Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 10.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Димитров
Адриана Атанасова
при секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 166 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.10.2020
г., постановено по гр. д. № 64024/2018 г., по описа на СРС, 154 състав, са
отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.Т.П.,
по реда на чл. 422 от ГПК, искове за признаване за установена дължимостта на
сумата от 3423,13 лв., от която: 3102,53 лв.- главница за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2017 г.,
както и изравнителна сметка, отразена в Общи фактури с № ********** от 31.10.2014
г., №********** от 30.09.2015 г., №********** от 31.07.2016 г., №********** от 31.07.2017
г. и изравнения, отразени в документи с № ********** от 31.12.2014 г. за периода
м. 08.2013 г. до м. 12.2013 г., №********** от 31.12.2014 г. за периода м. 05.2013
г. до м. 07.2013 г., № ********** от 31.01.2015 г. за периода м. 08.2013 г. до
м. 12.2013 г., №********** от 31.01.2015 г. за период м. 05.2013 г. до м. 07.2013
г., №********** от 31.01.2015 г. за период м. 01.2013 г. до м.04.2014 г., №**********
от 31.01.2015 г. за период м. 08.2013 г. до м. 12.2013 г. и №********** от 31.01.2015
г. за период м. 05.2013 г. до м. 07.2013 г., мораторна лихва в размер на 286,12
лв. за периода от 15.12.2014 г. до 15.11.2017 г., както и сума за предоставена
услуга дялово разпределение в общ размер на 34,48 лв., от която: 29,75 лв. -
главница и 4,73 лв. - лихва, ведно със законна лихва върху главниците за
периода от 24.11.2017 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение от 12.12.2017 г. по ч.гр.д. № 83037/2017 г. по описа на
СРС, 154 състав.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с доводи за неговата неправилност.
Оспорва извода на СРС, че ответникът не следва да отговаря за задължението,
защото не е доказано той да е потребител на топлинна енергия. Позовава се на
разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, която определя именно ползвателя като
потребител на топлинна енергия. Сочи, че първоначалната редакция на цитирания
текст е предвиждала потребител на енергия или природен газ за битови нужди да е
физическо лице - собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот, а
след направеното от 08.09.2006 г. изменение на ЗЕ, е прието, че потребител на
енергия или природен газ за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, поради което следвало да се приеме, че от този момент
насетне на облигационният ползвател е придадено качеството на потребител на
топлинна енергия, като е отпаднало изискването ползването да е осъществявано
въз основа на надлежно учредено вещно право за това. Изтъква, че съгласно чл.
64, ал. 1 от Общите условия от 2008 г., купувачът на топлинна енергия може да
бъде и физическо лице, наемател на имот, собственост на юридическо лице, като в
този случай партида се открива на името на наемателя. От друга страна,
задължението за заплащане на консумативните разходи по ползването на имота,
включително и сумите за топлинна енергия от страна на наемателя, произтичали и
от разпоредбата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД. Горните аргументи, според въззивника,
обуславяли извод, че ответникът е имал качеството потребител на топлинна
енергия през процесния период.
Ищецът се
позовава и на решение № 35 от 21.02.2014 г., постановено от ВКС, III ГО, в чиито мотиви било отбелязано,
че ответници - наематели на топлоснабдени имоти, ползват имотите в качеството
им на ползватели по смисъла на параграф 1, т. 42 ДР на ЗЕ, както и в смисъла на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, и между тях и „Т.С.“ ЕАД съществувало облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общите
условия съгласно чл. 150 от ЗЕ. Видно от представената по делото настанителна
заповед, ответникът бил настанен в процесния имот.
Предвид
изложеното, въззивникът счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост
представените по делото писмени доказателства, неправилно е тълкувал
материалния закон, което е довело до неправилност и необоснованост на крайния
акт, поради което се иска същият да бъде отменен, а предявените искове изцяло
уважени.
Въззиваемият
ответник А.Т.П., чрез назначения му особен
представител адв. Р.А., оспорва въззивната жалби и моли обжалваното решение да
бъде изцяло потвърдено. Сочи, че в съответствие с приетото в ТР № 2 от
17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г., на ОСГК на ВКС,
първоинстанционният съд е отхвърлил претенциите, приемайки, че единствено
качеството наемател на ответника не е достатъчно, за да се приеме, че е
задължен за потребената топлинна енергия, доколкото не се установяват налице облигационни
отношения между него и ищцовото дружество.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно и допустимо, като постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното
решение за правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС, а по конкретно изложените във въззивната жалба
оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:
Безпротиворечиво
пред настоящата инстанция е обстоятелството, че за процесния период ответникът е
наемател на недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „************. С т. 1 от
ТР № 2 от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г., на ОСГК на ВКС,
е дадено разрешение на въпроса, до който се концентрира и спорът пред
въззивната инстанция, а именно кой е правният субект, задължен за цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят
на ограниченото вещно право, или титулярът на облигационното право на ползване.
Според даденият отговор собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди
дължи цената ѝ. Ето защо и аргументите във въззивната жалба, изведени от
историческото тълкуване на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, както и цитираната практика
на ВКС, постановена преди горепосоченото тълкувателно решение, не са от
естество да обусловят извод, че ответникът има качеството на потребител на
топлинна енергия единствено поради факта на ползване на топлоснабдения имот. Настоящият
въззивник нито твърди, нито установява, наемателят А.Т.П. да е сключвал с топлофикационното дружество
договор за продажба на топлинна енергия или по искане на въззиваемият да е
открита партида на негово име, в който случай за последния би възникнало
задължение за заплащане на доставената топлинна енергия (в този смисъл и т. 1
от мотивната част на въпросното тълкувателно решение).
Предвид
гореизложеното, в съответствие с материалния закон и задължителната съдебна
практика е изводът на СРС, че по отношение на ответника не е доказано да е
възникнало валидно облигационно правоотношение с предмет продажба на топлинна
енергия и правилно ищцовите претенции са отхвърлени.
Тъй като
крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.10.2020 г., постановено по гр. д. №
64024/2018 г., по описа на СРС, 154 състав.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.