Решение по адм. дело №317/2025 на Административен съд - Силистра

Жалбоподателят Й. Ц. К., [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 12, оспорва заповед № 25-0436-000187 / 04.10.2025 г., издадена от началника на сектор "Охранителна полиция" към Второ районно управление (РУ) – Варна при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) – Варна, с доводи за нарушения на материалния закон; претендират се и направените по делото разноски, включително присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Ответникът – началникът на сектор "Охранителна полиция" към Второ районно управление (РУ) – Варна при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) – Варна – оспорва жалбата.

Съдът прие за установено следното:

На 01.10.2025 г. М. М. М., [ЕГН], подал заявление за издаване на дубликат на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) – поради кражба на първоначалното свидетелство, – за което бил издаден талон с входящ номер 2169 и била определена дата за получаване 01.11.2025 г.

С акт за установяване на административно нарушение серия GA № 3522763 / 04.10.2021 г., съставен от служител на Второ РУ – Варна при ОДМВР – Варна, е констатирано, че на 03.10.2025 г. около 23:55 ч. в гр Варна, по [улица]до имот с уличен номер 7, по посока на движение [улица], М. М. М. управлявал лек автомобил „Киа Сиид“ с рег.№ [рег. номер], собственост на касатора, без М. М. М. да притежава валидно СУМПС, тъй като въпросното свидетелство е било обявено за невалидно поради изгубване, кражба или повреждане.

С обжалваната по настоящото дело заповед № 25-0436-000187 / 04.10.2025 г. ответникът е приложил спрямо жалбоподателят принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. "а" ЗДвП, изразяваща се в прекратяване регистрацията на пътно превозно средство за срок от 6 месеца, считано от 04.10.2025 г.

Според чл. 171, т. 2а, б. "а" ЗДвП, прекратява се регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство или чието моторно превозно средство е управлявано от лице, което: – не е правоспособен водач; – или не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство; – или е лишено от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред; – или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 ЗДвП или на чл. 69а НПК. Нито една от изброените по-горе законови хипотези не е налице в настоящия случай. М. М. М. не е лишен от право да управлява моторно превозно средство; СУМПС не му е отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 ЗДвП или на чл. 69а НПК; невъзможността му да представи СУМПС при проверка не го прави неправоспособен водач. Известни колебания би могла да предизвика единствено хипотезата „... не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство ...“ (чл. 171, т. 2а, б. "а", пр. 2 ЗДвП). Трябва да се има предвид обаче разпоредбата на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, която отразява същата хипотеза, само че с положителен знак: „... водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство ...“. Същевременно чл. 150а, ал. 1 ЗДвП урежда отделно от тази хипотеза случаите, когато СУМПС „... е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено ...“. Това означава, че непритежаването на СУМПС е нещо съвсем различно от притежаването на изгубено, откраднато или повредено СУМПС. С други думи, по смисъла на закона, при кражба, повреда или изгубване на СУМПС водачът продължава да го притежава, само че то не е в неговата фактическа власт (не го държи). В подкрепа на тази теза е и съждението, че ако някой не притежава СУМПС, трябва да му се издаде такова, а при изгубено, унищожено, повредено или откраднато СУМПС се издава не ново свидетелство, а дубликат на притежавано свидетелство (чл. 16, ал. 1 от Наредба № I-157 / 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина). Следователно легалната терминология отъждествява притежаването на СУМПС със съществуването удостоверително изявление относно правоспособността на определено лице, но самият документ, който се явява материалния носител на волеизявлението, е нещо различно, т.е. притежанието на документа и притежанието на волеизявлението са две различни категории. Липсата на волеизявление трябва да се разглежда като липса на притежание, но липсата на документ е само липса на държане, не и на притежание. В заключение – М. М. М. е извършил нарушение на ЗДвП, но това нарушение не се изразява в непритежаване на СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС и поради тази причина то не може да послужи като предпоставка за прилагането на процесната принудителна административна мярка.

В такава насока е и практиката на Върховния административен съд (ВАС): „Съобразно установените факти в действителност следва да се приеме за доказан факта, че към датата на съставения АУАН, ... е нарушил разпоредбата на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, тъй като е управлявал МПС без СУМПС, поради това, че последният е бил обявен за невалиден поради причини откраднат или изгубен. Тази хипотеза обаче дори и да се явява основание за налагане на административно наказание, не е сред основанията за налагане на мярката по чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП“ (решение № 15586 / 18.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14296 / 2018 г., VII о.). В подобен смисъл е и решение № 14642 / 28.11.2018 г. на ВАС по адм.д. № 3629 / 2018 г., I о.: „Понятието притежаване по ЗДвП не обозначава упражняване на елемент от сложното право на собственост върху СУМПС, нито държането на документа. ... Придобилият право да управлява МПС не губи разширената си правоспособност, ако не може да я удостовери поради настъпването на юридическите факти по чл. 16, ал. 1 от Наредбата. Той продължава да "притежава" СУМПС по терминологията на закона. Липсата или физическата негодност на документа на свидетелството се преодолява с издаване на дубликат, а не с издаване на ново свидетелство. Щом посоченият в ЗПАМ водач е притежавал СУМПС, валидно за управляваното от него превозно средство, не е осъществен фактическият състав на ЗПАМ по чл. 171, т. 2а, in fine от ЗДвП в приложимата редакция и решението за отмяна на утежняващия административен акт е правилно“.

Следователно оспореният административен акт трябва да бъде отменен поради противоречие с материалния закон – порок по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК.

С оглед на този изход на делото, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, учреждението на ответника дължи на жалбоподателя направените по делото разноски по заплащането на държавна такса в размер на 10,00 лв.

Правото на повереника да получи адвокатско възнаграждение от страната, осъдена за разноски, възниква само „в случаите по ал. 1“ (чл. 38, ал. 2 ЗА). Кой от случите по чл. 38, ал. 1 ЗА е налице, се посочва в договора между адвоката и страната, която той представлява. В конкретния случай въпросният договор съдържа следната клауза, номерирана като чл. 8, ал. 1: „Възложителят не дължи възнаграждение на изпълнителя … поради роднински отношения по права линия“ (л. 100 от делото). След направена служебна справка в НБД „Население“ се установи, че между жалбоподателя Й. Ц. К., [ЕГН], и неговия адвокат Е. Ф. М., [ЕГН], няма роднински връзки (л. 148 от делото). Това означава, че не е налице случай по чл. 38, ал. 1 ЗА. Следователно липсва една от предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА. Поради тази причина искането за присъждане на адвокатско възнаграждение се явява неоснователно.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2 АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ заповед № 25-0436-000187 / 04.10.2025 г., издадена от началника на сектор "Охранителна полиция" към Второ районно управление – Варна при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна да заплати на Й. Ц. К., [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 12, сумата 10,00 (десет) лв., представляваща направени по делото разноски.

ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Е. Ф. М., [ЕГН].

Решението е окончателно на основание чл. 172, ал. 5 във вр. с ал. 1 ЗДвП.