РЕШЕНИЕ
№ 85
гр. В=, 04.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В= II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:СВЕТЛА Ж. С.
Членове:Г. П. Й.
Н. Д. Н.
при участието на секретаря И. С. К.
като разгледа докладваното от С. Ж. С. Въззивно гражданско дело №
20241300500125 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на ГД „Г. п.“ –
МВР гр.С. против Решение №109 от 23.02.2024г. постановено по гр.д.№
2053/2023г. по описа на Видински Районен Съд.
Поддържа се във въззивната жалба, че обжалваното решение е
неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и е необосновано.Счита,че обжалваното
решение е нищожно като постановено срещу ненадлежен ответник.
Поддържа се, че страните по делото са в служебно
правоотношение,възникнало въз основа на Заповед №8121К-
8618/23.08.2018г.,а е прекратено със Заповед №8121К-6460/10.07.2023г. като
и двете заповеди са издадени от Министър на вътрешните работи в
качеството му на орган по назначаване/чл.6,ал.1 ЗДСл/.Счита,че ГДГП като
учреждение,в което ищецът е изпълнявал служебните си отношения не е
надлежен ответник по иска за получаване на обезщетение,което по силата на
закона-чл.108,ал.1 ЗДСл-се определя от органа по назначаване-Министъра на
вътрешните работи.
1
Позовава се също на обстоятелството,че ищецът не е обжалвал
заповедта за прекратяване на служебното отношение ,с която е определено
обезщетение по чл.61,ал.2 ЗДСл и тя е влязла в сила преди подаване на иска.
Смята също ,че не са налице всички условия,предвидени в разпоредбата
на чл.106,ал.3 ЗДСл,необходими при определяне правото на
обезщетение.Счита,че ищецът не е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст според изискванията на чл.68 КСО,като възрастта към
момента на прекратяване на правоотношението с М. към 2023г. е 64г. и 6м. и
39г. и 4м.-осигурителен стаж,а М. е роден на 06.01.1965г.
Поддържа се, че ВРС неправилно е приел, че на ищеца се дължи
присъденото обезщетение по чл.106,ал.3 ЗДСл, която хипотеза не може да
намери приложение в настоящия случай,поради което моли постановеното
решение да бъде отменено в обжалваната част като незаконосъобразно и да
им присъди разноски по делото.
По делото е постъпил писмен отговор от ответника по жалба М. Ц. М.
чрез адв.Б.К., с който се оспорва изцяло въззивната жалба и се поддържа, че
обжалваното решение е законосъобразно и обосновано.
Счита,че е налице пасивна легитимация за ГДГП към МВР-С.,към която
ищецът е изпълнявал служебните си задължения и която е самостоятелно
ЮЛ,различно от МВР,което е второстепенен разпоредител с бюджет по
бюджета на МВР.
Счита,също,че са налице всички изискуеми условия на чл.106,ал.3 ЗДСл
и правилно ВРС е присъдил следващото се на служителя обезщетение.
Моли съда да потвърди обжалваното решение като му присъди и
направените по делото разноски.
Окръжният съд, след като се запозна с оплакванията във въззивната
жалба, становището на ответната по жалба страна и събраните доказателства
приема за установено следното :
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и в законният срок,
поради което е допустима.
По същество Окръжният съд приема въззивната жалба за
неоснователна.
Спорът между страните е основан на разпоредбата на чл.106,ал.3 ЗДСл
2
и наличието на пасивна легитимация за ГДГП.
Ищецът е предявил искове по чл.234,ал.1 ЗМВР и чл.106,ал.3 ЗДСл за
обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение.
Ответната страна е подала отговор на исковата молба, с който е
оспорила и двата иска и твърди,че не са пасивно легитимирани да отговарят
по тях.
При разглеждане на делото пред ВРС са събрани писмени
доказателства, изслушана е съдебно икономическа експертиза, въз основа на
които с обжалваното решение съдът е отхвърлил иска по чл. 234,ал.1 ЗМВР и
е приел, че са налице условията на чл.106,ал.3 ЗДСл и е присъдил следващото
се обезщетение на ищеца в размер на 4 792лв.. Съдът на база събраните по
делото доказателства е направил съответните правни изводи ,които са
пространствени и обосновани.
От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът М. Ц.
М. е бил назначен със Заповед №8121К-8618/23.08.2018г. на Министъра на
вътрешните работи като държавен служител на длъжността „Старши експерт“
/старши механик/ в База „Г. п. к.“-В. към Регионална дирекция“Г. п.“-Р. при
Главна дирекция „Г. п.“-МВР
Служебното му правоотношение е прекратено със Заповед №8121К-
6460/10.07.2023г. на Министъра на вътрешните работи на основание
чл.105,ал.1 и ал.2 във вр. с чл.108 ЗДСл,считано от 20.07.2023г.Разпоредено е
на служителя да се изплатят полагащите се обезщетения по чл.61,ал.2 ЗДСл.
При така установената фактическа обстановка Окръжен съд-В. приема
за установено от правна страна следното :
В разпоредбата на чл.269 ГПК са посочени правомощията на въззивния
съд-той се произнася служебно по валидността на решението,а по
допустимостта-в обжалваната му част.По останалите въпроси той е ограничен
от посоченото в жалбата.
Пръвоинстанционното решение в частта,с която се отхвърля иска по чл.
234,ал.1 ЗМВР не е обжалвано и в тази част то е влязло в сила.Обжалва се
решението,с която е присъдено обезщетение по чл.106,ал.3 ЗДСл и
произтичащите от това последици относно разноските и това е предмета на
въззивното производство.Жалбоподателят обжалва първоинстанционното
решение в неговата цялост като твърди,че същото е нищожно поради липса на
3
пасивна легитимация за ответника.
Относно пасивната легитимация на ГДГП като ответник в
първоинстанционното производство:
Наведените във въззивната жалба,а също и в отговора на ИМ,
твърдения,че ГДГП не е пасивно легитимиран по спора са несъстоятелни и не
са подкрепени от данните по делото.Безспорно е,че заповедите за назначаване
и прекратяване на служебното отношение със служителя са подписани от
Министъра на вътрешните работи.Това не прави автоматично МВР
работодател.Длъжността,която е заемал ищеца е „Старши експерт“ /старши
механик/ в База „Гранични полицейски кораби“-Видин към Регионална
дирекция“Г п.“-Р. при Главна дирекция „Г. п.“-МВР. ГДГП към МВР-С.,към
която ищецът е изпълнявал служебните си задължения като държавен
служител е самостоятелно ЮЛ,различно от МВР.ГДГП е второстепенен
разпоредител с бюджетни средства и като такъв се разпорежда и изплаща
заплатите,обезщетенията и допълнителните възнаграждения на
служителите.Процесуалната правоспособност на учрежденията,чиито
ръководители са разпоредители с бюджетни средства е изрично уредена и в
чл.27,ал.2,изр. първо от ГПК.Обстоятелството,че орган по назначаването е
Министъра на вътрешните работи не променя и не освобождава от
отговорност ГДГП по искове за присъждане на обезщетения от служебни
отношения.Общата разпоредба на чл.61,ал.2 КТ,уреждаща тази хипотеза се
прилага по аналогия и за ЗДСл и др.закони,които уреждат отношенията с
държавни служители.В случая ГДГП и МВР са в една структура като по-горе
стоящ орган и орган по назначението е МВР,но служебното отношение
възниква с учреждението,при което се изпълняват служебните задължения и
това е ГДГП.
В този смисъл въззивната инстанция напълно споделя изводите на
първостепенния съд като правилни и законосъобразни,съобразени с
константната съдебна практика.Искът за присъждане на обезщетение е
прпедявен срещу пасивно легитимиран ответник-ГДГП.
Районният съд правилно е възприел фактическата обстановка на база
събраните по делото доказателства и е дал правилна правна квалификация на
спора-чл.106,ал.3 ЗДСл. За да бъде уважена такава искова претенция в тежест
на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, следните
4
правно релевантни факти:
-Служебното правоотношение да е прекратено на основание
чл.106,ал.1,т.5 ЗДСл -или едностранно от държавния служител или по
взаимно съгласие.Установено е,че в случая служебното правоотношение е
прекратено едностранно от служителя след изтичане на едномесечно
предизвестие и тази законова предпоставка е налице.
-Прекратяването на служебното отношение да се е осъществило след
като държавния служител е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст.Установено е,че на ищеца е отпусната пенсия за осигурителен стаж и
възраст от 14.06.2019г. пожизнено по чл.69б,ал.2 КСО,т.е налице е и втората
предпоставка.
Тук може да се отбележи,че посочената дата на раждане на ищеца във
въззивната жалба-06.01.1965г. се разминава с данните от ЕГН на М. Ц. М.
,според което той е роден на 14.02.1961г. .
-Държавният служител да има прослужена поне 1година като
такъв.Ищецът има 4г. 10 месеца и 17дни стаж като държавен
служител.Следователно и това условие е налице.
-Държавният служител да не е получил обезщетение поради
придобиване право на пенсия на основание специален закон.Няма данни
ищецът да е получавал такова обезщетение,което обстоятелство не се оспорва
от работодателя.
Разглеждайки детайлно всички изискуеми условия на чл.106,ал.3 ЗДСл.
Районният съд е достигнал до правилен извод за наличие на всички
предпоставки за изплащане на предвиденото в този текст обезщетение и го е
присъдил на база изготвената по делото счетоводна експертиза в размер от
4 792лв..
По тези съображения окръжния съд приема оплакванията във
въззивната жалба за неоснователни, като възприема изцяло изложените в
обжалваното решение мотиви, които се основат на събраните по делото
доказателства и нормативната уредба за конкретните правоотношения,
поради което обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено, като
законосъобразно и обосновано.
Жалбоподателят следва да заплати на ответната по жалба страна
направените за настоящата инстанция разноски в размер на 850лв.-адв.
5
възнаграждение.
По изложените съображения окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №109 от 23.02.2024г. постановено по гр.д.№
2053/2023г.по описа на Видински районен съд .
ОСЪЖДА ГД „Г. п. – МВР гр.С. да заплати на М. Ц. М.,ЕГН
********** от гр.В.,направени за настоящата инстанция разноски в размер на
850 лева -адвокатско възнаграждение .
Решението не подлежи на Касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6