Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 28.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 15.05.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Ваня И.
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Г. въззивно
гражданско дело № 283 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 29/18.02.2019г., постановено
по гр.д. № 1773/2018г. по описа на Ботевградския районен съд, е изменена
присъдената с Решение № 77/20.10.2010 г. по гр. д. № 89/2010 г. по описа на РС
– Ботевград месечна издръжка, която В.Г.П. е осъден да заплаща на Г.В.П.,
като размерът й е увеличен от 80 лв. на 180 лв., считано от 18.09.2018 г. (датата на подаване на исковата
молба), ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпването
на законна причина за прекратяване или изменение на издръжката.
Настоящото производство
е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на В.Г.П. срещу горното решение в частта му,
с
която размерът на месечната издръжка, която е осъден да заплаща на
непълнолетния си син, е увеличен за разликата над 140 лв. до присъдения от
районния съд размер от 180 лв. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е
неправилно и необосновано в тази му част. Счита, че БРС не е съобразил
възрастта му (57г.), както и получаваните от него доходи, за които счита че са
под размера на минималната работна заплата (от гледна точна на чистия му нетен
месечен приход и определената линия на бедност в страната). Сочи, че е с
понижена работоспособност и че страда от болести, които налагат ежедневно
закупуване на лекарства. Позовава се на общия процент на инфлацията за периода
от момента, в който е първоначално е била присъдена издръжката, до момента на
подаване на исковата молба, по която е било образувано настоящото дело. Намира,
че заплащане на издръжка в такъв размер поставя под съмнение собственото му
оцеляване. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част, като постанови друго, с което определи минимално
предвидения размер на издръжката съгласно чл. 142, ал. 2 от СК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор от насрещната страна в производството.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от адв. Я., която поддържа въззивната
жалба и моли съда да
намали определената от БРС издръжка. Изтъква, че този неин размер би оставил
бащата под линията на бедност, тъй като е на 57 години и страда от редица
заболявания, като възрастта му е пречка да си намери втора работа, за да
допълва доходите си. Намира, че интересите на детето не означават поставяне на
родителя в невъзможност за оцеляване. Моли съда да намали определената издръжка
до минималния й размер по чл. 142, ал. 2 от СК.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият не се явява и не се
представлява.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
В обжалваната му част, решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на
иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително
предявения иск с правна квалификация чл. 150 от СК.
ІІІ. По същество
От представеното с исковата молба заверено копие от
удостоверение за раждане се установява, че жалбоподателят В.Г.П. и въззиваемият
Г.В.П. са
съответно родител и негово дете, което към настоящия момент е непълнолетно.
Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от СК, родителите
дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали
последните са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.
Следователно, жалбоподателят е задължен да осигурява издръжка на въззиваемия в настоящото производство.
Видно от представеното заверено копие от влязлото в сила Решение №
77/20.10.2010 г. по гр. д. № 89/2010 г. по описа на РС – Ботевград, с него В.Г.П. е бил осъден да
заплаща на малолетното си дете Г.В.П. ежемесечна издръжка от 80 лв., считано от
една година преди подаване на исковата молба до настъпване на законна причина
за нейното изменение или прекратяване.
Настоящото производство е инициирано от Г.В.П. с
искане за увеличение на така определения размер, с оглед изминалия период от
време и изменение на обстоятелствата, както и увеличението на законоустановения й минимум по чл. 142, ал. 2 от СК.
За да се произнесе по съществото на поставения за разрешаване правен спор, съдът взе предвид, че основна отправна точка за определяне на справедливото количествено измерение на задължението за издръжка е закрепена именно в разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК, съгласно която минималният размер на издръжката, дължима на ненавършили пълнолетие деца, е ¼ от минималната работна заплата. С Постановление № 320 на МС от 20.12.2018 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната (Oбн., ДВ, бр. 107 от 28.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г.
) размерът на минималната работна заплата за страната е определен на 560 лв., считано от 01.01.2019г. Съответно, минималният размер на месечната
издръжка е 140 лв. и не може да бъде определен под тази граница.
Този размер не се оспорва от
жалбоподателя, който твърди, че е готов да заплаща съобразена с него месечна
издръжка, но не е в състояние да осигурява по- висока такава, позовавайки се на
напредналата си възраст и недоброто си здравословно състояние.
По принцип, така изложените от жалбоподателя съображения
намират опора в разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от СК, съгласно която
конкретният размер на издръжката във всеки отделен случай следва да се определя
не само въз основа на нуждите на лицето, което има право на издръжка, но и
съобразно възможностите на лицето, което я дължи. Това означава, че следва да
се търси разумния и обективно възможен баланс между нужди и възможности, като
се отчитат характерните за всеки конкретен случай релевантни обстоятелства.
Насоки за преценка на последните са дадени в т. 4 и 5 от
ППВС № 5 от 16.XI.1970 г.
При прилагането им към настоящия казус по отношение на
нуждите на правоимащото лице, съдът намира, че по
делото не се твърдят и не се доказват изключителни нужди и потребности на
детето по смисъла на чл. 143, ал. 4 от СК. Поради това няма основание за
присъждане на издръжка в размер, надхвърлящ обичайния за дете на тази възраст,
но, от друга страна, следва да се има предвид, че през изминалият период от
време от момента на определяне на предходната издръжка обективно са нараснали
както потребностите на детето, така и необходимите за тяхното задоволяване
средства.
При преценка на възможностите на
жалбоподателя да осигурява издръжка, съдът съобрази разясненията, дадени с т. 5
от ППВС № 5 от 16.XI.1970 г., според които възможността на задълженото лице да
предоставя издръжка се определя от неговите доходи, имущество и квалификация. В
конкретния случай от представените пред първата инстанция доказателства се
установява, че П. е трудово ангажиран към ЕТ „Е. – Г- С.П.“, като средното му
месечно трудово възнаграждение за периода от м. октомври 2017г. до м. септември
2018г. е в размер на 570 лв., което незначително надхвърля актуалния размер на
минималната работна заплата за страната.
Същевременно, не се твърди и не се
доказва, П. да има задължения за издръжка към други лица по чл. 141, т. 1 от СК.
Независимо от твърденията му в тази насока, също така не се доказва да има
здравословни проблеми, които налагат разходи за постоянно лечение или
препятстват възможността му да полага труд. Недоказано е останало и твърдението
му, че се грижи за възрастния си и болен баща, но, дори това да е вярно, следва
да се има предвид императивно установената поредност
по чл. 141 от СК, в която задълженото за издръжка лице следва да я осигурява на
правоимащите лица. Според т. 1 и 2 от нея,
низходящите са от по- висок ред спрямо възходящите, което означава, че жалбоподателят
следва приоритетно да осигурява издръжка именно на сина си, без това негово
задължение да се дерогира или намалява от евентуално
съществуващо аналогично задължение и към баща му.
От друга страна, страните не спорят, а и от социалния
доклад се установява, че детето живее при майка си. Поради това съдът намира,
че освен парична издръжка, тя реално осигурява и непосредствените ежедневни
грижи по неговото отглеждане и възпитание, които са неоценими в пари.
Съобразяването с този фактор обуславя задължение на жалбоподателя да осигурява
по- голяма част от необходимата парична издръжка на въззиваемия.
Друг релевантен факт, влияещ върху преценката за размера
на издръжката, е, че Д.И. – майка на ищеца и също задължено за неговата
издръжка лице – е получавала брутно месечно трудово възнаграждение от около 1125
лв. за периода от м. август 2017г. до м. юли 2018г. (л. 6 от първоинстанционното дело). Това означава, че, независимо от
непосредствено полаганите грижи за детето, тя има обективно по- голяма
възможност да му предоставя и парична издръжка.
Използвайки по аналогия разпоредбата на чл. 50 от ППЗЗДет, вр. ПМС № 6/15.01.2009
г., като приблизителен ориентир за необходимите средства за отглеждане и
възпитание на едно дете, съдът намира, че минималният размер на тези средства
за детето Г. са в размер на 4*65=260лв.
Преценявайки горните обстоятелства в тяхната съвкупност, настоящият
съдебен състав намира, че размерът на дължимата от П. издръжка следва да се
определи на 150 лв. месечно.
С оглед гореизложеното, жалбата е частично
основателна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта му, с
която БРС е присъдил издръжка до размер от 150 лв. месечно, и отменено - за
разликата над 150 лв. до пълния присъден от БРС размер от 180 лв. месечно.
ІV.
По разноските
Страните не са претендирали разноски,
поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
29/18.02.2019г., постановено по гр.д. № 1773/2018г. по описа на Ботевградския
районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която размерът
на дължимата от В.Г.П. на Г.В.П. месечна издръжка е изменен за разликата над 150
лв. до 180 лв., считано от
18.09.2018 г. (датата на подаване на исковата молба), ведно със законната лихва
върху всяка просрочена вноска до настъпването на законна причина за
прекратяване или изменение на издръжката, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Г.В.П. за изменение на дължимата от В.Г.П. месечна издръжка за
разликата над 150 лв. до пълния присъден от БРС размер от 180 лв., считано от
18.09.2018 г. (датата на подаване на исковата молба), ведно със законната лихва
върху всяка просрочена вноска до настъпването на законна причина за
прекратяване или изменение на издръжката.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 29/18.02.2019г., постановено по гр.д. № 1773/2018г. по описа на
Ботевградския районен съд в останалите обжалвани части.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.