Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№14737 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на ищеца ЕТ „Д.Н. М.“ срещу решение от 19.07.2018 г. по гр.д.
№78154/2017 г. на Софийския районен съд, 120 състав, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „Рекламно-издателска къща Е.-****“ ЕООД иск
с правно основание чл.109 ЗС за осъждане ответника да прекрати неоснователните
действия, изразяващи се чрез препятстване достъпа до притежавания от ищеца
търговски обект, построен в имот, представляващ поземлен имот с идентификатор
68134.1376.1315, находящ се в гр. София, район „Надежда“, ул. „*****, с площ по
скица от АГКК от 1783 кв.м., при съседи: имот с идентификатор 68134.1376.2093,
имот с идентификатор 68134.1376.2052 и имот с идентификатор 68134.1376.1316, с
номер по предходен план УПИ VІ, отреден за КОО /комплексно обществено
обслужване/, търговия и услуги, от кв.7, м. „жк „Свобода“ по плана на гр.
София, при квоти - 30/1600 ид.ч., собственост на ищеца, 1570/1600 ид.ч.,
собственост на ответника, като препятстването на достъпа се изразява в
изграждане на незаконна построена в имота о ответника ограда, успоредно на
западната калканна стена между сградите в имота, като ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се
твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в
противоречие със събраните по делото доказателства. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че процесната вътрешна ограда е законно
построена. Поддържа, че е нарушена разпоредбата на чл.48 ал.3 ЗУТ – ищецът не е
давал писмено съгласие за изграждане на процесната вътрешна ограда, която
ограда му пречи да упражнява правото си на собственост върху собствения му
търговски обект. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Рекламно-издателска къща Е.-****“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в
о.с.з. – оспорва същата. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но по следните
съображения:
СРС, 120 състав, е сезиран с иск
с правно основание чл.109 ЗС за
прекратяване на неоснователните действия на ответника, с които пречи на ищеца
да упражнява правото си на собственост върху собствения му търговски обект, и
по-конкретно - да
преустанови действията, изразяващи се в изграждане на незаконно построена в
имота ограда, успоредно на калканната стена между сградите в имота.
Ответникът в срока за отговор по
чл.131 ГПК оспорва предявения иск. Твърди, че процесната вътрешна ограда е
изградена при спазване на всички норми на действащото законодателство. Сочи още, че на ищеца
е предоставен ключ от катинара на входната врата от процесната ограда, като по
този начин му е осигурил достъп до собствения му търговски обект, както и че
ищецът има самостоятелен достъп до имота си.
По делото не е спорно, а и се
установява от представените договор за продажба на недвижим имот – частна
общинска собственост от 09.10.2001 г. и договор за продажба от 10.05.2010 г.,
че ищецът е собственик на 30/1600 ид.ч. от процесния поземлен имот, както и на
построения в него търговски обект с идентификатор 68134.1376.1315.1 по КККР. Не е спорно и
се установява от представения договор за продажба на недвижим имот – частна
общинска собственост от 18.03.2004 г., че ответното дружество е собственик на
1570/1600 ид.ч. от процесния поземлен имот.
По делото са
представени разрешение за строеж №61/12.05.2004 г., издадено от Гл. архитект на
СО, район „Надежда“, за изграждане на прозирна метална ограда с височина 2,20 м. в процесния поземлен имот
и протокол за определяне на строителна линия и ниво на ограда №14/16.04.2004 г.
Видно от
представения протокол за предаден инвентар от 16.07.2004 г., двустранно
подписан, представител на ответното дружество е предал на представител на ищеца
ключ – 1 бр., и катинар от врата, находяща се от източната страна на процесния
поземлен имот.
От
представеното по делото решение от 23.04.2014 г. по гр.д. №54037/2011 г. по
описа на СРС, 24 състав, влязло в сила на 29.05.2014 г., се установява, че е отхвърлен
предявеният от ищеца срещу ответника иск с правно основание чл.32 ал.2 ЗС за
разпределяне на реалното ползване на процесния поземлен имот.
От приетото
в първоинстанционното производство заключение на СТЕ се установява, че
процесната вътрешна ограда е успоредна на западна калканна стена между сградите
в процесния поземлен имот, която ограда се състои от плътен стоманобетонов
цокъл с височина от 0,25 м. до 0,60 м. и решетъчна част от метални пана на 25
см. над цокъла – прозирна част, носени от метални колони, като общата височина
на вътрешната ограда е 2,20 м., а тази вътрешна ограда е част от изградената
около сградата на ответника ограда, която е изпълнена по уличната регулация от
юг и страничните регулационни линии от запад и север, и частично по страничната
регулация от изток. Вещото лице сочи още, че за изградената ограда около
сградата на ответника има издадени строителни книжа, като при огледа на място е
установено, че изпълнената на място ограда /в т.ч. и процесната вътрешна
ограда/ съответства на техническите характеристики на оградата, за която са
издадени строителните книжа, т.е. при изграждането на процесната вътрешна
ограда са спазени нормативните изисквания за изграждането на строежа. От
заключението се установява още, че е възможно чрез извършване на строителни
дейности частично да се премахне процесната вътрешна ограда и да се осигури от
главния вход на имота на ответника достъп на ищеца до собствената му сграда, но
вещото лице сочи, че това изисква разрушаване на част от изградената ограда.
Установява се от заключението и че освен през процесната ограда има и друг
възможен достъп за ищеца към собствената му сграда – съществуваща на място
метална прозирна врата, която е монтирана на ограда по страничната регулация от
изток, през която врата има буренясала тревна растителност и наличие на
баластра от съществуващ преди обслужващ път от ул. „Св. Николай Чудотворец“.
Във
въззивното производство са приети конструктивно становище, съгласувано от СО,
район „Надежда“, на 17.05.2004 г. на основание чл.145 ал.1 ЗУТ, и писмо от СО,
район „Надежда“, рег. №РНД20-ТН26-925/1/01.09.2020 г.
От приетото
във въззивното производство заключение на СТЕ се установява, че процесната
вътрешна ограда не е предмет на описаното по-горе разрешение за строеж.
По отношение
законността на процесната вътрешна ограда настоящият въззивен състав кредитира
изцяло приетото във въззивното производство заключение на СТЕ, като обосновано,
компетентно изготвено и неоспорено от страните.
Други
относими доказателства не са ангажирани.
Съгласно т.3 на ТР
№4/2015 г. на ОСГК на ВКС, двете задължителни условия за уважаването на иска по
чл.109 ЗС са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и
създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в
неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е
налице хипотезата на чл.109
ЗС, като преценката за това кои въздействия са по-големи от
обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Сам по
себе си фактът, че извършен строеж е незаконен, не обосновава основателност на
предявения иск по чл.109 ЗС. И в отношенията между съсобствениците приложение
намира възприетото в съдебната практика правило, че дори въздействието върху
вещта да е неоснователно, ако то не създава пречки на собственика да упражнява
правото си на собственост в неговия пълен обем, няма да е налице хипотезата на
чл.109 ЗС.
В конкретния случай ищецът носи доказателствената тежест да
установи, че процесната ограда му пречи да упражнява в пълен обем правото си на
собственост върху собствения му търговски обект, тъй като, както вече бе
посочено, негаторният иск не съдържа презумпция, че всяко неоснователно
действие неминуемо довежда до накърняване, засягане, застрашаване или увреждане
на притежаваното вещно право.
При тези данни и с оглед
на събраните по делото доказателства, въззивният съд намира предявеният
негаторен иск за неоснователен, доколкото изградената от ответника вътрешна
ограда не препятства възможността на ищеца да достига и да ползва собствения си
търговки обект, построен в процесния поземлен имот. Съгласно решение №128/09.03.2009
г. по
гр.д. №822/2008
г. на ІІ ГО на ВКС,
искът по чл.109 ЗС за
премахване на врата е неоснователен, ако се установи, че ищците имат достъп
до имота от
друга врата, тъй като по този начин не се ограничава правото на собственика да ползват имота
си. В конкретния случай
от заключението на приетата в първоинстанционното производство СТЕ, която
настоящият съдебен състав кредитира изцяло в тази му част, се установи, че
съществува друг
възможен достъп за ищеца към собствената му сграда – съществуваща на място
метална прозирна врата, която е монтирана на ограда по страничната регулация от
изток, т.е. ищецът не доказа наличието на какво и да е накърняване,
засягане, застрашаване или увреждане на притежаваното от него вещно право на
собственост. От всичко
това следва да се приеме, че не са налице пречки за собственика на процесния
търговски обект да упражнява правото си на собственост върху
сградата в неговия пълен обем. Следва да се посочи, с
оглед доводите на въззивника във въззивната жалба, че обстоятелството, дали
процесната вътрешна ограда е изградена в съответствие или в отклонение на
действащите законови разпоредби, няма пряко отношение към иска по чл.109 ЗС,
както вече бе посочено по-горе, т.е. това обстоятелство е ирелевантно за изхода
на настоящия спор.
Ирелевантно за
основателността на предявения негаторен иск е и влязлото в сила и описано
по-горе съдебно решение, с което е отхвърлен искът по чл.32 ал.2 ЗС – за
разпределение правото на ползване на процесния поземлен имот между
съсобствениците му.
Ето защо, настоящият въззивен състав
приема, че в конкретния случай не са налице двете задължителни условия за
уважаване на предявения иск по чл.109 ЗС, поради което същият подлежи на
отхвърляне.
При тези данни и поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 800,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника
за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение
е неоснователно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие,
сключен между въззиваемата страна и адв. А., според който ответникът е заплатил
адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 800,00 лв.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело
адвокатско възнаграждение надвишава незначително на този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.1 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, но с оглед на фактическата и правна сложност на делото не
следва да бъде намаляван до минималния такъв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №454370 от 19.07.2018 г., постановено по
гр.д. №78154/2017 г. по описа на СРС, 120 състав.
ОСЪЖДА ЕТ „Д.Н.М.“, ЕИК *****, седалище и адрес на
управление:***, да заплати
на „Рекламно-издателска къща Е.-****“ ЕООД, ЕИК *****, седалище и адрес
управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 800,00 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.