Р Е Ш Е Н И Е N 49
гр. Сливен, 10.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на десети март през двехиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
КРАСИМИРА КОНДОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 84 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 260003/19.01.2021г. по гр.д. № 493/20г. на НзРС, с което е осъден И.В.И. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, гр. София сумата 22 553, 72 лв., от която 17286, 22 лв., представляваща стойността на заплатеното от дружеството застрахователно обезщетение по щета № 44011511500731 и 5 267, 50 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата за периода 11.05.2017г. – 11.05.2020г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба на 12.05.2020г. до окончателното изплащане и са присъдени на ищеца разноските по делото.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство обжалва частично цитираното решение – за сумата над 8 643 лв. по отношение на главницата и за сумата над 2 633 лв. по отношение на обезщетението за забава за минал периода, като твърди, че в атакуваните части решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие материелноправните разпоредби. Заявява, че неправилно съдът не е счел за основателно направеното своевременно възражение за съпричиняване на вредата. Твърди, че според него вина за ПТП има и шофьорът, управлявал пострадалия автомобил, като признава и своята и счита, че отговорността им следва да се приеме за равна. Водачът е следвало да спре в обхвата на светлините си, а той не го е направил, а щом е заявил, че е осветил шасито в последния момент, то той или не е бил съсредоточен, или скоростта му е била голяма, а удрящият отзад едно превозно средство е винаги виновен, освен ако преднодвижещото се внезапно спре – каквато е постоянната практика на съдилищата. Без значение е дали е бил с или без светлини тракторът, той е бил движещо се препятствие и шофьорът на автомобила е бил длъжен да направи всичко необходимо, за да избегне произшествието. Въззивникът твърди, че това не е съобразено от съда, както и, че той не е ценил правилно свидетелските показания.
Поради изложеното въззивникът иска отмяна на решението на първоинстанционния съд над посочените суми за главната и акцесорната претенции, както и да намали наполовина присъдените разноски и му присъди половината от направените от него разноски. Претендира разноски за тази инстанция.
Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното решение в атакуваните части, като правилни и законосъобразни. Развива подробни доводи, с които оборва релевираните с въззивната жалба оплаквания, касаещи съпричиняване на вредата и от негова страна. Заявява, че нито са посочени конкретните действия, с които е допринесъл за вредоносния резултат, нито пък възражението е по начало надлежно доказано. Твърденията за начина на шофиране, скоростта и поведението на водача, са въведени за първи път с въззивната жалба, а те могат да се докажат единствено чрез АТЕ. Няма доказателства за превишена скорост. Невярно е съждението, че дали ответникът се е движел с или без светлини е без значение, освен това той е бил санкциониран за нарушенията на ЗДвП, не е обжалвал НП и е платил наложената глоба, изтърпял е и наказанието „лишаване от права да управлява МПС за 1 месец“. Въззиваемият счита, че първостепенният съд правилно е ценил и анализирал събраните доказателства и е достигнал до верен извод за липса на предпоставки за намаляване на отговорността на ответника.
С оглед изложеното, въззиваемата страна моли да се отхвърли мъззивната жалба и да се потвърди атакуваното решение в обжалваните му части като правилно и законосъобразно в тях. Претендира разноски за тази инстанция.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, иска да се отмени частично атакуваното решение за сумите над посочените в жалбата касателно главницата и обезщетението за забава, съответно – да се редуцират присъдените на ищеца разноски и да се присъдят на него по съразмерност такива. Не претендира разноски за тази инстанция, представя писмена защита.
В с.з. въззиваемата страна, редовно призована не изпраща процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който, поддържайки отговора си, оспорва въззивната жалба и моли съда да я остави без уважение и потвърди обжалваните части на решението на първоинстанционния съд. Поддържа изложените в отговора аргументи. Претендира разноски за тази инстанция, представя договор за правна помощ, списък и фактура за плащане.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, я въвежда по подразбиране.
Изложените във въззивните жалби оплаквания са неоснователни.
За да се ангажира отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско“, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увредения, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ /респективно – на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./, действала към релевантния момент/.
Така правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.
Прието е от решаващия съд /и във въззивната жалба няма оплаквания в тази насока/, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице, като застрахован, по застраховка „Каско +“, действала през периода, в който се е осъществило увреждащото събитие. По несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани във фактическия състав на чл. 410 от КЗ, за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застрахователната полица, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице. Правото на регрес е активирано от застрахователя, който със заплащането на застрахователното обезщетение на застрахования собственик на увредената вещ, е встъпил в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.
То обаче се обуславя par excellence от деликтното правоотношение мужду последните двама и при това положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, авторство, противоправност на деянието и вина, която се презумира.
Настоящият въззивен състав намира, че ищецът е доказал всички съществени елементи на непозволеното увреждане, което обуславя основателността, а оттам – и уважаването на главния иск.
Настъпването на ПТП, механизмът му, видът на вредите и техният размер
безспорно се установяват посредством протокола за ПТП и протокола за оглед на
застрахователя.
Авторството на ответника и противоправността на деянието също са безспорно
доказани – съставен е АУАН № 747542 от
07.02.15г., въз основа на който е издадено НП 15-0306-000052 от 09.03.15г.,
което е влязло в сила, и с него на ответника са наложени глоби и му е наложено
наказание „лишаване от право да управлява МПС 1 месец“ за това, че на 07.02.15г.
в 18. 20ч. в община Нова Загора, на път втори клас ІІ-66, е управлявал
самоходно шаси, на което липсват предвидените светлинни устройства и
светлоотразители, вследствие на което е
застигнат и блъснат от движещ се зад него товарен автомобил „Шкода Йети“, както
и за това, че е управлявал МПС без табели с регистрационен номер на
определеното за това място, което и не е регистрирано.
Така противоправността на действията му във връзка с процесния деликт се изразява в нарушение на чл. 101 ал. 3 т. 8 от ЗДвП.
Несъмнена е и причинната връзка между настъпилата вреда и противоправното
поведение на ответника
В случая точката на противопоставяне между страните е въпросът дали е
налице съпричиняване на вредата и от страна на пострадалия.
Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък.
За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.
Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в установените факти.
Положителният факт на принос на
увредения е в тежест на доказване на отгветника и той следва да проведе пълно
насрещно доказване на същия.
Въззивникът заявява, че щом водачът на товарния автомобил е осветил шасито в последния момент, то той или не е бил съсредоточен, или скоростта му е била голяма. Твърдението за движение с превишена скорост е голословно – то не е доказано с годни доказателствени средства – например чрез автотехническа експертиза, а в протокола за ПТП такъв факт не е вписан. Той е официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Съставителят е потвърдил съдържанието му в о.с.з. като обективно отговарящо на действителността, поради което свидетелските показания, целящи да изменят съдържанието му относно скоростта на движение, без свидетелят, твърдящ, че е присъствал в момента на произшествието, да се е легитимирал като такъв пред длъжностното лице, не следва да се кредитират в тази част. Ответникът не е успял да разруши доказателствената сила на протокола, подписал го е без възражения, а данните са събрани въз основа на изявленията на двамата участници. Така по никакъв начин не са опровергани обективираните в протокола за ПТП факти чрез доказване на тяхната невярност посредством други годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила.
Изцяло хипотетично и чисто спекулативно е виждането, застъпено от
въззивника, че „удрящият отзад е винаги виновен, освен ако преднодвижещото се
превозно средство внезапно спре“,
най-малкото защото тази постановка е приложима когато двамата водачи са
поставени в равни условия – при еднаква видимост. В случая е недискутируемо
обстоятелството за пълна липса на светлинна сигнализация, обозначаваща
присъствието и местонахождението на превозното средство, управлявано от въззивника-ответник,
поради което е и несподелимо оплакването му, че водачът на товарния автомобил
има вина, тъй като е следвало да спре в обхвата на светлините си и не е
направил всичко необходимо да предотврати произшествието. Обхватът на светлините
е по-малък от спирачния път и при движение с допустимата скорост, освен това се
установи безспорно, че шасито се е движело с „една гума на банкета и една леко
на асфалта“ /свид. Илиев/, тоест – не е попадало изцяло в обхвата на светлините
на движещия се зад него товарен автомобил, а собствената му неосветеност е
единствената причина за късното му възприемане от водача на последния.
Последвалият сблъсък е закономерна последица от неправомерното поведение на
ответника.
Така той не може да убеди несъмнено
съда, че са се осъществили конкретни факти, сочещи на принос за настъпване на
вредоносния резултат от страна на водача на застрахования автомобил.
Размерът на вредата, определен от първоинстанционния съд, не е предмет на въззивното обжалване и настоящият състав го приема за правилно установен.
При това положение може да се приеме за непререкаемо доказано наличието на деликта, като стоящ в основата на правото на регресния иск юридически факт. Установено е извън съмнение наличието на всички съществени елементи на сложния фактически състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД, които сочат, че е настъпил и правопораждащият притезанието факт.
С оглед това за въззиваемия-ищец се е породило право да търси връщането на заплатеното от
него на увреденото лице застрахователно обезщетение, искът е изцяло основателен
и доказан и следва да бъде уважен в
заявения размер.
Основателността на главната претенция обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за присъждане и на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от завеждането на исковата молба, както и на обезщетение за забава от получаване на поканата, до завеждането на исковата молба. Доколкото ищецът е претендирал такова само за 3 годишен период до предявяването на иска, акцесорната претенция следва да се уважи само за този срок и размер.
Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба е неоснователна и като такива следва да се остави без
уважение, а обжалваната част от решението – да се потвърди, включително по
отношение на присъдените с него разноски за първоинстанционното производство.
В необжалваните части решението на първостепенния съд е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати разноските на въззиваемия в размер на 1 447, 93 лв. за адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260003/19.01.2021г. по гр.д. № 493/20г. на НзРС в обжалваните части.
ОСЪЖДА И.В.И. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, гр. София направените разноски за въззивното производство в размер на 1 447, 93 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: