РЕШЕНИЕ
№ 271
гр. гр. Хасково, 13.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Минчо К. Димитров
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело №
20245640101762 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба от Е. С. М. против „Фератум България”
ЕООД, с която са предявени кумулативно съединени искове за признаване за
установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит
№ *** г. е нищожен на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
11 и чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК, както и искове с правно основание чл. 55, ал.1,
пр. 1-во ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 5 лв.
частична от 2970 лева недължимо платена по недействителен Договор за
потребителски кредит № *** г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане на сумата. В условията на евентуалност се моли от съда в случай,
че искът не бъде уважен да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 5 от
Договор за потребителски кредит № ***г.
Ищеца твърди, че страните са сключили Договор за потребителски
кредит № *** г., по който ищецът, като кредитополучатале е следвало да
върне на ответника – кредитодател, сумата от 3000 лв, като следвало да върне
сумата с лихва от 35,00 % в размер на 1050 лева и ГПР – 49,66 %. Посочено е,
че съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство,
предоставено от Фератум Банк в полза на кредитора. Съгласно Договор за
гарант ищецът следвало да заплати сумата от 2970 лв. Твърди се, че
действителния размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите
1
за предоставяне на гаранция по договор за поръчителство е в размер на 70%.
Изложени са съображения за недействителност на договора а кредит. Не било
ясно посочено как се формира годишния лихвен процент, дали е фиксиран или
променлив, какъв е общия размер на възнаградителната лихва за срока на
договора. Представеният на кредитополучателя погасителен план не
съдържал необходимото и нормативно установено съдържание, за да се
разбере какво е включено в общата дължима сума и отделните плащания по
вноски какви части от вземането погасяват. В съдържанието на договора също
така липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита и не
било посочено какво се включва при неговото изчисляване. В нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 и на чл. 19, ал. 4 ЗПК не бил посочен реално приложимия
размер на ГПР по договора, тъй като възнаграждението за поръчителя не било
включено при изчисляването на процента на разходите, нито при ГЛП.
Поддържа, че е начислена сумата за гаранция, която е разход по кредита за
потребителя, тъй като било пряко свързана с договора за кредита, не била
включена в ГПР и ГЛП, поради което потребителят бил въведен в
заблуждение относно действителното оскъпяване на кредита и на размера на
възнаградителната лихва. Счита, че описаните пороци на договора водят до
неговата нищожност, предвид и текста на чл. 22 ЗПК. Развива съображения в
тази насока и сочи съдебна практика. С оглед гореизложеното моли
предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът
"Фератум България" ЕООД оспорва иска като неоснователен. Твърди и излага
съображения, че сключването на договор за гаранция не е задължително
условие за сключване и отпускането на кредита. Поддържа, че клаузата на чл.
5 от договора е индивидуално уговорена, доколкото наличието и зависи от
избора, който потребителят е направил при подаване на заявка за кредит и
след като се е запознал със съответните му възможности. Оспорва
твърденията за наличие на заблуждаваща търговска практика от страна на
ответника и за нарушение на чл. 143 ЗЗП. Твърди, че не е налице нарушение
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като договорът за гаранция се сключвал с друго лице
– „Фератум Банк“ (Малта), и възнаграждението за гаранта не следвало да се
включва в ГПР по кредита. Поддържа, че са спазени изискванията на чл. 5
ЗПК и преди сключването на договора на потребителя е предоставена цялата
необходима информация относно съдържанието на споразумението, вкл. и за
разходите и задълженията си по кредита. Сочи, че посочения ГПР от 49,66 %
съответствал на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не надвишавал пет
пъти размера на законната лихва, а при изчисляването му не следвало да се
включва възнаграждението по договора за гаранция. Поддържа още, че
доколкото потребителят не бил упражнил правото си да се откаже от договора
2
в 14-дневен срок от сключването му, то можело да се приеме, че той е разбрал
и приел клаузата на чл. 5 от Договора. Моли за отхвърляне на иска и
претендира разноски.
С определение от 26.03.2025г., постановено в открито съдебно
заседание, съдът е допуснал изменение на размера на предявения по чл. 55, ал.
1 ЗЗД иск, чрез увеличаването му до размера от 2344,95 лева.
По делото са събрани писмени доказателства и е назначена и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните, а и от приложените писмени
доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит № *** г., по силата, на който
ответникът е предоставил на ищеца в собственост заемни средства в размер на
3000 лв., обезпечен с договор за гаранция, сключен с "Фератум Банк".
Съгласно условиятана договора, Не е спорно, че заемополучателят е получил
сумата - главница по описаните договорни отношения.
Съгласно условията на договора, същия е сключен при следните
параметри: размер на кредита: 3000 лева; брой вноски - 18; начин на плащане
съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора, първа
падежна дата - 09.02.2022г.; Годишен процент на разходите на заема: 49,66 %;
лихва - 1050 при годишен лихвен процент 35 %; обща сума за плащане: 4050
лева.
В чл. 5 от договора за потребителски кредит е предвидено, че кредитът
се обезпечава с поръчителството предоставено от Фератум банк /Ferratum
Bank/ в полза на Дружеството, като с одобряването от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с
обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението. В същата разпоредба е посочено, че
одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.
Видно от представена преддоговорна информация, в същата
кредиторът изрично е посочил, че не е включил в ГПР възнаграждението по
гаранционна сделка в размер на 2970 лева, а в общата сума за плащане по
договора - 4050 лева, включва само главница и лихва. Общата сума по
договора е платима на 18 вноски - 4050 лева, включваща главница 3000 лева и
лихва - 1050 лева, платими за периода от 09.02.2022г. – 04.07.2023г., на които
падежни дати видно от приложения погасителен план се заплаща и размерът
на вноската на гаранцията, също на 18 вноски.
3
Съгласно приетото заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът възприема изцяло като обективно, професионално и компетентно
изготвено, се установява, че по договор № *** за предоставяне на
потребителски кредит от дата *** г. е отпусната сума в размер на 3000,00 лв.,
която е преведена от наредител „Фератум България" ЕООД в полза на Е. С. М.
посредством паричен превод към ИзиПей. За превода на сумата 3000,00 лв е
издадена разписка за извършено плащане №2000000285356529 на *** г. По
договора за кредит общо изплатената сума от Е. С. М. възлиза на 2095,05 лв. и
обхваща периода от 09.02.2022 г. до 10.01.2023 г. Заплатена е и сумата 2344,95
лв., представляваща сума за допълнителио избрана незадължителиа услуга
към Фератум Банк. Заплатените суми от Е. С. М. по договор № *** за
предоставяне на потребителски кредит от дата *** г. възлизат на 2095,05 лв., с
които суми са погасеин следните задължения: - 1087,62 лв. главница, касаеща
следните погасителни вноски: от номер 1 /с падеж 09.02.2022 г./ до номер 11 /с
падеж 06.12.2022 г./; - 867,43 лв. договорна лихва, касаеща следните
погасителни вноски: от номер 1 /с падеж 09.02.2022 г./ до номер 11 /с падеж
06.12.2022 г./ и частично плащане на погасителиа вноска № 12 /с падеж
05.01.2023 г./; - 140,00 лв. такси, начислени от кредитора, във връзка с разходи
за събиране на вземането на основание Общи условия и Тарифа. По договор
за гаранция /поръчителство/ е заплатена сумата 2344,95 лв., касаеща следните
погасителни вноски: от номер 1 /с падеж 09.02.2022 г./ до номер 11 /с падеж
06.12.2022 г./. При включването само на договорната лихва като разход на
заемателя, ГПР възлиза на 40,64% и се различава от размера, посочеи по
договор /49,66%/. Ако към погасителните вноски по договор № *** за
предоставяне на потребителски кредит от дата *** г. се добавят и
погасителните вноски, касаещи възнаграждение за гаранция/поръчителство по
договор за гаранция № *** и дължими на пацежа на погасителните вноски по
договора за кредит , то ГПР възлиза на 256,75%. Направените плащания от
страна на ищеца са разпределени правилно съгласно начислени задължения по
погасителен план по договор за кредит и по договор за гаранция. Общия
размер на платената сума възлиза на 4440,00 лв. /2095,05 лв. + 2344,95 лв./. В
случай, че общо направените плащания се отнесат по договор за кредит
/3000,00 лв. главница и 1050,00 лв. договорна лихва/ и ще останат надвнесени
суми в размер на 390,00 лв. /4440,01 лв. - 4050,00 лв./.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск
с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор
за предоставяне на потребителски кредит № *** от ***г. и иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати да заплати
4
сумата от 5 лв., предявен като частичен от 2970 лв., недължимо платена сума
по процения договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба - 11.07.2022 г. до окончателното й изплащане. С
определение от 26.03.2025г. е допуснато изменение на размера на осъдителния
иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД от 5 лева на 2344,95 лева, като същият се счита за
предявен за сумата от 2344,95 лв. Така предявените искове са процесуално
допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни,
като съображенията за това са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
5
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как
са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
Процесният договор за заем е потребителски - страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
6
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на
Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно. Формата за действителност на договора за потребителски кредит
съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако
документът е на хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем
начин сочи клаузите, в два екземпляра по един за всяка от страните по
договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК "траен носител" е всеки носител,
даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация. ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит
от разстояние - по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние (ЗПФУР) - арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК, какъвто е и
настоящият. Договорът за потребителски кредит отговаря на определението за
финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на
ЗПФУР "средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При
сключване на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на
услугата следва да предостави на потребителя стандартния европейски
формуляр съгласно приложение 2 на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ
писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление. Електронното изявление е представено в
цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа несловесна
информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка
електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на авторството му.
Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо
да бъде инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната
дефиниция на понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която
електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна
7
форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ автор на електронното
изявление е лицето, което се сочи като негов извършител.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен
носител не променя характеристиките му. Представеният по делото препис,
заверен от страната, е годно и достатъчно доказателство за авторството на
изявлението и за съдържанието му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК) още повече в
хипотезата, в която е представен от по-слабата страна. Преписът има
значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните,
документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска
предоставяне на документа на електронен носител, преписът е годно и
достатъчно доказателство за авторството на волеизявлението и съдържанието
му (в този смисъл е Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС,
IV г. о.). Същият съдържа електронно изявление (попълнен електронен
формуляр), като доколкото не съдържа характеристиките на усъвършенстван
или квалифициран електронен подпис по см. на чл. 13, ал. 2 и 3 ЗЕДЕУУ, то
следва да се приеме, че документът е подписан с обикновен електронен
подпис - част от електронните изявления са свързани и с установяване на
авторството на документа, като съдържат информация за самоличността на
лицето, от което изхождат изявленията - трите имена на ответника, адрес,
телефон, ЕГН и други. Действително значение на подписан саморъчен
документ е придадено само на този електронен документ, към който е
прибавен квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ допуска страните да се съгласят в отношенията им помежду им да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. В
случая, уговорка между страните, с която на обикновения електронен подпис
е придадена стойност на саморъчен, се съдържа в чл. 6, ал. 3 от ОУ,
представляващи неразделна част от договора за кредит, с приемането им.
Предвид вече изложеното относно клаузата, предвиждаща
обезпечаването на кредита с поръчителство от Ferratum Bank и като съобрази
предявения иск за нищожност на договора и предявен и иск за връщане на
даденото по нищожния договор за кредит, то съдът следва да разгледа
наведените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит - чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност
според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
8
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да
тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ,
L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р
България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че "общи разходи по кредита за потребителя"
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия, а "обща сума, дължима от потребителя" означава сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя
по смисъла на чл. 3, б. "ж" от Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР
представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2. Съобразно
конкретиката на казуса може да се обоснове извод, че процесното
възнаграждение по обезпечителната сделка представлява именно разход за
допълнителна услуга, свързана с договора за кредит. Същевременно са налице
и другите допълнителни изисквания, а именно сключването на този договор за
допълнителна услуга да е задължително условие за получаване на кредита и
същевременно да е бил известен на кредитора. С приетото по делото
заключение на СТЕ беше установено, че при кандидатстването за кредит за
кредитоискателят не съществува опция за кандидатстване за кредит без
обезпечение, като следва задължително да бъде избрано поръчителство на
физическо лице или на посочения от ответника гарант - юридическо лице.
Съдът намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е
единствено с цел да се създаде впечатление, че кредитополучателят има право
на избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на практика този
избор е напълно привиден, особени при невъзможността на кредитоискателят
да кандидатства без обезпечение. При тези данни следва, че при
кандидатстване за кредит, стигайки до етап обезпечение, за да се прЕ.е напред
следва задължително да се избере едно от двете обезпечения, а липсата на
9
поръчител към момента на кандидатстването лишава кредитоискателят от
право на избор и всъщност единствената възможност за кандидатстване за
кредит се явява изборът на поръчител, посочен от кредитора. При тези данни
за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на договор за
поръчителство е условие за сключването на договора за заем и усвояването му.
Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото
възнаграждение за поръчителство следва да бъде включено като разход по
кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на
общата сума, дължима от потребителя (в този смисъл са Решение № 24 от ***
г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от г. по в. гр. д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.). В случая това не е сторено, като видно от информацията,
посочена в чл. 3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в размер на
4050 лева и се състои от размера на заемната сума и размера на
възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към
момента на неговото сключване, следователно в нея не е включено
възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и
при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от
разпоредбата на чл. 4 от договора, а при допълнително въвеждане на
дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство
при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на
кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава размера,
посочен в договора /същото установено и от приетата съдебно-счетоводна
експертиза/ В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е
включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата сума,
дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което
клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният
процент на разходите, са нищожни. Съдът намира, че посредством
сключването на договор за поръчителство се заобиколя правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия. Въпреки, че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената
им функция - да дадат възможност на потребителя по ясен и достъпен начин
да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора,
10
въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР, е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК (В този см.
Определение № 50685/30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, III ГО,
Решение № 261440/4.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. на СГС, Решение
№ 3321/21.11.2022 г. по в. гр. д. № 8029/2021 г. на СГС). Доколкото не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
От друга страна, съдът счита, че по отношение на атакуваната
разпоредба на чл. 5 от договора, предполагаща предоставянето на
обезпечение, следва също да бъде посочено изрично в договора, че
възнаграждението по нея следва да се включи в ГПР. Действително, за
кредитополучателя формало съществува възможност да избере дали това да е
предложено от него физическо или юридическо лице, или предложеният от
кредитора поръчител, но това не променя факта, че дължимото в тази връзка
възнаграждение (такса за предоставяне на гаранция/поръчителство), е разход
по кредита, който следва да бъде включен в ГПР в случаите, в които лицето,
кандидатстващо за кредит е избрало за поръчител Фератум Банк. Липсата на
изрично отбелязване в договора за кредит, че има въобще подобен разход, с
изричното му включване в ГПР, е в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК,
което води до неравноправност на тази клауза от договора.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск за прогласявена на нищожността на договор №*** от ***г. ,
сключен между страните се явява основателен и като такъв, следва да бъде
уважен. Доколкото съдът се е произнесъл по основния иск не дължи
произнасяне по евентуалния такъв.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следва да се посочи, че
за да бъде уважен, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В случая липсва спор и е видно от приложените и коментирани по-горе
доказатества за извършени погашения по договора, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищеца е заплатил на
ответника въпросната сума от 2344,95 лева. Плащането по нищожна клауза
съставлява платено без основание, при начална липса на такова /на осн. чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД/. Платеното подлежи на връщане, поради което и този иск се
явява основателен и доказан и следва да бъде уважен изцяло. Като законна
11
последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
11.07.2024 г. до окончателното й изплащане.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
Предвид изхода на спора, искането на ищеца за присъждане на разноски
следва да бъде уважено, като ответника бъде осъден да заплати направените
по делото разноски в размер на общо на 422,60 лева, от които 212,60 лв. за
дължима държавна такса и 200 лева за депозит за депозит за вещо лице/ за
съдебно-оценителната експертиза/ и 10 лева за такса за съдебно
удостоверения.
На основание чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 2 ЗА, ДПЗС и представен
списък по чл. 80 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
Еднолично адвокатско дружество "Димитър Милев ", представлявано от
управител адв. Димитър Милев сумата от 480, 00 лв. - възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца по чл. 38 ЗАдв. в полза на
адвокат адв. Д. Милев, член на САК.
По отношение на размера на адвокатския хонорар , който следва да се
определи в полза на адвокат Д. Милев, съдът намира следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно
т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
12
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе
предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото,
приключване разглеждане на делото в две съдебни заседания, липсата на
правна и фактическа сложност, настоящия съдебен състав намира, че на
основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на
процесуалния представител следва да се определи възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело в размер общо на 400 лв. по двата иска. Към тази сума
следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав,
върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и
съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде
начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната
практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова; Определение №
50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова;
Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая процесуалния
представител безспорно е регистриран по ДДС, то върху определения от съда
размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
*** г., сключен между между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *** и
13
"Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. "Младост 3", бул. "Александър Малинов" № 51,
вх. А, ет. 9, ап. офис 20, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4
вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, "Фератум България"
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к.
"Младост 3", бул. "Александър Малинов" № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20,
представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. да заплати Е. С. М., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 2344.95 лева, получена без основание по Договор за
потребителски кредит № *** сключен между Е. С. М., ЕГН ********** и
"Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 11.07.2024г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост 3", бул. "Александър
Малинов" № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. да
заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от общо 422.60
лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж. к. "Младост 3", бул. "Александър
Малинов" № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н.,
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев", с
БУЛСТАТ ********* и с адрес: гр.София, бул. „Ал.Стамболийски" № 125, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 480,00 лева с ДДС,
представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ищеца Димитрия Кирчева Димитрова, ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен
съд – Хасково:/п/Не
се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
14