Р Е Ш Е Н И Е
№ 09.12.2019
година град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ състав
На 03 декември 2019 година
В публично заседание в следния състав:
Председател: МИЛЕНА
КОЛЕВА
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА КОЛЕВА
Секретар: ЛАЗАРИНА ЛАЗАОВА
Прокурор:
като разгледа
докладваното от СЪДИЯ МИЛЕНА КОЛЕВА
гр.дело № 3114 по описа за 2019 година и за да се произнесе, съобрази:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание
чл. 344, ал. 1 т.1, т.2 и т.3 от КТ – за признаване уволнението за незаконно и
неговата отмяна, за изплащане на обезщетение по чл.225, ал. 1 от КТ,
обезщетение по чл.213 ал.2 от КТ за заплащане на обезщетение за недопускане на
работа.
Ищцата Д.Г.З. твърди в исковата си молба, че
работила при ответното дружество от 13.03.2019г. Първоначално без трудов
договор до 04.04.2019г., като и било заявено, че така я изпитвали дали била
пригодна за тази работа, след това по трудов договор на основание чл. 68, ал. 1,
т. 1 от КТ на длъжност „Работник в пералня” от 05.04.2019г., но фактически и
бил връчен на 08.04.2019г. На 09.04.2019г. се явила на работа, но не била
допусната до работното място и изобщо на територията на предприятието. Било и
заявено, цитира по памет „кракът ти да не стъпва тук, не съм доволен от
работата ти”, как до сега работодателя бил доволен, сключил трудов договор с
нея, работела и изпълнявала задълженията си и изведнъж не бил доволен. Това
негово поведение ищцата счита за недопускане до работа и нарушение на основно
негово задължение по чл.127 от КТ. За недопускането и до работното и място
имала свидетели, които щяла да поиска съда да призове да дадели свидетелски
показания. На 10.04.2019г. пак се явила на работа и отново не била допусната и
така още няколко пъти правила опит да престирам труда си, тъй като имала трудов
договор с ответното дружество, който искала да изпълнява, но недопускането до
работа от страна на работодателя продължило и продължавало.
На 10.04.2019г. подала
жалба в Инспекцията по труда. За времето когато работила не и била заплатена и
заплата.
От 15.04.2019г. до
20.04.2019г. била в болнични, защото гледала болното си дете. С големи скандали
връчила болничния на Работодателя.
На 17.04.2019г.
получила писмо от Работодателя да предоставела документи, които предоставила и
били необходими за сключване на трудов договор и да дадяла обяснения, защо не
се явявала на работа. Това меко казано било странно, защото тя предоставила
всички изискани от работодателя документи и на тяхна база той сключил трудов
договор с нея, също така на работодателя било известно, че в настоящия момент
била в болнични, тъй като му предоставила болничния лист.
На 22.04.2019г. се
явила отново на работа и пак не била допусната. Като поведението на работодателя
било предизвикателно и обидно, от психологическия шок и прилошало и паднала на
улицата, като си изкълчила глезена, отишла в Бърза помощ и и бил издаден
болничен лист № ****** от 23.04.2019г. На 25.04.2019г. получила отговор на
нейната жалба от Инспекцията по труда. Откъдето с изненада установила, че
трудовото и досие било празно, къде били предоставените от нея документи не
било ясно. Тези факти навеждали на извода, че работодателя укрил при проверката
предоставените от нея документи с някакви свои мотиви и умисъл. Инспекцията по
труда я приканила да се явя на работа, защото трудовия и договор не бил
прекратен, работодателя укривал факта, че не я допускал до работа, така че нямало
как да престира труд при недопускане. Явно било недобросъвестното поведение на
работодателя и опит да заобикалял закона.
За ангажиране на
отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до
работа, напълно достатъчно било работникът или служителят, дори и един
единствен път, да посетил предприятието и да изявил готовност да престира труд
по трудово правоотношение. От момента на явяването му на работа и незаконното
му недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят имал право
на съответното обезщетение. В този смисъл било Решение № 191 от 04.05.2011г. по
гр.д. № 656/2010г. на Върховен касационен съд.
Ответното дружество
оказало психологически натиск върху нея, явно след проверката, като и заявил,
че или да подавала молба по взаимно съгласие или щели да я уволнят дисциплинарно
и никой нямало да я вземе на работа. Ищцата била чувствителен човек, самотна
майка и се пречупила психически, защото едно дисциплинарно уволнение би я
представило в негативна светлина пред бъдещ работодател. Изпълнила указанията
на работодателя и му пратила по пощата молба за прекратяване по взаимно
съгласие, както поискал. Писмото пратила на 25.04.2019г., получено било на
26.04.2019г. /видно от предоставените от нея писмени доказателства към исковата
молба/. Когато майка и отнасяла втория болничен лист на работодателя той
отказвал да го приеме и заявявал, че приключил с нея и била освободена от
21.04.2019г. и заповед за освобождаване щели да и пратят по пощата незабавно,
но поискал да погледне датата на болничния лист/за което освен майка и имало и
друг свидетел, който искала да се призове по делото/, ако молбата била по нейна
инициатива от къде той знаел, че ще му я пратя и я бил уволнил още на
21.04.2019г. по неговите думи. Още повече, че не посочила в молбата си дата, от
която евентуално би искала да се прекратят трудовите им правоотношения. Не и
било връчено писмено уведомление, че „предложението” и било прието. Така че,
счита, че то не било прието и все още била в трудови правоотношения с ответното
дружество и в състояние на фактическо недопускане до работа. Но ако
освобождаването и било осъществено чрез подаване на документи в НОИ, имено и
поради което подала този иск въз основа на посочените основания за незаконно
уволнение.
До сега не и била
връчена заповед за прекратяване на трудовите правоотношения, като 7 дневния
срок за отговор отдавна изтекъл, по упоменатото условие ако нямало формален
писмен отговор, молбата да се считала като 3 месечно предизвестие, също нямала
реакция освен устно, че приключил с нея на 21.04.2019г.
Отправила писмено
искане да и се връчил акт за прекратяване на трудовите им правоотношения, ако
такъв имало и съществувал, защото такъв не и бил предоставен. Нямало отговор до
този момент, нито писмен, нито дори устен. Не и била поискана и трудова книжка
за приключване.
Фактическият състав на
чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ изисквал всяка от страните по трудовото правоотношение
да направел категорично писмено изявление за прекратяването му. В този смисъл
било Определение № *** от 29.01.2016г. по гр. д. № 5210/2015г. на Върховен касационен
съд, 3-то гр. отделение.
В чл. 325, ал. 1. т. 1 КТ била уредена възможността за прекратяване на трудовия договор без
предизвестие по взаимно, писмено изразено съгласие на страните по договора.
Предложението за прекратяване на договора се считало за прието, когато страната,
към която било отправено, изразила писмено съгласието си в седемдневен срок от
получаването му, за което уведомила насрещната страна. В този смисъл било Решение
№ 86 от 22.07.2015г. по гр. д. № 5957/2014г. на Върховен касационен съд, 3-то
гр. отделение.
Законовото изискване
на чл.325, т.1 КТ било да е налице писмена форма на волеизявлението и да били
налице останалите елементи от фактическия състав на нормата, а именно писмено
уведомяване от насрещната страна по правоотношението в седемдневен срок от получаването
на изявлението, т.е. да било налице съвпадане волеизявленията на страните към
момента на получаване волеизявлението на ответната страна. В този смисъл било Решение
№ **** от 16.10.2014г. по гр. д. № 2251/2014г. на Върховен касационен съд.
Моли съда да постанови
решение, с което:
1.
Да признае уволнението и за незаконно, ако такова
било налице и ответното дружество предоставило акт за прекратяване на
трудово-правните им правоотношения;
2.
Да
постанови възстановяването й на предишната й работа „Работник в пералня”, която
заемала до момента, ако се установяло и ответното дружество представило заповед
за прекратяване на трудово-правните им отношения, която счита за
незаконосъобразна;
3.
Да
присъди обезщетение за времето, през което останала без работа, равняващо се на
нейни брутни работни заплати до края на срока на договора по 280 лева /общо
1680 лева/ или неговата съразмерна част, за времето, което останала без работа;
4.
Да
присъди обезщетение за времето, през което не била допускана на работа незаконосъобразно
за периода от 09.04.2019г. до 14.04.2019г. и от 22.04.2019г. до 03.05.2019г. в
размер на 165,49 лева.
Моли съда да осъди
ответното дружество да й заплати направените разноски по делото, съгласно чл. 78
от ГПК, а именно адвокатски хонорар в размер 600лева.
В законоустановения
срок по делото е постъпил отговор от ответното дружество, в който заявява, че
счита исковете за неоснователни.
С Д.Г.З. бил сключен
срочен Трудов договор № *****г.
за длъжността „работник в пералня”, на непълно работно време - за 4 часа, със срок
на изпитване до 05.10.2019г. Преди това идвала в пералнята за усвояване на
процеса и особеностите на обекта, като се включвала в дейността, без да имала
договор и без да получавала възнаграждение за това. Самата тя не желаела да
започне работа и да й бил изготвен трудов договор по-рано, тъй като била
регистрирана на трудовата борса доскоро и се безпокояла да не възникне някакъв
проблем.
Още през м. март,
когато идвала на обучение на Д.З. било казано какви документи трябвала да
подготви, за да й бъдел изготвен трудов договор и да започнела работа - диплом
за завършено образование, медицинско свидетелство, трудова книжка и лична
карта. Нагласата им била да изготвят договора от 01.04.2019г., но тя не представила
никакви документи и след като на 05.04.2019г. (петък) тя дошла в пералнята и
казала, че документите й били готови и ще ги донесе в понеделник на
08.04.2019г., ответника веднага на доверие (на 05.04.2019г.) издал Заповед за
назначаване. Направил този компромис, защото тя споделяла, че била самотна
майка и отглеждала сама двете си деца. Впоследствие се оказало, че тя имала
много проблеми с децата си, което явно затруднявало изрядността й във всяко
отношение. За съжаление в понеделник тя не носела документите, както обещала, а
се оправдала с неприятностите, които й създал нейният син, срещу който имало
някакво дело, защото бил счупил носа на някого. Дори в тази връзка по-рано им
била поискала да й дадат пари, сто и петдесет лева, на което ответника отказал.
Оставил я на работа, но категорично й заявил, че ако не му донесяла документите
за започване на работа, нямал право да я пуска на работното й място. Ответника
мислел, че от този негов отказ, произтекли причините за следващите събития и
отношения с ищцата.
На 09.04.2019г. ищцата
дошла на работа, като освен, че се явила с малко закъснение и влязла в
пералното помещение с калните обувки (въпреки, че била инструктирана преди, че
това било недопустимо), тя отново не носела необходимите документи за комплектоване
на трудовото й досие. Веднага я предупредил, че това било недопустимо, казал й,
че за такова нарушения налагали глоба в размер на 20 лева. Тя се разкрещяла с
думите „Вие сте по-лоши и от гърците. Кой ще ми плаща по-ранното идване, кой ще
ми плаща работно облекло и обувки и т.н.”. Ответника я помолил да се успокои,
да излезе на чист въздух и ако трябвало да отиде до дома си и да му донесе документите,
тъй като вече започнал да се безпокои, че имало някакви причини, поради което
тя не му ги носела и ще имал проблеми с контролните институции. Д.Г.З. повече
не се върнала, като свидетели на това били работещите в пералнята в момента
Марияна Игнатова и майка му. По-късно научил, че на 10.04.2019г. ищцата пуснала
жалба в Инспекция по труда, срещу него, за нарушения на трудовото
законодателство.
Ответника мисли, че на
14-ти или 15-ти април ищцата дошла в пералнята с две жени, които се представили
за клиентки, като казала, че идвала на работа. Веднага я попитал, дали носи документите,
тя отговорила, че не ги носела и започнала да задава провокативни въпроси „Ти
защо ме гониш сега от работа? Не си ли доволен от работата ми?” и др. Майка му
забелязала и впоследствие му казала, че така наречените клиентки записвали на
телефоните си разговора, който водели с ищцата, вероятно за подготовка на
настоящото дело. Ответника тогава категорично заявил, че без документите да не
се връщала, защото нямал право да я допусна до работното място, тя нямала дори
молба - заявление за започване на работа, освен това започнала да му прави
впечатление, че проявявала психическа нестабилност. Тя отново си тръгнала.
Тъй като от
назначаването на Д.Г. на 05.04.2019г. до този момент реално тя работила два дни
и на третия, след като я изпратил да се успокои, не се върнала, решил да й
изпрати покана да се яви на работа и да представила поне диплома и медицинско
свидетелство, за окомплектоване на трудовото й досие. Същата изпратила на
17.04.2019г. по пощата, която тя получила лично на 18.04.2019г.
На 20-ти или
22.04.2019г. Д.З. лично донесла в пералнята болничен лист за гледане на болно
дете - 16 годишният й син П. м. П. за времето от 15.04.2019 до 20.04.2019г.,
като нито донесла исканите документи за работа, нито казала, че пуснала жалба в
Инспекция по труда, нито представила исканите писмени обяснения или молба за
напускане. Искала пари, като претендирала, че времето през което идвала на
обучение, трябвало да й бъде платено. Обяснил й че при тези обстоятелства
най-добре щяло да бъде да се разделят по взаимно съгласие и я помолил да пусне
молба, но тя отказала, като казала, че ще си помисли.
В този период, докато Д.
отсъствала, по подадената от нея жалба била извършена проверка от Инспекцията
по труда, която констатирала липсата на изискваните за трудовото досие
документи, за което му били дадени предписания за отстраняване на пропуските.
Бил изненадан от претенциите на тъжителката, че считала времето, през което идвала
на обучение за отработено време.
Ответника мисли, че на
26-ти или 29.04.2019г. майката на ищцата донесла вторият болничен лист за
изкълчен глезен от 23.04.2019г. Той отказал да приема болничния, като казал на
М. З. - майка на Д., да й предаде, че заповедта за прекратяване на трудовия
договор била издадена от 23.04.2019г., от датата на молбата и да й предадяла да
се яви да се подпише и да я получи, както и да получила начисленото й възнаграждение.
За удостоверяване, че му предала болничния лист тя предварително написала името
си, подписала се и поставила дата, макар, че объркала годината, като записала
2016г. Тъй като бил прекратил договора с Д., не му бил нужен болничния лист,
затова отказал да го вземе и да се подпише, че го получавал. По-рано, около 11
ч. на 26.04.2019г. чрез куриер му било изпратено ксерокопие на болничния (но
без текста положен от майката) и на молбата за освобождаване, заедно с исканото
по-рано писмено обяснение, датирано от 23.04.2019г.
До момента на
връчването на Исковата молба и придружаващите документи за настоящото дело,
очаквал Д. да се яви поне да си получила начисленото възнаграждение, тъй като
тя била известена за това чрез майка си. Както самата тя посочвала в исковата
си молба до знанието й било доведено, че трудовият й договор бил прекратен по
взаимно съгласие, така както посочила в молбата си от 23.04.2019г., като това й
станало известно чрез нейната майка М. З.. Не бил споменавал дата 21.04.2019г.
В съответствие с
посочената трайна съдебна практика за прекратяване на трудовият договор по
взаимно съгласие било достатъчно да съвпаднат насрещните волеизявления между
страните и да станело известно на инициатора в 7 дневен срок, че предложението
било прието. Това можело да стане и чрез връчване на Заповедта за прекратяване
на договора, но не било задължително, достатъчно било да станело известно на
молителя/заявителя в законовия срок. В този смисъл било посоченото от ищцовата
страна Решение № 86 от 22.07.2015 г. по гр. дело № 5957/2014г. на ВКС - 3-то
гр. отделение.
Безспорно на ищцата й
станало известно, че договорът бил прекратен в законоустановеният срок и на
посоченото в молбата законово основание – чл. 325, т. 1 от КТ. '
Аксесорно предявените
искове с правно основание чл. 213 и 225, ал. 1 от КТ, с който се искало обезщетение
за времето, в което ищцата останала без работа и за незаконно уволнение в
размер на 1682 лева, също били неоснователни, тъй като за времето на явяване на
работа и отпуск по болест били начислени дължимите възнаграждения и
обезщетения, а трудовия договор бил прекратен по взаимно съгласие на страните,
в съответствие със закона. Изпратил покана на ищцата, макар и след получаване
на исковата молба, да се явяла и получила начисленото възнаграждение.
Съдебната практика
сочила, че правото на обезщетение по чл. 225 от КТ възниквало при наличието на
три комулативни предпоставки - незаконно уволнение, оставане без работа и
причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и оставането без работа.
Ако ищцата останала към момента на подаване на исковата молба - 11.06.2019г.
без работа, то в никакъв случай не било по тяхна вина, тъй като трудовите им
отношения били прекратени преди това по взаимно съгласие.
Въз основа на горното,
ответника счита, че исковете на Д.Г.З. били неоснователни, поради което следвало
да бъдат отхвърлени.
Моли съда да постанови
решение, с което да потвърди правилността на прекратяването на трудовото
правоотношение с ищцата и да отхърли исковете й като неоснователни.
Претендира за направените
в производството разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и
в тяхната съвкупност и на основание чл. 235 от ГПК, съдът намира за установена
следната фактическа и правна обстановка:
Безспорно се установи по делото, че ищцата е била в трудово
правоотношение с ответното дружество „ФРЕШ КЛИЙНИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕООД,
гр.Стара Загора и е заемала длъжността “работник
в пералня” до 23.04.2019г., когато със заповед № 3/23.04.2019г. е било
прекратено трудовото й правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ – по
взаимно съгласие на страните.
По отношение на иска за признаване на
уволнението за незаконно и неговата отмяна, съдът възприема следното:
При извършване проверка законността на
заповедта за уволнение е необходимо да се провери спазена ли е процедурата по
издаването й и едва след това да се пристъпи към разглеждането й по същество.
Видно от представената и приета като
доказателство по делото заповед № 3/23.04.2019г., трудовото
правоотношение с ищцата е било прекратено на основание чл.325, ал.1,
т.1 от
КТ, като в същата като причини за прекратяването
му е посочено „по взаимно съгласие на страните”.
Според разпоредбата на чл.325 ал.1 т.1 от КТ, при
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните,
същото трябва да бъде изразено писмено. Страната, към която е отправено
предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна
в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че
предложението не е прието.
От
приетите доказателства по делото се установява, че ищцата е подала молба до
работодателя на 23.04.2019г. за прекратяване на трудовото правоотношение по
чл.325 ал.1 т.1 от КТ, на която е
поставена резолюция от управителя на ответното дружество „считано от
23.04.2019г.“
В случая спорен е въпросът дали е
налице истинска мотивация у ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение
именно по взаимно съгласие. Взаимното
съгласие има договорна същност. То следва да е свободно изразено, осъзнато,
действително желано и съвпадащо като елементи на предложението и приемането му
между страните.
От събраните гласни доказателства по
делото се установява, че управителят на ответното дружество се е държал зле с
ищцата и с нейната майка. Според свидетеля М.Д.Ж., същият на висок тон казал на
ищцата да не идва на работа. Разговорът се провел на стълбите пред входа на
фирмата, където работила ищцата. Заявява, че ищцата била разтреперана от
поведението на управителя. Твърди, че с Д.З. се познават, тъй като живеят в
един квартал. Свидетелят Й.И.М. заявява, че преди Великден през 2019г. с
майката на ищцата дошли до фирмата, където работи ищцата, за да оставят
болничен лист. Управителят на ответното дружество бил отвън пред пералнята.
Майката на ищцата няколко пъти го помолила да вземе болничния лист на дъщеря й,
но той не отговорил. След поредната молба казал, че е приключил с нея на 21.
Държал се високомерно. От разпита на свидетелите Д. Георгиева Костадинова и Мариана
Николова Игнатова се установява, че ищцата започнала обучение в ответното
дружество през м.март 2019г. Според свидетелите обучението вървяло трудно, тъй
като ищцата не желаела да получава напътствия. Проблем имало с поддържането и
употребата на чисти обувки на работното място, за което на ищцата била правена
забележка няколко пъти. Същата закъснявала системно за работа, което довело до
конфликт с работодателя. Ищцата отказвала да предостави своите документи за
започване на работа.
От събраните гласни доказателства се
установява, че по време на трудовото правоотношение на страните е съществувало
напрежение между тях във връзка със закъснение на ищцата за работа и неточно
изпълнение на трудовите й задължения. Въпреки това се установи, че същата е
посещавала работното си място и е имала желание да работи при ответника. Ето защо, не може да се
направи обоснован извод за наличие на сериозно, осъзнато и мотивирано желание у
ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя по взаимно
съгласие. Ако в съдебния процес е оспорено основание по чл.325 ал.1 т.1 от КТ
за прекратяване на договора и във връзка с това оспорване не се установи
наличие на воля у двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие, не може да се приеме, че е налице прекратяване на договора по
взаимно съгласие. /В този смисъл е константната съдебна практика на ВКС – Решение
№ 60/07.05.2015г. по гр.д. № 5467/2014г., Трето гр.о., ГК, Решение №
714/13.12.2010г. по гр.д. № 68/2010г., Трето гр.о., ГК, Решение №
69/20.04.2012г. по гр.д. № 898/2011г. Трето гр.о., ГК/.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира, че предявеният иск за
отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и признаване на
уволнението за незаконно е основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Правото на ищеца да бъде възстановен
на преди заеманата длъжност предпоставя признаване за незаконна заповедта за
уволнение и нейната отмяна. Предвид уважаването на иска за отмяна на заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение и признаване на уволнението за
незаконно, основателен се явява и иска за възстановяване на преди заеманата
работа от ищцата.
По отношение на другия обективно
съединен иск - за изплащане на
обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за времето, през което ищцата е останала без
работа, съдът възприема следното:
Според задължителните за
всички съдилища разрешения в ТР
№ 6/2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, оставането без работа
поради уволнението е правнорелевантен отрицателен факт, елемент от фактическия
състав на правото по чл.344,
ал.1, т.3 КТ, който може да бъде доказан, като се установи липсата на
вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца,
липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период,
регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез
установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за
оставането без работа. Горепосочените разрешения следва да намерят приложение и
по процесното правоотношение.
Ищцата не представи никакви
доказателства във връзка с твърдението си, че след прекратяване на трудовото
правоотношение с ответника е останала без работа.
Ето защо, предявеният иск по чл.344,
ал.1, т.3 във връзка с чл.225 ал.1 КТ се явява неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
По
отношение на иска за заплащане на обезщетение за незаконосъобразно недопускане
до работа съдът възприема следното:
Съгласно чл.213, ал.2,
изреч.2 от КТ, това обезщетение е в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за времето на незаконното недопускане
на работа.При незаконосъобразно недопускане до работа е налице едно и също
увреждане на работника или служителя, което се изразява в пропуснатата от него
полза от получаване на възнаграждение по трудовото правоотношение през периода
от време, докато трае съответното недопускане до работа. Поради това и
обезщетението за репарирането на това увреждане следва да е равно на размера на
брутното трудово възнаграждение, което би получавал работникът или служителят
за работата на длъжността, до която той незаконосъобразно не е допуснат през
съответния период от време.
От събраните писмени и гласни
доказателства не се установява по безспорен начин твърдението на ищцата за
незаконосъобразно недопускане на работа. Свидетелите са дали показания основно
за нежеланието на управителя на ответното дружество да приеме болничния лист на
ищцата и за качественото изпълнение на служебните задължения на ищцата, поради
което съдът намира, че искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
Ищцата е направила искане за заплащане
на разноските по делото. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК тези
разноски се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от последната
разноски по делото в размер на 300 лв., представляващи възнаграждение за
адвокат.
Ответникът е направил искане за заплащане на разноските по делото.
Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК тези разноски се заплащат от ищеца съразмерно
с отхвърлната част от иска. Ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника
направените от последния разноски по делото в размер на 240 лв., представляващи
възнаграждение за адвокат.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК
ответникът следва да заплати по сметка
на Районен съд - Стара Загора държавна такса в размер на 100,00лв.
Водим от горните мотиви, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
заповед № ***/23.04.2019г. на „ФРЕШ КЛИЙНИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕООД,
гр.Стара Загора, със седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора, ул.Майор
Кавалджиев 3, ет.1, ап.1, ЕИК *********, представлявано от СТАНИМИР КОСТАДИНОВ
КОЙЧЕВ, с която е УВОЛНЕНА Д.Г.З. с ЕГН ********** *** ……………………., считано от 23.04.2019г. на основание чл.325,
ал.1, т.1 от КТ, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНА.
ВЪЗСТАНОВЯВА Д.Г.З. с ЕГН **********
*** ………………….., на преди заеманата
длъжност – „Работник в пералня" с място на работа „ФРЕШ КЛИЙНИНГ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, гр.Стара Загора, със седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора,
ул.Майор Кавалджиев 3, ет.1, ап.1, ЕИК *********, представлявано от СТАНИМИР
КОСТАДИНОВ КОЙЧЕВ.
ОТХВЪРЛЯ
предявените искове от Д.Г.З. с ЕГН ********** *** ………………………. против „ФРЕШ
КЛИЙНИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, гр.Стара Загора, със седалище и адрес на управление:
гр.Стара Загора, ул.Майор Кавалджиев 3, ет.1, ап.1, ЕИК *********,
представлявано от СТАНИМИР КОСТАДИНОВ КОЙЧЕВ за обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ в размер на 1 680 лева и за обезщетение по чл.213, ал.2,
изреч.2 от КТ за времето на незаконното недопускане на работа за
периода от 09.04.2019г. до 14.04.2019г. и от 22.04.2019г. до 03.05.2019г. в
размер на 165,49 лева, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „ФРЕШ КЛИЙНИНГ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, гр.Стара Загора, със седалище и адрес на управление: гр.Стара
Загора, ул.Майор Кавалджиев 3, ет.1, ап.1, ЕИК *********, представлявано от
СТАНИМИР КОСТАДИНОВ КОЙЧЕВ да заплати на Д.Г.З. с ЕГН ********** *** ………………….. сумата от 300 лева, представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д.Г.З. с ЕГН **********
*** ……………….. да заплати на „ФРЕШ КЛИЙНИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, гр.Стара Загора, със
седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора, ул.Майор Кавалджиев 3, ет.1,
ап.1, ЕИК *********, представлявано от СТАНИМИР КОСТАДИНОВ КОЙЧЕВ сумата от 240
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА
„ФРЕШ КЛИЙНИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с п.а. да заплати по сметката на РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА сумата от 100,00лв.,представляваща
държавна такса , съразмерно с уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване от страните в двуседмичен срок от връчването му пред Окръжен съд - Стара Загора.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: