октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                               

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА

                                                          ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА

                                                                              ЗОРНИЦА Т. мл.с-я

 

при секретаря  ЕВА ДИМИТРОВА   като разгледа докладваното от              председателя в.т.д. N316         по описа за     2019 година,   за да се произнесе,   взе предвид следното:

                   Производството е въззивно, по  чл. 258 и сл. ГПК.

                   „П****”ЕООД гр.С****, ЕИК****, чрез юрисконсулт Р. И. е обжалвало постановеното по гр.д.№6142/2018г. по описа на РРС решение, с която са отхвърлени предявените от дружеството искове срещу Ц.М.И.. Излага оплаквания за неправилност на решението, подробно посочени в жалбата и иска неговата отмяна и уважаване на исковете в общ размер 2147.28лв. Претендира разноски за въззивната инстанция.

                   Насрещната страна въззиваемият Ц.И.  е депозирал отговор на въззивната жалба чрез назначен особен представител адвокат Г.Т.,***, с който заявява становище за нейната неоснователност и иска решението да бъде потвърдено.

                   Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата и след като провери допустимостта и правилността на решението в обжалваната част, с оглед оплакванията, намира за установено следното:

                      Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

                      Първоинстанционният съд е сезиран с иск за установяване съществуване на вземане на жалбоподателя „П****“ЕООД гр.С**** по отношение на Ц.М.И., произтичащо от Договор за потребителски кредит П**** №**********, сключен между страните, за сумата 2147.28лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до плащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК-по ч.гр.д.№4009/2018г. по описа на РРС. В исковата  молба ищецът „П****“ЕООД е твърдял, че на 17.07.2017г.  сключили договор за потребителски кредит с ответника Ц.И. при следните параметри: сума на кредита-800лв., срок на кредита-24 месеца, размер на вноската-49.46лв., ГПР-49.90%, годишен лихвен %-41.17%, лихвен % на ден-0.11%, общо задължение по кредита-1187.04лв. По избран и закупен пакет от допълнителни услуги: възнаграждение за закупен пакет услуги-960.24лв., размер на вноска по закупен пакет допълнителни услуги-40.01лв. Общо задължение по кредита и пакета от допълнителни услуги-2147.28лв., общ размер на вноска 89.47лв., дата на погасяване-1-ви  ден от месеца, срок-24 месеца. Ответника не направил нито една пълна вноска, поради което договорът бил автоматично прекратен и обявена предсрочната му изискуемост.  Изпратено било писмо на 9.11.2017г., с което длъжника е информиран, че договора е едностранно пракратен, а задължението е обявено за предсрочно изискуемо. Претендирал е установяване за вземане в размер 2147.28лв., ведно със законна лихва от подаване на заявлението.

                   С отговора на исковата молба ответника, чрез назначен особен представител адв. Г.Т. е оспорил получаването на сумата, както и е възразил, че договора е сключен при нарушение на разпоредбите на ЗПК.

                   С решението си първоинстанционния съд е отхвърлил  иска, като е приел, че предсрочната искуемост не е съобщена на длъжника.

      Настоящия състав намира, че жалбата е частично основателна. Въззивният съд счита, че разрешението на т.18 от ТР№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС важи и за договорите за кредит, предоставяни от небанкови финансови институции, както е прието и от първостепенния съд. Без правно значение е на какво основание е издадена заповедта за изпълнение, тъй като разликата в случаите по чл. 410 и чл. 417 ГПК се изразява в това, че във втората хипотеза кредиторът може да поиска от заповедния съд да постанови незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист. Липсва  

 

 

 

логика изискването кредиторът да обяви предсрочната изискуемост на целия кредит преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, да е неприложимо за небанковите кредитни институции.   

Независимо от обстоятелството, че ищеца не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, а процесният договор не е договор за банков кредит, даденото в цитираното ТР разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно, поради което следва да се прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват правно-логически аргументи, които да са основание за различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите /заемите/, отпускани от небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Според настоящия състав няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск, а също така кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, биха били поставено в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.  

 

 

 

Поради изложените съображения съдът счита, че и при вземания по договор за кредит с кредитор финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски, предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че се възползва от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това волеизявление трябва да е достигнало до длъжника. Така е, защото срокът за изпълнение на задължението е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради което за промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и изявление на правоимащия /кредитора/, че се възползва от това право и обявява задълженията за предсрочно изискуеми. Постигната в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката, съответно финансовата институция, изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника - кредитополучател. В случая, безспорно, такова волеизявление на кредитора не е достигнало до ответника. Според приетото в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, -т. 1, е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Същевременно, с ТР е прието, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Ето защо на основание чл.235, ал.3 ГПК следва да се вземат предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Към момента на разглеждане на делото от настоящата инстанция са падежирали всички вноски по отпуснатия кредит /последната вноска се дължи на 1.08.2019г./.

                      Настоящия състав констатира служебно, че договора, в частта на сключеното споразумение за предоставяне пакет допълнителни услуги е нищожен, поради следното:   Според чл. 21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. С процесния договор за потребителски кредит страните са сключили и споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, свързани с усвояването и управлението на кредита и услуга, гарантираща улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, срещу възнаграждение за пакета в размер на 960.24 лева, надвишаващо размера на кредита. Настоящият съдебен състав намира това споразумение за нищожно на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като същото е договорено в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Включените в допълнителния пакет услуги по същността си представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните в чл. 10а, ал. 1 ЗПК допълнителни услуги са такива услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай обаче посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора – конкретно тези описани в т. 2, т. 3 и т. 4 от същото, респ.-на кредитодателя по отношение на описаната по т. 1 допълнителна услуга, като по отношение на нея съдът намира, че по същността си е действие по усвояването на кредита. Освен това с уговарянето на допълнително възнаграждение от 960.24 лв., настоящия състав счита, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Отделно от това, съдът намира, че в противоречие на императивното правило на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно следва да се отбележи, че с процесното споразумение е договорено предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е.,  то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените услуги, както е посочено и в самото споразумение и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично/евентуално ползване на такава. Също така, следва да се има предвид и факта, че с оглед на естеството на част от изброените допълнителни услуги, на практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона, като правото на страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски, което води до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй като на практика излиза, че едната страна-потребителя, заплаща правото си да договоря с другата страна-кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на другата страна- кредитора.

Предвид изложеното, както и безспорно установеното по делото, че кредитополучател е получил сумата 800лв. /л.38/, той дължи връщане на чистата стойност на падежиралите вноски, а именно сумата 800лв. Решението в частта, с която иска е отхвърлен за тази сума се явява неправилно и следва да бъде отменено, а в останалата част то следва да бъде потвърдено. Законна лихва върху вземането не е дължима от подаване на заявлението, тъй като вземането към този момент не е било изискуемо. Разликата до предявеното вземане 2147.28лв., посочено като главница, не се дължи, тъй като то няма такъв характер.

Въззиваемия Ц.И. дължи на ищеца разноски съобразно уважената част, както следва: За заповедното производство-държавна такса 16.26лв. и 50лв. юрисконсултско възнаграждение, за първата инстанция-разноски 71.62лв. и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт и за тази инстанция-16 лв. разноски и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт.

В тежест на въззивника е дължимото възнаграждение за особен представител на въззиваемия за тази инстанция в размер на 100лв.

             Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на  чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

             По тези съображения, Окръжният съд     

 

                                              Р     Е    Ш    И :

             

                   ОТМЕНЯ решение №1301/19.07.2019г., постановено по гр.д.№6142/2018г. по описа на РРС,  В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска за сумата 800лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

                   ПРИЗНАВА за установено по отношение на Ц.М.И., ЕГН **********,***, съществуването на вземане на „П****“ЕООД гр.С****, ЕИК****, в размер на сумата 800лв.-главница по Договор за потребителски кредит П**** №**********/17.07.2017г., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №2252/7.06.2018г. по ч.гр.д.№4009/2018г. по описа на РРС.

                   ОСЪЖДА Ц.М.  И., ЕГН **********,***, да заплати на „П****“ЕООД, ЕИК**** сумата 16.26лв.-разноски и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт за заповедното производство по ч.гр.д.№4009/2018г. по описа на РРС, сумата 71.62лв. разноски и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт-за първата инстанция, както и 16лв. разноски и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт за тази инстанция.

                   ОСЪЖДА           „П****“ЕООД, ЕИК****, гр.С****, **** да заплати на адвокат Г.И.Т.,***, сумата 100лв. –възнаграждение за особен представител за въззивната инстанция.

                      ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.

                      РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

                           

                        Председател:                     Членове: