Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е       

№  ……                                                                28.09.2020г.                                гр.Ямбол

                                                             В     ИМЕТО    НА   НАРОДА

 

Ямболският окръжен съд,                                                          гражданско отделение,  

в открито съдебно  заседание на 15.09.2020 година,

в следния състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:  КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  НИКОЛАЙ ИВАНОВ

                                                                                       ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА

 

Секретар Л.Р.

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдия Тагарева

Въззивно гражданско дело №400 по описа за 2020г.

За да се произнесе, взе  предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на "Минна Компания- Петров" АД гр.Ямбол, подадена от адв. Д.Ц., против Решение №268/12.06.2020г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д.№54/2020г. в частта, с която е уважен предявеният от Н.Д.К. *** иск по чл.128, т.2 КТ за разликата над сумата от 560лв. брутно трудово възнаграждение (473,35лв. нетно трудово възнаграждение) до предявения размер от 1200лв. - нетно трудово възнаграждение и въззивникът е осъден  да заплати тази разлика на ищеца.

Оплакването на въззивника е за неправилност на решението на първата инстанция в обжалваната част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Въззивникът сочи, че по делото не са събрани доказателства за т.н. допълнителна заработка на ищеца и че на същия е било начислено и дължимо посоченото от него допълнително възнаграждение. Твърди, че в сключения между страните трудов договор липсва уговорка за заплащане на допълнително възнаграждение, а във Вътрешните правила за работната заплата в дружеството е уредена възможност за допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, но ищцовата претенция не е основана на тази хипотеза. Със заключението на вещото лице също било установено начислено на ищеца възнаграждение в размер на 610лв., отразено и във ведомостта за заплати за м.юли 2019г. и декларирано пред ТД на НОИ, а представената от ищеца ведомост била оспорена своевременно. Отделно от това въззивникът изтъква, че районният съд допуснал процесуално нарушение, като не разпределил правилно доказателствената тежест между страните относно претендираното от ищеца допълнително трудово възнаграждение. Районният съд неправлино възложил на работодателя доказателствената тежест за ремонтите по докладната записка, тъй като работодателят възразил, че работникът е положил допълнителен труд, при което работникът е следвало да докаже с помощта на главно пълно доказване, че е престирал работната си сила качествено. По делото съдебно- икономическата експертиза установила, че липсва начислено допълнително трудово възнаграждение на ищеца, било установено, че на ищеца не са начислени и внесени осигуровки за допълнително възнаграждение, а с гласните доказателства не били доказани извършени качествени ремонти, които да обосноват по-високо възнаграждение от договореното между страните, при което предявеният иск бил неоснователен и недоказан в предявения размер.

По тази съображения се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за частично отхвърляне на ищцовата претенция, с присъждане на разноските пред двете съдебни инстанции по същество.

Въззиваемият Н.К., чрез пълномощника си адв.С., е депозирал писмен отговор, с който е оспорил въззивната жалба и по подобно изложени аргументи , споделящи мотивите на обжалваното решение, е настоял за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна. Заявил е претенция за присъждане на разноските пред въззивната инстанция

В о.с.з. пълномощникът на въззивника поддържа въззивната жалба и пледира за уважаването й, а процесуалният представител на въззиваемия настоява за потвърждаване на решението на първата инстанция в обжалваната му част.

ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна и в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по същество.

За да се произнесе, съдът извърши преценка на събраните по делото доказателства, взе предвид изявленията на страните и приема за установено следното:

С подадената пред първоинстанционния съд искова молба ищецът Н.Д.К. *** е предявил против „Минна компания Петров"АД гр.Ямбол обективно съединени искове - по чл.128, т.2 КТ - за заплащане на нетно трудово възнаграждение за м.юли 2019г. в размер на 1 200лв. и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, който след изменение е за заплащане на мораторна лихва за забава върху главницата за периода 31.08.2019г.- 13.01.2020г. в размер на 45,33лв.

 С отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило исковете с възраженията, че липсва основание за заплащане на претендираната от ищеца сума, тъй като в трудовия му договор не е договорено допълнително възнаграждение под формата на заработка; че липсват доказателства как е формирана главната ищцова претенция; както и че за процесния период е постъпила докладна записка за некачествено извършен ремонт от ищеца на три МПС-та на работодателя.

Фактическата обстановка по делото не е спорна и правилно е разкрита от районния съд.

Не е имало спор и е установено, че на основание сключен между страните трудов договор №332/10.01.2019г. ищецът Н.К. е работил при ответника на длъжността „Механик“. С трудовия договор страните по трудовото правоотношение са договорили продължителност на работното време 8 часа и  основно месечно възнаграждение, дължимо за пълно работно време от 8 часа  в размер на 560,00лв., плюс 0,6% доплащане за професионален опит, а за неуредените въпроси са приели да се прилагат разпоредбите на КТ, нормативните актове по прилагането му, КТД, Правилника за вътрешния трудов ред в предприятието, длъжностната характеристика и вътрешните правила за работната заплата. От представената  Заповед №302/06.11.2019г., издадена на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ е установено, че трудовото правоотношение между страните е прекратено от 06.11.2019г. по почин на ищеца - поради  забава в изплащането на трудовото възнаграждение.

От представените от ищеца два броя електронни разпечатки от фишове за работната му заплата е установено, че за месец юни 2019г. на Н.К. е била начислена основна заплата в размер на 560,00 лева, „Заработка“ в размер на 986,43 лева и за изплащане общо на сумата 1 200 лева по дебитна карта, като за месец юли 2019г. също му е начислена основна заплата в размер на 560,00 лева, „Заработка“ в размер на 986,43 лева и за изплащане общо на сумата от 1200 лева по дебитна карта. Видно от представеното по делото извлечение от разплащателната сметка на ищеца за периода 01.01.2019г. - 31.12.2019 г., на ищеца са били приведени следните суми с основание заплата за 2019г.: за месец януари – 763,64 лева; за месец февруари 1 200лв. (на два пъти по 600 лева); за месеците март, април, май, юни, август, септември и октомври по 1200 лева и за месец ноември 2019 год. – 1 538,22 лева.

От заключението на вещото лице - икономист Св.Димитрова, извършило назначената по делото съдебно-икономическа експертиза, по делото е установено, че в изготвената от ответника ведомост за работни заплати за месец юли 2019г. на Н.Д. К. първоначално е било начислено трудово възнаграждение за 23 отработени дни в размер на бруто 1546,43 лева и нето – 1200 лева. На основание докладна записка от лицето И. Г. Г. е била извършена корекция във ведомостта за заплати за месец юли 2019г. по отношение на трудовото възнаграждение на ищеца, като след корекцията начисленото трудово възнаграждение е в размер на бруто 610,00 лева и нето 473,35 лева. Заключението на вещото лице е, че  трудовото възнаграждение за месец юли 2019г. не е изплатено на ищеца.

Ответникът е представил по делото докладна записка без дата, изготвена от И. Г. Г. - началник механизация, до изпълнителният директор на дружеството - работодател, в която е посочено, че ищецът Н.К. и М. С. са извършили неправилни ремонти, както следва: на 26.07.2019г. на трошачка Тесаб 623; на 15.07.2019г. на Форд рейнджър с рег.№ У0860 и на 02.07.2019г. на Форд Транзит с рег.№ У7798.

Разпитан в качеството на свидетел, И. Г. - Началник-механизатор при ответника, е дал показания, според които ищецът и М.С. имали проблеми в работата си като техници. Свидетелят изготвил докладна записка през юни или юли 2019г., в която посочил, че ремонтите в докладната записка са извършени неправилно, за което отговорност носят двамата. Относно трудовите възнаграждения при ответника свидетелят е поддържал, че заплащането е заплата плюс доработка – за извършени ремонти, като повечето извършени ремонти обуславят по-висока заплатата, а "доработката" за ремонт, която се плащала допълнително, се определя от шефа на предприятието.

Като свидетел е разпитан и другият бивш механик при ответника - М. С., който е признал своето и на ищеца участие  в ремонта на посочените машини и автомобили в представената по делото докладна записка. Посочил е, че причините за авариите не са техните ремонтни действия, а се дължат на различни сочени от свидетеля обективни обстоятелства, като напр. изискваната  бързина на ремонта и най-вече поради това, че за ремонтите служели не нови части, а употребявани части от други машини.

Като доказателство по делото са приети Вътрешни правила за организация на работната заплата на ответното дружество. Според чл.10 от последните, брутните трудови възнаграждения на работниците и служителите включват основна работна заплата, възнаграждение над основната заплата според прилаганите системи за заплащане на труда; допълнителни тр.възнаграждения, определяни по реда на наредбата и по чл.259 КТ; възнаграждение при престой или производствена необходимост по реда на чл.267, ал.1 и 3 КТ; възнаграждение по чл.268, ал.2 и 3 КТ; възнаграждение за платен годишен отпуск и други възнаграждения, съгласно КТ и/или регламентирани в нормативни актове и/или в правилата. В чл.9 от Вътрешните правила е предвидена възможност и за допълнителни възнаграждения за придобит трудов стаж и професионален опит.

При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ЯРС е уважил предявените искове в заявените размери. За да постанови този резултат, съдът е приел, че макар в сключения между страните трудов договор да не е постигнато съгласие за допълнително трудово възнаграждение за "заработка", същият предвижда за неуредените в него въпроси приложението на КТ, нормативните актове по прилагането му, КТД и вътрешните правила за работната заплата. Така въз основа на вътрешните правила за работната заплата и  показанията на св.Г., ЯРС е приел, че в ТПО на страните е уговорено и сделно заплащане на труда - според заработеното (извършените ремонти), приел е, че през м.юли 2019г. ищецът е участвал в извършването на ремонтите, а работодателят не е установил по категоричен начин, че неправилните ремонти са по вина на ищеца и същият носи пряка и лична отговорност за тяхното качество, при което съдът е достигнал до извод, че на ищеца се дължи заплащане на труда му за м.юли 2019г., включващо основното възнаграждение и допълнително получаваното.

Настоящият съдебен състав на въззивната инстанция счита, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е валидно и допустимо, но неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано.

 Предявеният главен иск за присъждане на дължимото на ищеца трудово възнаграждение за м.07.2019г. се квалифицира по чл.128, т.2 КТ. Според посочената разпоредба, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение е било уговорено с работодателя, както и че е престирал работната си сила, при което е дължимо това трудово възнаграждение. В тежест на работодателя е да докаже правоизключващите си възражения за претендираното възнаграждение или, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

В случая са установени правоизключващите възражения на работодателя за дължимостта на трудвото възнаграждение на ищеца за разликата над сумата 473,35лв. нетно трудово възнаграждение, до предявения размер от 1200лв. - нетно трудово възнаграждение. Съображенията за този извод са следните:

По силата на чл.66, ал.1, т.7 КТ, трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл.4, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници и др. Разпоредбата на чл.6 от НСОРЗ предвижда, че допълнителните трудови възнаграждения са определените с наредбата или друг нормативен акт възнаграждения, които се изплащат задължително, както и договорените с индивидуален и/или колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените условия. Според чл.13 от НСОРЗ, с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения, едното от които е за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период, като с договорите и вътрешните правила се определят условията за получаване и размерите на допълнителните трудови възнаграждения. Постоянен характер, съгласно чл.15, ал.2 от НСОРЗ имат онези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл.11 и чл.12 от НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация и за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане съгласно чл.6, ал.1, т.1 НСОРЗ, когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях има предвид и нормата на чл.17, ал.1,т.3 от НСОРЗ. С постоянен характер са и всички предвидими и сигурни допълнителни възнаграждения, които са предвидени в колективния или индивидуалния трудов договор, във вътрешните правила за работна заплата, в нормативен акт, плащането на които зависи само от отработеното време. Допълнително възнаграждение, което не е в зависимост само от отработеното време, не е такова по чл.15, ал.2,вр. с чл.17, ал.1,т.3 НСОРЗ. Допълнително възнаграждение, което се изплаща по преценка на работодателя за качеството на извършената работа, не е с постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 от НСОРЗ, защото не е в зависимост само от отработеното време. По същата причина и целевите награди, премиите, изплащани поради участие в трудовия процес и постигнати резултати не са допълнителни трудови възнаграждения по смисъла на  чл.15, ал.2 НСОРЗ (в този смисъл са Решение № 23/16.02.2016 г. по гр. д. № 1407/29015 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. №1558/2009г. на ВКС, ІV ГО, Решение №55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на ВКС, ІV ГО/.

В разглеждания случай е установено, че със сключения от страните трудов договор е постигнато съгласие само за дължимо на ищеца основно трудово възнаграждение за 8-часово работно време и 0,6% за професионален опит. От приетите по делото фишове за начислени на ищеца трудови възнаграждения за м.06 и 07.2019г. и от разплащателната сметка на ищеца е установено, че възнаграждениeто на работника е било изплащано ежемесечно в по-висок размер от договореното - в размер на 1 200лв. нетно, в резултат на отчетена и призната от работодателя месечна "заработка", т.е заради постигнати месечни резултати. В чл. 10 и чл.11 от приетите по делото Вътрешни правила за работната заплата при ответника "Минна Компания-Петров"АД не е предвидено заплащането на това допълнително възнаграждение, а от показанията на св.Г.  е установено, че това допълнително възнаграждение се определя по преценка на ръководителя на ответното дружество и е в зависимост от постигнатите месечни резултати - извършените ремонти като брой и качество. Анализът на Вътрешните правила и показанията на посочения свидетел води до извода, че това възнаграждение за заработка има характера на допълнително възнаграждение по чл.13, ал.1, т.1 от НСОРЗ и заплащането му е предоставено единствено на преценката на работодателя и е в зависимост от постигнатите месечни резултати, т.е. то има характер на допълнително материално стимулиране. Поради това същото може и да не бъде изплатено за определен месец, тъй като се определя според изработеното, следователно критерият е получен резултат, а не само времето, през което работникът е предоставял работната си сила. Този критерий го определя като  възнаграждение с временен, непостоянен характер, неотговарящо на критериите за предвидимо и сигурно допълнително възнаграждение по чл.15, ал.2,вр. с чл.17, ал.1,т.3 НСОРЗ.

Неправилно районният съд е приел, че това възнаграждение за "заработка" е дължимо от работодателя, тъй като страните са договорили система за заплащане на труда, включваща освен основното трудово възнаграждение, но и сделно заплащане на труда - според заработеното. Този извод на районния съд не почива на сключения между страните трудов договор и не е в съгласие с нормата на чл.247 КТ, според която има две системи за определяне на размера на трудовото възнаграждение - според времетраенето на работата или според изработеното, като при втората система възнаграждението за единица изработка е предмет на изрично договаряне. Възнаграждението за заработка не е уговорено в трудовия договор на ищеца и не е определено нито от времетраенето на работата на работника, нито от предварително уговорена между работника и работодателя единица изработка /трудова норма/. Ежемесечно начислената заработка, само ако има характеристиката на допълнително възнаграждение, регламентирано от работодателя и дължимо според прилаганите системи за заплащане на труда, се дължи на работника В сключения между страните трудов договор не е уговорено заплащането на такова възнаграждение за заработка  като размер или механизъм за формиране на основната работна заплата или пък като постоянен елемент от трудовото възнаграждение. Във Вътрешните правила също не е предвиден механизъм за определяне на това допълнително възнаграждение, а от показанията на св.Г. е установено, че размерът на заработката е по преценка на ръководителя на дружеството и зависи от постигнаните месечни резултати. Посочения размер на допълнителното възнаграждение за заработка, независимо, че е начисляван за продължителен период от време и в един и същ размер всеки месец, не се определя в зависимост единствено от отработеното време, както изисква нормата на  чл.15, ал.2 от НСОРЗ, а се е изплащало изцяло по конкретната преценка на работодателя, при неясна методика. Следователно, същата сума не може да бъде определена като възнаграждение над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, след като освен посочената в трудовия договор основна работна заплата при пълно работно време от 8 часа и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, няма данни да е договаряна между страните друга система за заплащане на труда според количеството на изработеното или да има смесена система на заплащане.

С постановеното от ВКС Решение №176/10.01.2019г. по гр.д.№3658/2017г. , Трето Г.О., е прието, че когато допълнително трудово възнаграждение не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение на ищеца, то се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Прието е, че съдът не може да контролира преценката на работодателя да включи, или не, и евентуално в какъв размер, определено допълнително възнаграждение, което не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Разглежданият случай попада под това дадено от ВКС разрешение, което се споделя от състава на ЯОС. Установено е, че за начисляваната на ищеца "заработка" работодателят не е определил условията и размера, в който ще се плаща и че същото не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение на ищеца. Установено е, че за процесния месец 07.2019г. работодателят е начислил по ведомост заработката от 986,43лв. за заплащане на ищеца, но тази сума не е била изплатена на работника и работодателят е коригирал ведомостта, изключвайки сумата за заработка, тъй като е приел за основателна докладната за некачествено извършени ремонти. Това решение на работодателя е от кръга на работодателската целесъобразност и част от управленската функция на трудовия процес и не подлежи на съдебен контрол. Поради това и с оглед изложените по-горе съображения, че сумата за заработка не е елемент от трудовото възнаграждение на ищеца с постоянен характер, не следва да се обсъждат събраните по делото доказателства за установяване действително ли са налице некачествени ремонти, от кого са извършени и чия е отговорността за това.

В обобщение, по делото е установено, че начисленото дължимо и неизплатено на ищеца брутно трудово възнаграждение за м.07.2019г. е в размер на сумата 610лв., респ. нетно в размер на сумата 473,35лв., до който размер предявеният иск е основателен и доказан, уважен е от районния съд, в която част решението на ЯРС не е обжалвано и е влязло в сила. За разликата над сумата 473,35лв. - нетно трудово възнаграждение, до предявения размер от 1 200лв. искът е неоснователен. Като е уважил иска за тази разлика, районният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени  и се отхвърли иска в частта за посочената разлика. Въззивната жалба е основателна и следва да се уважи.

Независимо, че главният иск по чл.128 КТ е частично неоснователен и се отхвърля, въззивната инстанция не се произнася по претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като в тази част решението на ЯРС не е обжалвано от работодателя и е влязло в сила.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор, на основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноските пред тази инстанция в размер на 50лв. и на разноските пред първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска - 242,20лв., или на същия следва да се присъдят разноски в общ размер от 292,21лв. Тъй като ищецът има право на разноските, съразмерно с уважената част от иска, следва да се отмени решението на ЯРС в частта, с която на Н.К. са присъдени разноски за разликата над сумата 157,78лв. Независимо от частичната отмяна на първоинстанционното решение, същото следва да се потвърди в частта на присъдените в полза на ЯРС ДТ и разноски, тъй като са в минималния дължим размер.

Водим от изложеното, ЯОС

                                                   Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ  Решение №268/12.06.2020г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д.№54/2020г. в частта, с която ответникът "Минна Компания Петров"АД е осъден да заплати на Н.Д.К. *** на основание чл.128, т.2 КТ нетно трудово възнаграждение за м.07.2019т. за разликата над сумата 473,35лв. до предявения размер от 1200лв. и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за разликата над сумата 157,78лв. до размера на сумата 400лв. ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Д.К. ***, с посочени по делото данни, против "Минна Компания Петров"АД гр.Ямбол, с посочени по делото данни, иск по чл.128,т.2 КТ за заплащане на нетно трудово възнаграждение за м.07.2019г. за разликата над сумата  473,35лв. до предявения размер от 1 200лв.

ПОТВЪРЖДАВА Решение №268/12.06.2020г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д.№54/2020г. в частта на присъдените в полза на ЯРС ДТ и разноски.

В останалата му част решението на ЯРС, като необжалвано, е влязло в сила.   

ОСЪЖДА Н.Д.К. ***, с посочени данни, да плати на "Минна Компания Петров"АД гр.Ямбол, с посочени данни, на основание чл.78, ал.3 ГПК направените пред въззивната инстанция и пред първата инстанция разноски съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на сумата общо  292,21лв.

Решението не подлежи на обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

 

                                                                                                    2.