РЕШЕНИЕ
№ 365
гр. Бургас, 21.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Елеонора С. Кралева
Таня Т. Русева Маркова
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100502045 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М.В., временен синдик на „Фючър
Девелопментс“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК *********, с посочен адрес за
кореспонденция: гр.София, бул.“Проф. Цветан Лазаров“ № 105А, против Решение №
59/15.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 419/2021 г. по описа на РС-Несебър, с което на
основание чл.19, ал.3 ЗЗД съдът е обявил за окончателен предварителният договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 26.11.2011 г. и допълнително споразумение
към него от 01.08.2013 г., сключен между „Фючър девелопментс“ ЕООД – в
несъстоятелност, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Несебър,
к.к.“Слънчев бряг“, Административен център „Сапфир“, ет.3, представлявано от
синдика М. М. В., от една страна в качеството на продавач, и Т. И. С., родена на
********** г., гражданка на Р. Ф., с адрес гр.В. Н., ул.“С.“, дом * кв./ап.*, от друга
страна като купувач, с предмет следния недвижим имот – СТУДИО № *, със застроена
площ ведно с припадащите се общи части от сградата възлизаща на 47.75 кв.м.,
находящо се на трети жилищен етаж в сграда „В“, състоящо се от коридор, дневна-
спалня, баня с тоалетна и тераса, представляващо самостоятелен обект с
идентификатор 39164.15.185.2.25 по КККР на с.Кошарица, общ.Несебър, находящ се в
сграда с идентификатор 39164.15.185.2, построена в ПИ с идентификатор 39164.15.185,
1
с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с нива на обекта: 1, с
посочена в документа площ: 40.29 кв.м., прилежащи части: 7.14 кв.м. от общите части
на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж- 39164.15.185.2.23, под
обекта- 39164.15.185.2.18, над обекта- 39164.15.185.2.21, за сумата в размер на 23 150
евро, която към 21.05.2021 г. е заплатена изцяло от купувача в полза на продавача по
предварителния договор.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение, като счита
същото за нищожно и недопустимо, а при условията на евентуалност и неправилно,
като се отправя искане за обезсилването или отмяната му от въззивния съд. Посочва се,
че исковата молба е депозирана в период, в който ответното дружество е вече обявено
в несъстоятелност с Решение № 543/11.06.2020 г. по т.д.№ 602/2019 г. по описа на
БОС, като обявяването в несъстоятелност задължително произвежда десезиране на
органите на длъжника по силата на чл.711, ал.1, т.3 ТЗ. Сочи се, че в случая
производството по несъстоятелност е било спряно от съда, тъй като финансовото
състояние на предприятието не е позволявало да се покрият първоначалните разноски
по производството, но по силата на закона органите на несъстоятелното предприятие
не могат да го представляват, поради което при предявен против него съдебен иск,
съдът следва да му назначи особен представител по реда на чл.29 ГПК, но това не се е
случило по настоящото дело. В тази връзка се сочи, че вместо да назначи особен
представител, НРС е избрал да уведоми за иска бившият управител на „Фючър
Девелопментс“ ЕООД – в несъстоятелност, Илия Златанов, и да приеме отговора му за
валиден, с който той напълно признава иска, като след получаване на отговора
съдебното дирене е прекратено и е постановено съдебно решение съобразно
признанието на иска от страна на десезирания управител. При това, съдът е постановил
решението си, мотивирайки го само с признанието на иска, без да изследва границите
на представителната власт на десезирания управител да извършва разпоредителни
действия, не е обсъдил клаузите на предварителния договор и не е изяснил дали той не
прикрива фиктивно съглашение /чл.17 ЗЗД/. Посочва се, че към такъв извод навежда
липсата на каквито и да било документи, доказващи даден залог от ищеца извън
твърдението, записано в предварителния договор, че той служи като разписка,
удостоверяваща плащане от купувача към продавача, а предвид установената
неплатежоспособност и обявена несъстоятелност на дружеството-продавач и когато
единствената индиция за наличието на сключен договор е документ, подписан от
десезирания управител, с който се инициира разпореждане с вещи от масата на
несъстоятелността, то е задължително да се установи безспорно кога точно е подписан
този договор и дали не е антидатиран, както и необходимост от проверка дали
процесният договор не представлява фиктивно съглашение с цел разпореждане с вещи
и имуществени права от масата на несъстоятелността не по предвидения ред в чл.717
ТЗ. Според въззивника, в производство, по което участва несъстоятелен длъжник, за
2
който съдът допуска да бъде представляван от десезиран орган, следва да се докаже
безспорно, че действителната воля на подписалите договора страни е била
сключването на изгоден и за двете страни договор, като основна роля в доказването
трябва да има установяването на истинската дата на сключване на договора и
изпълнението на всички условия за сключването му – оферта, съгласие и залог. Счита
се също, че ако не могат да бъдат установени всички ключови условия за валидността
на предварителния договор, то трябва да се допусне хипотезата на фалшиво
съглашение. Във въззивната жалба са направени и възражения, че не е безспорно
изяснено дали ищецът изобщо има правен интерес да иска обявяване на
предварителния договор за окончателен, т.е. дали е идентичен с купувача по
предварителния договор; в счетоводството на дружеството няма документирани
осчетоводени плащания по процесния договор; твърденията на бившия управител за
извършени плащания не са доказани, а ако такива са направени, то не са по банкови
сметки на дружеството и са отклонени средства; истинската цел на процесния договор
е заобикаляне на закона; няма как съдът да признае купувача за собственик на
недвижим имот с различна степен на завършеност от действителната.
В заключение, моли въззивния съд да се обезсили решението на НРС,
евентуално – да отмени първоинстанционното решение като неправилно и да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан. Не се правят доказателствени
искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата Т.
И. С., подаден чрез пълномощника адв.Цветомир Милатов, в който са изложени
подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и на наведените в нея
доводи. Счита се, че обжалваното решение е валидно, тъй като е постановено от
законен състав при спазване на съдопроизводствените правила и не е налице
твърдяната от въззивника нищожност. Оспорват се и възраженията за недопустимост
на решението, тъй като съдът се е произнесъл по допустим иск с правно основание
чл.19, ал.3 ЗЗД, който е конститутивен и за него не се прилагат правилата на чл.637 ТЗ,
за което въззиваемите се позовават на практика на ВКС. За неоснователни се считат и
доводите в жалбата за неправилност на решението на НРС, като се сочи, че временният
синдик на дружеството е вписан в ТР на 15.06.2021 г. и до тази дата управителят е
имал право да представлява дружеството извън възможността да се разпорежда и да
управлява имуществото, за което се цитира практика на ВКС, поради което съдът не е
имал основание да назначава особен представител на дружеството по реда на чл.29
ГПК. Счита се също, че в отговора на исковата молба не се съдържа признание на иска,
а само признание на факта на сключване на процесния предварителен договор, както и
извършените плащания по него. Оспорва се като неоснователно и възражението на
въззивника, че купувачите не били идентифицирани, като се сочи, че същите са
идентифициран с трите си имена, гражданство, адрес и място на раждане. Според
3
въззиваемата, изложените в жалбата аргументи имат по-скоро отношение в
производство по чл.647, вр. с чл.649 ТЗ, какъвто не е настоящия спор. Моли въззивния
съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди решението на НРС като
правилно и обосновано. Не се правят доказателствени искания. Претендират се
направените по делото съдебни разноски.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259 ГПК и от лице с правен
интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба на Т. И.
С. против „Фючър Девелопментс“ ЕООД – в несъстоятелност, с която е предявен иск с
правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, за обявяване за окончателен договор сключеният
между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от
26.11.2011 г., ведно с допълнително споразумение към него от 01.08.2013 г., с който
дружеството се задължило да прехвърли на ищцата следния недвижим имот – Студио
*, находящо се на * жилищен етаж в сграда „*”, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 39164.15.185.2.25 по КККР на с.Кошарица, общ.Несебър, с адрес на
имота с.К., м.“С.“, ет.*, ап.*, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, с нива на обекта: 1, с посочена в документа площ: 40.29 кв.м., прилежащи
части: 7.14 кв.м. от общите части на сградата. Изложени са твърдения, че съгласно
договора ищцата е следвало да заплати продажна цена от 23 150 евро, която е
заплатена от нейна страна, но въпреки това собствеността върху апартамента не й е
прехвърлена.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът не е оспорил
изложените в исковата молба обстоятелства, като е потвърдил, че между страните е
сключен предварителен договор и че продажната цена по него е заплатена от страна на
ищцата. Изложил е и причините за несключването към момента на окончателен
договор.
По делото са събрани писмени доказателства, ангажирани от страните за
установяване на твърденията и възраженията им.
С обжалваното решение районният съд е приел, че между страните е сключен
валиден предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, в
изискуемата от чл.19, ал.1 ЗЗД писмена форма и съдържащ необходимите реквизити на
окончателния договор, като падежът за сключване на окончателния договор е
настъпил. За установено е прието правото на собственост на ответника върху
процесния недвижим имот, съгласно представения Нотариален акт за прехвърляне на
4
недвижим имот срещу задължение за строителство № 172, том II, рег.2886, дело №
338/27.07.2010 г. Прието е, че налице и точно изпълнение по договора от страна на
ищцата, като заплащането на договорената продажна цена в пълен размер е установено
от представените по делото доказателства и от заявеното от ответника признание на
факта на плащане на цената. По горните мотиви, съдът е уважил предявения иск по
чл.19, ал.3 ЗЗД като основателен и доказан.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените
оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира, че
първоинстанционното решение е валиден и допустим съдебен акт.
Неоснователни са възраженията на въззивника за нищожност на обжалваното
решение. Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е
дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че такава е
налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав – когато решението е
постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при
неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав, при неспазване на
писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде
разкрита и по пътя на тълкуването. В случая, нито един от посочените пороци не е
налице по отношение на обжалваното решение, поради което същото е валидно.
Неоснователни са и оплакванията за недопустимост на съдебното решение. В
случая не се установява наличието на отрицателна или липсата на положителна
процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, които да водят до
недопустимост на съдебното решение. Съдебната практика е постоянна по въпроса
относно възможността за упражняване на конститутивния иск за обявяване на
предварителен договор за окончателен по отношение на дружество, обявено в
несъстоятелност. Приема се, че разпоредбите, касаещи спиране и забрана да се
образуват съдебни производства по имуществени граждански и търговски дела срещу
длъжника (чл.637 ТЗ), не намират приложение по отношение на исковете, предявени
на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, по съображения, че с този иск не се претендира
осъждането на ответника за изпълнение на определена престация, а се цели
осъществяването на едно преобразуващо право по принудителен ред – касае се за
право, което може да се осъществи само по исков ред (Решение № 503/17.08.2009 г. по
гр.д.№ 2941/2008 г. на ВКС, IV г.о. и цитираните в същото съдебни актове;
Определение от 14.04.2011 г. по ч.т.д.№ 913/2010 г. на ВКС; Определение №
299/16.07.2020 г. по ч.т.д.№ 1485/2020 г. на ВКС. В тази връзка се приема от
касационната инстанция, че доколкото се касае за право, което не може да бъде
защитено в универсалното принудително производство по несъстоятелност, тъй като
5
изпълнението на задължението за сключване на окончателен договор не може да се
осъществи в същото, то развитието на производство по несъстоятелност не може да
бъде пречка пред допустимостта на исковете, чрез които може да се защити и
реализира преобразуващото право (Определение № 96/30.05.2017 г. по ч.гр.д.№
425/2017 г. на ВКС, I г.о.).
С оглед събраните по делото доказателства и приложимите разпоредбите на
закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като споделя окончателните
правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно. Фактическата обстановка по делото не се оспорва от
страните и същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение,
поради което БОС я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК и
затова не е необходимо събраните пред първата инстанция доказателства да се
преповтарят и от въззивния съд. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите
правни изводи на РС-Несебър за основателност на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, които са
формирани въз основа на установената по делото фактическа обстановка, същите за
правилни и в съответствие със закона, поради което въззивният сът препраща към
мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин
те стават част и от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към
съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
Несъстоятелно е възражението на въззивника, че обжалваното решение е
постановено при признание на иска, извършено от лице без представителна власт. От
извършената от настоящият съд служебна справка в Търговския регистър по партидата
на въззивното дружество се установява, че производството по несъстоятелност по
отношение на „Фючър Дивелопментс“ ЕООД е открито с Решение № 17/11.06.2020 г.
по т.д.№ 602/2019 г. по описа на БОС. С това решение обаче, производството по
несъстоятелност е спряно на основание чл.632, ал.1 ТЗ и не е назначен синдик на
дружеството. Поради това и по арг. от чл.658, ал.1, т.1 ТЗ, до назначаването на синдик,
което е станало с Решение № 260176/14.06.2021 г., вписано в ТР на 15.06.2021 г.,
ответното дружеството се представлява от управителя Илия Златанов. В случая,
исковата молба по делото е подадена на 19.03.2021 г. и вписана на 15.04.2021 г., като
съобщение по чл.131 ГПК е връчено на ответника чрез управителя на 05.05.2021 г. и
същият е подал отговор на исковата молба на 07.05.2021 г. Както бе посочено по-горе,
до назначаването на временния синдик на 14.06.2021 г., всички действия, извършени
от управителя на ответното дружество са надлежни, запазили са действието си и
обвързват дружеството, включително и направените в отговора признания на факти.
Поради това, тъй като срокът за отговор е изтекъл до назначаването на временния
синдик, то изложените в отговора твърдения са направени надлежно и в срок, поради
6
което възраженията във въззивната жалба от временния синдик се явяват
преклудирани.
Неоснователно е и твърдението във въззивната жалба, че обжалваното решение
е постановено при признание на иска. Видно от депозирания от ответника писмен
отговор, признание на иска не е извършено, а са признати отделни факти – наличието
на сключен предварителен договор, извършените плащания и техния размер. Видно е
също, че в първоинстанционното производство не е пристъпвано към процедурата по
чл.237 ГПК, като в постановеното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото
доказателства, въз основа на които се установяват релевантните за спора факти и
обстоятелства, а от мотивите на съдебния акт е видно, че съдът не е възприел
съдържанието на писмения отговор като признание на иска и решението не е основано
на такова.
Неоснователни са възраженията на въззивника и относно правилността на
изводите на първата инстанция. В случая, районният съд е установил релевантните за
спора факти и обстоятелства, установяващи наличието на сключен между страните на
26.11.2011 г. предварителен договор, ведно с допълнително споразумение към него от
01.08.2013 г., по силата на който ответното дружество-продавач се е задължило да
продаде на ищцата-купувач процесния недвижим имот, чиято продажната цена е
заплатена изцяло от купувача на продавача. В тази връзка, настоящата инстанция
намира за неоснователни доводите във въззивната жалба, че съдът е следвало служебно
да проверява материалните предпоставки за валидност на договора и да установи дали
договорът е бил изгоден за двете страни. Тези доводи всъщност касаят проверка
относно наличието на еквивалентност на престациите, която обаче е ирелевантна в
производството по чл.19, ал.3 ЗЗД, като същите могат да се разглеждат по предявени в
производството по несъстоятелност искове по чл.646 и чл.647 ТЗ. При разглеждане на
иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, съдът извършва проверката по чл.363 ГПК – „дали са налице
предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали
отчуждителят е собственик на имота“, т.е. съдът извършва проверката, която би
направил и нотариусът при изготвянето на нотариален акт за прехвърляне на право на
собственост. Отделно, съдът има задължение да провери и дали са изпълнени от
формална страна изискванията на чл.19, ал.1 ЗЗД за действителност на предварителния
договор – относно формата за действителност на договора; индивидуализацията на
имота – дали имотът, описан в предварителния договор съответства на този, по
отношение на който се иска обявяване на окончателния договор; дали цената, посочена
в предварителния договор е определена и дали съответства на тази, за която се иска
обявяване на окончателния договор; изпълнени ли са особените изисквания, респ.
ограничения, които специални закони поставят за валидност на някои договори.
Съгласно разпоредбата на чл.363, ал.1 ГПК, предварителният договор може да
бъде обявен за окончателен дори, когато ищецът трябва да изпълни свое насрещно
7
задължение, като в този случай съдебното решение се постановява под условие, т.е.
възможно е договорът да бъде обявен за окончателен дори ищецът-купувач да не е
заплатил пълната цена. Настоящата хипотеза не е такава, тъй като в случая ищцата е
заплатила уговорената продажна цена на имота, видно от представените за това
писмени доказателства, като фактът на плащане на цената се признава и от ответника в
депозирания от него писмен отговор. В този смисъл и тъй като за купувача не
съществува друго задължение по договора, освен да заплати цената, то следва да се
приеме, че в случая всички условия на договора са изпълнени. Тук следва да се посочи,
че съдът не извършва служебна проверка дали съгласието не страда от пороци като
грешки, фалшиви декларации, заплашване и измама, тъй като за наличието на такива
пороци съдът следи по възражение на насрещната страна. Такива възражения не са
направени от ответника в срока за отговор на исковата молба, нито са наведени чрез
самостоятелен насрещен иск, поради което и при липса на спор съдът не може
служебно да ги въвежда и изследва. Ето защо, изложените в този смисъл аргументи във
въззивната жалба не се споделят от настоящата инстанция. Неоснователни са и
възраженията на въззивника, че липсвали счетоводни документи, удостоверяващи
плащания по предварителния договор по сметки на дружеството и за изпълнение
задълженията на купувача съобразно ЗСч и други закони, тъй като дори и да е налице
някакво нарушение на счетоводните закони, същото обуславя ангажирането на
административнонаказателната отговорност на съответния извършител, но не
рефлектира върху доказаността на извършеното плащане (Решение № 133/15.03.2021 г.
по гр.д.№ 3595/2019 г. на ВКС, III г.о.). В случая, по делото са представени
доказателства за извършеното плащане и този факт се признава от ответника в
писмения му отговор, поради което съдът приема, че такова е извършено.
С оглед изложеното, съдът приема за установено по делото, че между страните
е налице валиден предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот,
сключен в писмена форма, съдържащ всички елементи на окончателния договор,
ответникът е собственик на имота, по отношение на който се иска обявяване на
окончателен договор, договорената цена е заплатена, не се касае до вещ с особен
статут, за продажбата на която законите да поставят особени изисквания, нито за вещ
извън гражданския оборот. Следователно, налице са законовите предпоставки от
формална страна за обявяване на предварителния договор за окончателен, поради
което предявеният иск по чл.19, ал.3 ЗЗД е основателен и правилно е уважен от
районния съд.
Предвид горното, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане изцяло на изводите на двете инстанции, постановеното от РС-Несебър
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото и направените искания за разноски, въззивникът
8
следва да заплати на въззиваемата сумата от 1000 лв. за платено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, съгласно представения договор за правна
защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 59/15.07.2021 г., постановено по гр.д.№
419/2021 г. по описа на РС-Несебър.
ОСЪЖДА „Фючър Девелопментс“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Несебър, к.к.“Слънчев бряг“,
Административен център „Сапфир“, ет.3, представлявано от временния синдик М.В., с
адрес за кореспонденция: гр.София, бул.“Проф. Цветан Лазаров“ № 105А, да заплати
на Т. И. С. , родена на ********** г., гражданка на Р. Ф., с адрес гр.В. Н., ул.“С.“, дом
* кв./ап.*, сумата от 1000 лв. (хиляда лева) – направени разноски за платено адвокатско
възнаграждение във въззивното производство пред БОС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9