Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на втори юли две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4222 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу решение от 06.12.2019 г. по гр.д. №75430/2018 г.
на Софийския районен съд, ГО, 75 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу С.В.М. установителни искове с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата от 22 491,45 лв., представляваща
неизплатено задължение по договор за потребителски паричен кредит №2199145 от
17.03.2016 г., вземанията по който са прехвърлени по силата на индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.07.2017 г., сумата от 1580,00
лв., представляваща договорна лихва за периода 21.11.2016 г. - 20.07.2017 г., и
сумата от 509,77 лв., представляваща лихва за забава за периода 21.11.2016 г. -
27.10.2017 г.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния
и процесуалния закон. Счита, че от събраните по делото доказателства е
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на сочения
договор за цесия. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли съда
да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна С.В.М., чрез назначения му особен
представител, в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана е по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения:
Пред СРС са предявени кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр.
чл.79 ал.1 вр чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за парични
вземания, произтичащи от договор за потребителски паричен кредит №2199145 от
17.03.2016 г., вземанията по който са прехвърлени по силата на индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.07.2017 г.
Ответникът, чрез назначения му
особен представител, в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва наличието на
сочения договор за кредит и получаването на сумата по него. Твърди, че
договорът не отговаря не изискванията на чл.10 ал.1 ЗПК и чл.5 ал.1 и ал.5 ЗПК,
както и че същият е нищожен, тъй като не е уведомен за размера на лихвите,
респ. клаузата за фиксирания лихва процент също е нищожна, евентуално –
договорът е сключен при явно неизгодни условия и противоречи на добрите нрави.
Оспорва да е уведомен за извършената цесия.
От представения по делото договор за
потребителски паричен кредит №2199145 от 17.03.2016 г. се установява, че между
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ АД и С.В.М., е сключен за потребителски паричен
заем, по силата на който дружеството се е задължило да предостави на ответника
сумата от 23 000,00 лв. срещу насрещното задължение на кредитополучателя
да върне сумата от 41 446,92 лв., в това число 690,00 лв. – такса, 19,61
лв./месечно за 120 месеца – застрахователна премия. Кредитът се погасява на 120
месечни вноски, считано от 21.03.2016 г., всяка от които в размер на 345,39 лв.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент от 10,56 %, увеличен с пазарен
лихвен индекс тримесечен СОФИБОР – 0,43 %, общ ГЛП – 10,99 %, а ГПР - 14,02 %.
Договорът е двустранно подписан - от кредитодателя, както и от кредитополучателя.
По делото е представено искане от
кредитополучателя до кредитодателя от 17.03.2016 г. с отпуснатите му суми по
процесния кредит №2199145 да бъдат погасени задълженията му други кредити към
същия кредитор и към „Кредисимо“ АД, като общият размер на същите кредити е 17 572,88
лв.
На 20.12.2016 г. е сключен рамков
договор за прехвърляне на вземания между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД –
цедент и „А.з.с.н.в.“ ЕАД – цесионер. По силата на договора цедентът се е
задължил ежемесечно, чрез отделни договори за цесия, да прехвърля възмездно
срещу възнаграждение портфейл от свои просрочени и изискуеми вземания,
произхождащи от договори да потребителски парични и стокови кредити, сключени
от цедента с физически лица, които не се погасяват редовно, заедно със
съпътстващите гаранции, привилегии, обезпечения и другите принадлежности на
цесионера, определени и индивидуализирани съгласно Приложение №1 към всеки
отделен месечен договор за цесия. Цедентът се е задължил да прехвърля
ежемесечно вземания за изплащане на парични суми, които са станали изискуеми и
са необслужвани от длъжниците за период от над 180 дни просрочие. Страните са
се съгласили, че тези продажби ще се осъществяват ежемесечно като отделно,
самостоятелно формирано портфолио, закупувано от 01.01.2017 г. до 31.12.2018 г.
За всяко отделно портфолио ще бъдат сключвани самостоятелни месечни договори за
цесия, като продадените и прехвърлени вземания ще се описват в Приложение №1
към всеки отделен договор за цесия, което ще бъде неразделна чест от него.
Страните са постигнали съгласие относно дължимата от цесионера в полза на
цедента цена. В клаузата на чл.4.3 от договора е предвидено, че цесионерът е
изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят,
на адресната им регистрация по местоживеене или друг адрес, посочен за връзка в
договора за кредит или друг установен адрес. Цесионерът се е задължил сам да
извърши уведомяването от името на цедента за своя сметка. На 20.07.2017 г.
цедентът е упълномощил цесионера да уведомява съгласно разпоредбата на чл.99
ал.3 ЗЗД от негово име всички длъжници по всички вземания, които дружеството е
прехвърлило с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
20.12.2016 г.
На 20.07.2017 г. е сключен
индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, по силата
на който „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД – цедент, е прехвърлил на ищеца –
цесионер, съгласно чл.2.1 от горепосочения рамков договор от 20.12.2016 г.,
заедно със съпътстващите гаранции, на цесионера портфолио от необслужвани от
длъжниците вземания за период от над 180 дни, произхождащи от договори за
потребителски кредити, сключени от цедента с физически лица. В чл.2 от договора
е постигнато съгласие относно покупната цена. Пред СРС е представено и
извлечение от Приложение №1 към индивидуален договор за цесия от 20.07.2017 г.,
който включва вземания към 20.07.2017 г. Представени са фрагменти от стр.1,
стр.6 и стр.13 /последна/. На стр.1 се съдържат данни единствено за
наименованието на документа и на отделните колони от съставената таблица, на
стр.6 е налично единствено отбелязване под №150 относно сключения между цедента
и ответника договор, с остатък от главница в размер на 22 491,45 лв.; остатък
от лихви – 1608,98 лв. и общ размер на дълга към датата на цесията – 24 100,43
лв., като в колоната „покупна цена“ липсва отбелязване. Стр.13 съдържа подписи
на страните, като също са налице заличавания относно общия размер на вземанията
към 20.07.2017 г., относно размера на кредитите, общата стойност на
необслужваните и подлежащи на прехвърляне с всеки отделен договор вземания.
На 20.07.2017 г. цедентът е съставил
потвърждение за извършената цесия на всички вземания, цедирани на ищеца,
съгласно посочения в договора за прехвърляне на вземания от 20.06.2017 г. с
подробно индивидуализирани парични вземания, описани в Приложение №1,
представляващо неразделна част от договора за цесия. Цедентът е потвърдил, че е
получил от цесионера договорената цена за прехвърлените вземания.
По делото е представено уведомително
писмо, изпратено от ищеца до ответника от името на цедента, с което го
уведомява за прехвърлянето на вземанията, като е определен 5 – дневен срок за
погасяване на задълженията. Съгласно представеното известие за доставяне,
уведомителното писмо не е доставено на адресата, като е отбелязано, че е
непотърсено. До ответника е изпратено и уведомително писмо чрез „Български
пощи“ ЕАД, като и двете уведомления са изпратени на посочения в договора за
потребителски кредит адрес на длъжника.
Съгласно приетото по делото
заключение на ССчЕ, което настоящият въззивен състав кредитира изцяло, на
17.03.2016 г. по банкова сметка *** в размер на 5421,12 лв. по процесния
договор за кредит, като след извършеното рефинансиране на кредити остатъкът по
отпуснатия потребителски кредит е в размер на 5421,12 лв. Вещото лице сочи още,
че последното плащане по кредита е извършено на 21.11.2016 г., като към
27.10.2017 г. размерът на сумите по процесния кредит възлиза, както следва: 22 491,45
лв. – главница за периода 21.11.2016 г. – 21.02.2026 г., 1580,65 лв. –
договорна лихва за периода 21.11.2016 г. – 20.07.2017 г., 509,77 лв. – лихва за
забава.
Изискванията по отношение на
сключването и изпълнението на договори за потребителски кредит, като настоящия,
за който се твърди, че е сключен между страните на 17.03.2016 г., са уредени с
императивни законови норми в ЗПК, който е действащ към датата, на която се сочи
от ищеца, че са възникнали спорните облигационни отношения.
Съгласно разпоредбата на чл.9 и сл. ЗПК, договорът за потребителски кредит е писмен договор с конкретни реквизити,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане,
лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора
за потребителски кредит са потребителят и кредиторът, като потребител е всяко
физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа
в рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредитор е всяко
физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките
на своята професионална или търговска дейност.
Процесният
договор носи подпис на страните по делото и съдържа задължителните реквизити по
ЗПК, не нарушава императивните правила на чл.10 чл.11 и чл.12 ЗПК, посочените
съглашения не противоречат на добрите нрави, клаузите не заобикалят закона и не
са неравноправни. По делото не е установено годишната лихва и годишния процент
на разходите да са различни от тези, посочени в договора. Размерът на
уговорената възнаградителна лихва и на годишния процент на разходите не
надхвърля максимално допустимия размер по ЗПК. Този размер не противоречи на
добрите нрави, клаузите не представляват уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Този извод се обосновава при съобразяване на обстоятелството, че
кредитът е необезпечен, както и със спецификата на дейността на небанковите
институции, различията при набирането на средства, които да се предоставят като
кредит в сравнение с банките.
По отношение на оплакванията на
ответника за недействителност на клаузи за лихви, обезщетения и неустойки
следва да се изложи, че за да е налице нищожност на клаузите за лихва, годишния
процент на разходите и неустойката, дължаща се на неравноправния им характер,
съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице
кумулативно следните предпоставки - клаузите да не са индивидуално уговорени,
да е нарушен принципът за добросъвестност в договарянето и/или да е налице
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по
сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя. Въведената със
ЗЗП, респ. с Директива 93/13, система на защита се основава на идеята, че
потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика
както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от
продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им
/решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално
определени, когато те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен
брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително
изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им - арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че
са индивидуално уговорени клаузите. В настоящия случай ищецът не е провел пълно
и главно доказване за индивидуална уговореност на разпоредбите, чиято нищожност
се твърди от ответника. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при
формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език - от
формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии
средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него
икономически последици от сключване на договора.
Страните са постигнали съгласие
годишният лихвен процент за съответният период на олихвяване на главницата да
се определя на база на два компонента. Първият от тях е надбавка за редовен
дълг, която е фиксирана като размер за целия лихвен период и следователно с
нейното включване се гарантира печалбата на банката от сключената от нея
търговска сделка. В случая е налице
уговорен референтен лихвен процент - лихвеният процент, използван като основа
за изчисляване на приложимия към договора за ипотечен кредит променлив годишен
лихвен процент по кредита. Той представлява пазарен индекс LIBOR, EURIBOR, SOFIBOR
и/или индикатори, публикувани от Българската народна банка и/или Националния
статистически институт, или комбинация от тях. Вторият компонент, който участва
при формирането на годишния лихвен процент, е базисният лихвен индекс, който е
променлива величина и е равен на конкретно посочен индекс, който по отношение
на процесния кредит е определен в договора. С оглед на това, е обоснован
изводът, че с клаузата на чл.6 ал.2 ОУ е уредена възможността за промяна на
годишния лихвен процент при увеличаване на базисния лихвен индекс, което пък е
обвързано от стойността на пазарния лихвен индекс тримесечен SOFIBOR. Следователно, страните са предвидили в сключения
договор основанието, при което банката може едностранно да променя условията по
него /нарастване или намаляване/ и тази промяна не зависи от волята нито на
банката, нито на кредитополучателя. Количественият критерий с колко да се
промени размерът на променливата е справедливо обоснован и от житейска и от
финансова гледна точка, тъй като БЛП се движи съответно на промяната на
пазарния лихвен индекс. Съгласно решение №77/15 по гр.д. №4452/2014 г. по описа
на ВКС, ІІІ ГО, търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита
за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща
се в чл.143 ЗПП, когато увеличението на престацията не зависи от неговата воля.
В този случай основният критерий за приложимостта на изключението по чл.144
ал.3 т.1 ЗЗП е изменението на цената на услугата да се дължи на външни причини,
които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени
от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. В процесната
разпоредба на ОУ се съдържат достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната
на размера на лихвения процент по договора. Тези условия са външни и независещи
от търговската банка и са предизвикани от въздействието на свободния пазар, SOFIBOR и регулатора на банковата дейност. Обстоятелството, че
лихвата се определя от два компонента – базов лихвен процент и надбавка, всеки
от които е посочен като стойност, не внася неяснота, тъй като за средния
потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата
елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за
изчисляването ѝ. Въведеното изискване относно посочването на метода на
изчисляване на лихвата е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи
компонента. Ето защо, спрямо клаузата следва да се приложи изключението на
чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП, поради което тази клауза не е нищожна, още повече, че с
израза „всяка промяна на индекса“ се предвижда, както увеличение на ГЛП, така и
неговото намаление. Според настоящия съдебен състав от решаващо значение е, че
изменението е ясно и точно отразено в ОУ предварително.
Настоящият въззивен състав намира,
че в случая не е налице и основание да се счита, че чрез уговаряне на клауза за
договорна лихва се достига до значително неравновесие между двете страни по
договорното правоотношение. Трайно формираната съдебна практика приема, че
лихвата не може да надвишава трикратния размер на законната лихва, ако
задължението по кредита не е обезпечено и не може да надвишава двукратния
размер на законната лихва, ако задължението е обезпечено – решение №906/2004 г.
по гр.д. №1106/2003 г. на ВКС, решение №378/2006 г. по гр.д. №315/2005 г. по
описа на ВКС, определение по ч.гр.д. №6295/2014 г. по описа на ВКС. Именно
според изразените в нея становища уговорка за лихва над посочените размери е
недействителна поради противоречие с добрите нрави.
Ето защо, следва да се заключи, че
клаузата е формулирана ясно и разбираемо, така че дава възможност на заемателя
без да използва специални знания да предвиди размера и за целия период на
ползване на заемната сума, т.е. икономическите последици от него.
В случая не е налице и нищожност на
клаузата, определяща годишния размер на разходите. Законово е предвиден
максимален лимит на годишния процент на разходите, представляващ забрана за
надвишаване петкратния размер на законната мораторна лихва /чл.19 ал.4 ЗПК/. В
процесния договор за заем е посочено, че годишният процент на разходите е в
размер на 14,02 %, което е в допустимите граници, предвид че размерът на
законната лихва е в размер на 10 пункта над основният лихвен процент на Българската
народна банка за периода /чл.1 ал.1 т.1 ПМС №72 от 08.04.1994 г./ - 10 %.
Ищецът твърди, че е обявил кредита
за предсрочно изискуем на 09.10.2017 г. на основание чл.12 ал.2 б.„а“ ОУ, а
именно поради неплащане на две последователни погасителни вноски. Съгласно
заключението на ССчЕ, последната платена вноска е на 21.11.2016 г. Ето защо,
основанието за обявяване на предсрочна изискуемост е настъпило с неплащане на
втората поредна погасителна вноска с падеж на 21.01.2017 г. По делото са
представени доказателства, че са правени опити за уведомяване на длъжника да
бъде уведомен чрез „Български пощи“ ЕАД и куриерска агенция „Лео Експрес“ в
периода 22.08.2017 г. - 08.11.2018 г. Предсрочната изискуемост на вземането има
действие от получаване от длъжника на изявлението на кредитодателя, че прави
кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в
договора за потребителски кредит предпоставки, обуславящи настъпването ѝ.
Липсват доказателства за валидно направено волеизявление от страна на
кредитодателя и на последващия цесионер, обявено на длъжника преди започване на
заповедното производство, че счита кредита за предсрочно изискуем. Позоваването
на предсрочна изискуемост в депозираното в съда заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за цялото непогасено вземане, не би могло
да означава, че е надлежно съобщено на длъжника, нито, че е налице покана за
плащане. До произнасяне от страна на съда по искането за издаване на заповед за
изпълнение, производството е едностранно и препис от заявлението не се връчва
на длъжника. Началният момент на изискуемостта на вземане по договор за
потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна
изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на
кредита. В случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на
кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на
кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането се преценява
според клаузите на договора. Предвид на последиците, които законодателят
свързва с обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков
кредит, презумпцията за недобросъвестно неизпълнение на задълженията на
длъжника /укриване или отказ да получава съобщения/ следва да може да се изведе
от договора между длъжника и кредитора. Допустимо е в договора страните да са
предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до
другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза, която
фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в
съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора,
ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при
наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако
според договора опитът за предаване на съобщението /на адрес или на адресат/ се
приравнява на фактическото му получаване. При липса на ясно разписани в
договора правила относно предпоставките, при които кредиторът може да счита, че
опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа и при липса на
изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни последици за
получаващата страна, настоящият въззивен състав приема, че договорът и ОУ не
предвиждат фингирано връчване на съобщения. Обявяването
на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото
производство, образувано по реда на чл.415 ал.1 и чл.422 ал.1 ГПК. Изявлението
на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като
приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни
последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на
ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит
обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на
това потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт от
значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и
възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание
чл.235 ал.3 ГПК. При положение, че правното основание на заявената претенция е
договорът за кредит, и поради това, че решението следва да отразява материалноправното
положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на
съдебното дирене, липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото
производство предсрочна изискуемост на кредита. /решение №10/25.02.2020 г. по
т.д. №16/2019 г. на ІІ ТО на ВКС/.
По тези съображения следва да се
приеме, че волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника с връчване на
исковата молба на особения му представител на 12.02.2019 г. и съответно от тази
дата е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит.
В практиката на ВКС /решение №123 от
24.06.2009 г. по т.д. №12 от 2009 г., ІІ ТО; решение №78 от 09.07.2014 г. по
т.д. №2352 от 2013 г., II ТО, и решение №3 от 16.04.2014 г. по т.д. №1711 от
2013 г., I ТО/ е възприето разбирането, че когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор /цесионер/ е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. В цитираната съдебна практика се възприема становището, че извършеното по
този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата
молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на
процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при
решаване на делото в съответствие с изискването на чл.235 ал.3 ГПК.
Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за
цесия, с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да
го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което
вече не е носител на правата по съответния договор. Съгласно приетото в
съдебната практика /решения на ВКС по т.д. №362/2015 г. на ІІ ТО, и по т.д.
№12/2009 г. на ІІ ТО/, предишният кредитор има правото да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Доколкото в
случая се установява такова упълномощаване и с оглед получаването от особения
представител на уведомлението, изискването на чл.99 ал.4 ЗЗД е спазено.
Фигурата на особения представител цели защита интереса на страна в процеса,
която не може лично да вземе участие в него и не се различава от тази на
упълномощения такъв. Особеният представител осъществява представителството при
съобразяване единствено на ограниченията, предвидени в чл.29 ал.5 ГПК, като във
вр. с чл.34 ал.3 ГПК получаването на отправено до представлявания материалноправно
изявление не е сред тях. В решение №198 от 18.01.2019 г. по т.д. №193/2018 на I
ТО на ВКС е прието, че връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици, от което следва да се заключи,
че особеният представител е овластен да приема материалноправни изявления от
страна на кредитора. Връчването на уведомлението по чл.99 ал.3 ЗЗД няма
характер на лично и незаместимо действие, поради което и няма правна пречка то
да бъде извършено от пълномощник на цедента.
В конкретния случай е представено
изрично пълномощно за учредена представителна власт от цедента в полза на ищеца
за съобщаване на цесията на длъжника. Предвид това, ищецът се легитимира като
действащ от името на цедента да уведоми длъжника за извършените цесии.
Действително приложеното уведомление от цедента чрез дружеството-въззивник до
ответника не съдържа негов подпис или изявление, че цесията му е съобщена, а от
представените пощенски разписки не може да бъде установено, че съдържанието на
изпратеното съобщение за извършената цесия да е сведено до знанието му. В
настоящия случай обаче, уведомяването за цесията е настъпило в хода на исковия
процес. Дори да се приеме, че представените по делото уведомления за цесията от
предишните кредитори по договора не са връчени надлежно на ответника преди
образуване на исковия процес, то, доколкото уведомлението е представено като
приложение към исковата молба, връчването му на ответника в хода на процеса
следва да бъде зачетено като правнорелевантно обстоятелство. Следователно с
връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие
спрямо длъжника, противно на приетото от първоинстанционния съд.
Посоченото Приложение № 1 съставлява
частен документ. Доказателствената стойност на частни документи е
регламентирана в нормата на чл.180 ГПК – частните документи, подписани от
лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се
съдържат в тях, са направени от тези лица. Частният свидетелстващ документ няма
материална доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му
факти, в който случай има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не
означава, че частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена
стойност. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се
преценява от съда по вътрешно убеждение, с оглед на всички обстоятелства по
делото /решение №136 от 14.05.2015 г. по гр.д. №6554/2014 г. на ВКС, IV ГО/.
При преценка доказателствената стойност на представеното извлечение от
документ, следва да се съобрази разпоредбата на чл.178 ал.2 изр.1 ГПК, съгласно
която съдът оценява доказателствената сила на документа, в който има
зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, с
оглед на всички обстоятелства по делото.
В разглеждания случай ответникът не
е оспорил съществуването на първообразния документ /оригинала/ на Приложение
№1, не е изложил твърдения, че съдържанието на препис-извлечението не
съответства на това на оригинала. В този смисъл няма основание да бъде напълно
отречена или занижена доказателствената стойност на представения по делото
препис-извлечение от Приложение №1. Не са наведени твърдения дали документът
/Приложение №1/ е съставен според изискванията на закона, но както беше
посочено, липсват оспорвания по отношение на истинността му, включително и
относно неговата автентичност. От приложението към договора за цесия се
установява именно, че вземането по процесния договор е било предмет и на
договора за цесия. Установено е и обстоятелството, че на 20.12.2016 г. между
дружеството-кредитодател и праводателя на ищеца в настоящото производство е
сключен рамков договор за цесия. С посочения рамков договор ищецът обосновава
процесуалната си легитимация за претендиране по исков ред на процесните
вземания. Сключеният рамков договор представлява правно основание, годно да
прехвърли на ищеца в настоящото производство вземанията на цедента към
ответника. Процесното Приложение №1 отговаря на визираното в чл.1.2 от
индивидуалния договор за цесия, с което вземанията по процесния договор за
кредит са цедирани на правоприемника на ищеца. Процесното Приложение №1 от
20.07.2017 г. е годно да породи правни последици, тъй като носи подписи на
страните, чиито волеизявления се твърди, че обективира, и съдържа всички
реквизити на договор за прехвърляне на вземане, противно на приетото от
първоинстанционния съд.
Поради изложеното, съдът намира
предявените установителни искове за основателни, поради което обжалваното
решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него вместо него да бъде
постановено друго, с което предявените от ищеца срещу ответника искове бъдат
уважени за пълния им претендиран размер.
С оглед изхода на делото и направеното
искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК следва да се присъдят
разноски в първоинстанционното производство, както следва: в заповедното
производство – в размер на сумата от 491,64 лв., представляваща държавна такса,
и сумата от 50,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, и в
исковото производство – в размер на сумата от 521,25 лв., представляваща
държавна такса, сумата от 437,46 лв., представляваща депозит за особен
представител, сумата от 300,00 лв., представляваща депозит за вещо лице, и
сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, и във
въззивното производство в размер на сумата от 491,62 лв., представляваща
държавна такса, самата от 633,73 лв., представляваща депозит за особен
представител и сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло
решение №295072 от 06.12.2019 г., постановено по гр.д. №75430/2018 г. по описа на
Софийския районен съд, ГО, 75 състав, и
вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК, че С.В.М., ЕГН **********, адрес: ***, дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***-р
*******, офис сграда „*******, офис 4, на
основание чл.99
вр. чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД сумата от 22 491,45 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит №2199145 от
17.03.2016 г., вземанията по който са прехвърлени с рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. и индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.12.2017 г. до
окончателното изплащане, на основание чл.240 ал.2 ЗЗД сумата от 1580,65 лв., представляваща договорна
лихва за периода 21.11.2016 г. - 20.07.2017 г., и на основание чл.86 ЗЗД и
сумата от 509,77 лв., представляваща
лихва за забава за периода 21.11.2016 г. - 27.10.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №76631/2017 г. по описа
на СРС, 75 състав.
ОСЪЖДА С.В.М.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***-р *******, офис сграда
„*******, офис 4, на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 541,64 лв., представляваща разноски в
заповедното производство, сумата от 1358,71
лв., представляваща разноски в исковото производство пред СРС, и сумата от 1225,35 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.