РЕШЕНИЕ
гр. София, 16.12.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на шести
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 7524 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 30797 от 03.02.2020 г., постановено по ГД
№ 6327 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 45 с-в на основание
чл. 31, ал. 2 от ЗС Х.Н.К. е осъден да заплати на И.Н.К. сумата в размер на 5423,76
лева, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на ½
идеална част от Апартамент № 19, находящ се в гр. София, ул. „*********за
периода от 01.02.2014 г. до 01.02.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на иска – 31.01.2019 г., до окончателното
ѝ изплащане, сумата в размер на 5815,62 лева, представляваща обезщетение
за лишаване от правото на ползване на ½ идеална част от Ателие № 3,
находящо се в гр. София, ул. „Виктор *********, в сградата на ЖСК „ВНВСУ“, за
периода от 01.02.2014 г. до 01.02.2016 г., както и на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 1191,84 лева, сторени от ищеца разноски в производството пред
първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението на СРС е обжалвано в осъдителната част от
ответника Х.Н.К., чрез пълномощник адв. А.Н.. Въззивникът поддържа, че
решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно в осъдителната си част,
необосновано, неправилно и постановено при съществено нарушение на
процесуалните правила. Излагат се съображения, че в случая приложение следва да
намери тригодишната погасителна давност. Жалбоподателят счита, че СРС е
следвало да отложи делото за разглеждане на друга дата и да даде подходящ срок
на страните за постигане на спогодба, предвид предложението, което е направил
ответникът. Релевират се доводи за неправилно отхвърляне на възражението за
прихващане. Прави заявление, че в съдебно заседание ще изложи подробни
аргументи относно изтъкнатите в жалбата твърдения. В тази връзка моли
обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени като недоказани и неоснователни.
Претендират се разноски. В насроченото съдебно заседание въззивникът не се е
явил и не е изпратил процесуален представител.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемия И.Н.К., чрез адв. Г.Н., с който се оспорва
изцяло депозираната въззивна жалба, като се излагат подробни съображения
затова. Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно,
обосновано, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон,
поради което същото следва да бъде оставено в сила. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
При условията на ограничения въззив, съдът се
произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността
на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за
спазването на императивни разпоредби на материалния закон. Въззивният съд е съд
по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на
събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно
убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни
изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в
мотивите на съдебния му акт. Съгласно чл. 272 от ГПК, когато потвърждава
първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да мотивира своето
решение, като при мотивировката може да препрати и към мотивите на
първоинстанционния съд. Тази възможност следва да се използва само когато има
съвпадение на фактическите и правни констатации, а не само на крайния резултат
от решаващата дейност и последната е еднаква по обем и при двете инстанции,
защото не са били посочени нови факти и не са били представени нови
доказателства пред въззивния съд. В този случай, макар и да препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд изготвя собствени
мотиви, като прави свои мотивите на първата инстанция, с които обосновава
изводите си по съществото на спора. Не може въззивният съд само формално да
препрати към мотивите на първоинстанционното решение (така Решение № 415 от
25.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2010 г., I г. о., ГК).
Следователно, предметът на решаващата дейност на
въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни
съждения в исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за
неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост,
респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал
съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно
материалния закон.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
Основният спорен по делото въпрос е дали в случая приложение
следва да намери кратката 3-годишна погасителна давност или общата 5-годишна
такава. Отговор на поставения въпрос се съдържа в мотивите на Тълкувателно
решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. В
цитираното тълкувателно решение е посочено, че задължението за заплащане на
обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на
писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.
Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за
заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено
формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той
дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата петгодишна
погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването
от съсобственика. В този смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС (така
Решение № 74 от 1.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4695/2014 г., II г. о., ГК; Решение
№ 57 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 463/2011 г., II г. о., ГК). Съгласно
Определение № 611 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 157/2012 г., I г. о., ГК
правният въпросът за вида на погасителната давност пряко обуславя решението за
това какъв размер от иска следва да се отхвърли, поради което следва да се
приеме, че поставеният въпрос дава основание за допускане на касационно
обжалване, в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като приетото от въззивния
съд, че давността е тригодишна както при периодичните вземания, е в
противоречие с постоянната съдебна практика, която приема, че искането за
обезщетение за ползването на имота или за пропуснати ползи не е за периодични
вземания, въпреки че се формира на базата на отделни суми, изчислени по периоди,
а е искане за една глобална сума за обезщетение и затова се погасява с общата
5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, а не с уредената с чл. 111 б. „в“ ЗЗД по-кратка давност. В този смисъл са още Решение № 516/11.01.2011 г. по гр.
д. № 1385/2009 г. на II г. о.; Решение № 405/24.10.11 г. по гр. д. № 1541/10 г.
на IV г. о.; Решение № 50 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2019 г., II
г. о., ГК и др. Ето защо въззивният съд
намира за правилни изводите на първата инстанция, че за процесното вземане приложение
намира общата петгодишна погасителна давност, респективно за неоснователен така
релевирания довод във въззивната жалба.
На следващо място, въззивникът обосновава
необходимостта от отмяна на обжалваното решение с аргумента, че предвид направеното
от него с отговора на исковата молба предложение за уреждане на отношенията на
страните в производството чрез сключване на извънсъдебна спогодба, СРС е
следвало да определи подходящ срок затова. Настоящият въззивен състав намира и
този довод на въззивника за неоснователен по следните съображения. Отговорът на
исковата молба е депозиран на 13.05.2019 г., а делото е насрочено за разглеждане
в открито съдебно заседание на 21.11.2019 г., като първоинстанционният съд в
определението си по чл. 140 от ГПК е приканил страните към спогодба. Макар СРС
да не е определил изрично срок за извънсъдебно уреждане на отношенията между
страните, въззивният съд намира, че времето от 13.05.2019 г. до 21.11.2019 г. е
напълно достатъчен срок за постигане на постигане на спогодба. Нещо повече, в
съдебното заседание на 21.11.2019 г. въззивникът и ответник в исковото
производство не се е явил и не е изпратил процесуален представител, а от
изявление на пълномощника на ищеца се установява, че страните са провеждали
срещи за доброволно уреждане на спора помежду им, но не са успели да се
спогодят, поради което е от страна на ищеца е поискано да се пристъпи към
разглеждане на делото.
Въззивният съд намира следното по отношение на
оплакването, релевирано във въззивната жалба във връзка с неприето за
разглеждане от първоинстанционния съд и направено при условията на евентуалност
възражение за прихващане със сумата от 4800,00 евро, представляваща дължимо за
периода от 01.02.2014 г. до 01.02.2016 г. обезщетение за ползвания от ищеца
съсобствен между страните недвижим имот, а именно: Гараж № 3, находящ се в гр.
София, на ул. „*******, съгласно представения по делото пред СРС Нотариален акт
№ 152, том VI, дело № 747 от 1979 г. по описа
на П.П.– нотариус при Софийски районен съд. С Определение от 14.06.2021 г.
съгласно разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е указал на въззивника
Х.Н.К., че в негова тежест е да установи предпоставките за възникване на
посоченото вземане, а именно: 1. че посоченият недвижим имот е съсобствен между
страните в производството; 2. при какви квоти; 3. че ищецът в производството
ползва имота; 4. че ответникът е отправил до ищеца писмена покана за предоставяне
на ползването; както и 5. размерът на претендираното обезщетение за процесния
период. С посоченото определение е указано на ответника и че не сочи и не
представя доказателства за тези обстоятелства. Въззивникът и ответник в
първоинстанционното производство е получил препис от определението на
05.07.2021 г., като до датата на съдебното заседание за разглеждане на делото –
06.10.2021 г., дадените указания не са изпълнени. Предвид поведението на
процесуалното бездействие, възприето от въззивника, възможността му да докаже
възражението си за прихващане се е преклудирла. С оглед изложеното възражението
за прихващане не следва да бъде разглеждано от въззивната инстанция.
Доколкото крайните правни изводи на двете инстанции по
релевантните за делото въпроси съвпадат, решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият
и ищец в първоинстанционното производство. Съгласно задължителните разяснения,
дадени в т. 1 от ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС,
съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е
заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане –
ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски за платеното
от него възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска. Въззиваемият
с отговора на въззивната жалба е представил Договор за правна защита и съдействие
от 06.07.2020 г., от който се установява, че за представителство по настоящото
дело е уговорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 900,00
лв. Насрещната страна не е релевирала възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар. По тези съображения на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски
в пълния претендиран размер от 900,00 лв.
С оглед цената на искове и по аргумент от разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, решението подлежи на
касационно обжалване при наличие на
предпоставките, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 30797 от 03.02.2020 г., постановено по ГД №
6327 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, I ГО, 45 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Х.Н.К., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на И.Н.К., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 900,00
лв. (деветстотин лева), представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд при наличие на
предпоставките, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в едномесечен срок от получаване на
препис от същото.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.