Р Е Ш Е Н И Е
град София, 22.12.2022г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор …….......… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№9255 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника –
АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА, с Булстат: *******, представлявано от изпълнителния
директор Д.Д.Н., чрез процесуален представител юрисконсулт М.Г., срещу решение
№283277 от 22.11.2019г., постановено по гр.дело №14538/2019г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 72-ри състав, В ЧАСТТА, в
която е признато за установено по предявения от „С.-**“ ЕООД, ЕИК *******, срещу АГЕНЦИЯ
по ЗАЕТОСТТА, с Булстат: *******, иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86, ал.1
ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2725.13 лв., обезщетение за забава за периода от 17.12.2013г. до
05.12.2018г., както и В ЧАСТТА, в която е
прието, че ответникът дължи на ищеца върху главницата от 5400 лв., законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК - 05.12.2018г.
до изплащане на вземането, за които суми е издадена на
04.01.2019г. заповед
за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№77084/18г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на
съдебния акт в
обжалваните части. Твърди се, че претендираното от
ищеца обезщетение за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД за исковия
период 17.12.2013г. до
05.12.2018г. е
погасено по давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД и неправилно първостепенният съд не е приложил института на
кратката погасителна давност. Поддържа се още, че неправилно първостепенният
съд е присъдил върху сумата от 5400
лв., представляваща дължимо
възнаграждение за осъществено
обучение по сключено
между страните споразумение от
05.01.2010г. на основание чл.7, ал.7 от ПМС №251/21.10.2009г.,
изменено с анекси от 29.07.2011г. и от 02.04.2013г., законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК - 05.12.2018г. до изплащане на вземането. Излага се, че ответникът е
релевирал възражение за изтекла погасителна давност, което първостепенният съд
не е обсъдил в обжалваното решение. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявения иск иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86, ал.1
ЗЗД. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна - „У.А.”
ЕООД, с ЕИК ******* /конституирана с определение от
02.03.2022г. на мястото на първоначален ищец по делото - „С.-**“ ЕООД/, депозира писмен отговор, в който
изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Поддържа
се, че релевираното от ответника възражение за давност е направено след
изтичане на срока по чл.131 във вр. с чл.133 от ГПК, поради което е
преклудирано и правилно първоинстанционният съд не го е обсъждал в постановения
съдебен акт. В тази връзка се твърди, че първоинстанционното решение в
обжалваните части е постановено при правилно приложение на материалния закони и
като законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Предявени
са от „С.-**“ ЕООД, с ново наименование „У.А.” ЕООД, с ЕИК *******, срещу АГЕНЦИЯ по
ЗАЕТОСТТА при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 във вр.
с чл.266 ЗЗД и чл.422 ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД.
С оглед
предмета на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД, както и в частта, в която е прието, че се дължи
законна лихва върху присъдената главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК - 05.12.2018г.
до изплащане на вземането, за които суми е издадена на
04.01.2019г. заповед
за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№77084/2018г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав.
Постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 във вр. с
чл.266 ЗЗД е влязло
в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№77084/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав, въззиваемият -ищец- „С.-**“
ЕООД, с ново наименование „У.А.” ЕООД, с ЕИК *******, е
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 05.12.2018г. и е постановена на 04.01.2019г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника възражение, поради което дължимите от него суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
В
конкретната хипотеза не е спорно между страните и се установява от събраните по
делото доказателства, че е било
сключено на 05.01.2010г. споразумение на
основание чл.7, ал.7 от ПМС №251/21.10.2009г. за определяне на условията и реда
за предоставяне на ваучери за обучение на безработни и заети лица по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси
2007-2013г.“, между „С.-**“ ЕООД като
доставчик на услуги и АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА като възложител, съгласно което
ответникът - АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА е възложил на ищеца - „С.-**“ ЕООД, който е приел да извърши обучение срещу
ваучери на представители на целеви групи по процедури за директно предоставяне
на безвъзмездна финансова помощ, реализирани по Приоритетни оси 1 и 2 на оперативна
програма „Развитие на човешките ресурси“. В чл.2 от споразумението е договорена
цената на предоставената услуга, която се определя
на номиналната стойност на ваучерите за отделните видове обучения, които ищецът
предоставя, като за придобиване на професионална квалификация за трета степен,
с продължителност не по-малка от 960 учебни часа, номиналната стойност на
ваучера се определя на 1800 лв. /чл.2, ал.1,
б.„в“ раздел II от споразумението/. В подписан
между страните анекс от 29.07.2011г. към сключеното споразумение е договорено в чл.4, ал.1, че
доставчикът на обучението има право да получава
плащания от страна на АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА в срок до 60 календарни дни от
подаване на искането за плащане и документите към него в териториално поделение
на Агенция по заетостта (Приложение 3) за успешно завършени обучения срещу
ваучери, по реда, предвиден в споразумението.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, както и по същество е правилно. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която е уважен предявения от „С.-**“ ЕООД, с ново наименование „У.А.” ЕООД, с ЕИК *******, срещу АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на паричното задължение да заплати на ищеца сумата от 5400 лв., представляваща дължимо възнаграждение за осъществено обучение по сключено между страните споразумение от 05.01.2010г. на основание чл.7, ал.7 от ПМС №251/21.10.2009г., изменено с анекси от 29.07.2011г. и от 02.04.2013г., което задължение е срочно, поради което дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за исковия период - 17.12.2013г. до 05.12.2018г.. Изложените от първостепенния съд изводи и аргументи са правилни, обосновани са при законосъобразно тълкуване на закона и клаузите на сключеното между страните споразумение от 05.01.2010г. на основание чл.7, ал.7 от ПМС №251/21.10.2009г., изменено с анекси от 29.07.2011г. и от 02.04.2013г., поради което въззивният съд споделя и препраща на основание чл.272 от ГПК към мотивите на обжалваното решение в частта, в която е прието, че предявеният от „С.-**“ ЕООД, с ново наименование „У.А.” ЕООД, с ЕИК *******, срещу АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД е основателен и доказан. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Досежно изложени в жалбата доводи за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните части, следва да се добави и следното:
Съгласно чл.86 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя съобразно правилата на чл.84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора. В конкретния случай страните са договорили в подписан между тях анекс от 29.07.2011г. към сключеното споразумение, че доставчикът на обучението има право да получава плащания от страна на АГЕНЦИЯ по ЗАЕТОСТТА в срок до 60 календарни дни от подаване на искането за плащане и документите към него в териториално поделение на Агенция по заетостта (Приложение 3) за успешно завършени обучения срещу ваучери, по реда, предвиден в споразумението /чл.4, ал.1/. Следователно страните са уговорили срок за плащане, в която хипотеза, за да изпадне ответникът в забава, не е необходимо да му бъде отправена покана от страна на ищеца по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД. В случая от доказателствата по делото се установява, че ищецът в изпълнение на задълженията си по сключеното споразумение е депозирал при ответника искане за плащане №12 с вх.№ на ДБТ 2114-813-3273/17.10.2013г. на стойност 5400 лв. за общо 3 броя ваучери за извършено обучение по схема „Аз мога повече“ по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ за проведено обучение: професионално обучение по професия „Техник на транспортна техника“, специалност „Автотранспортна техника“, за периода от 25.01.2013г. до 18.07.2013г., с продължителност не по-малка от 960 учебни часа, като всеки ваучер е с номинална стойност 1800 лв., както и че формално е представил изискуемата документация, доказваща изпълнението на договореното между страните обучение на три лица. В тази връзка съдът приема, че ответникът е изпаднал в забава досежно паричното задължение да заплати на ищеца сумата от 5400 лв., представляваща дължимо възнаграждение за осъществено обучение по сключено между страните споразумение от 05.01.2010г. на основание чл.7, ал.7 от ПМС №251/21.10.2009г., изменено с анекси от 29.07.2011г. и от 02.04.2013г., след изтичане на уговорения в чл.4, ал.1 от анекс от 29.07.2011г. срок, който е 60 календарни дни, считано от датата на подаване на искането за плащане. Следователно ответникът е изпаднал в забава за изпълнението на задължението за плащане на сумата от 5400 лв., считано от 17.12.2013г., както правилно е приел и първостепенния съд. След като по делото и при доказателствена тежест на ответника не са ангажирани доказателства, че същият е погасил в срок поетите от него задължения по сключеното между страните споразумение от 05.01.2010г. на основание чл.7, ал.7 от ПМС №251/21.10.2009г., изменено с анекси от 29.07.2011г. и от 02.04.2013г., то са налице основания в закона да бъде ангажирана неговата отговорност за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху просроченото вземане, считано от 17.12.2013г. до 05.12.2018г. /дата на която е подадено в съда заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК/.
В конкретна хипотеза спорният въпрос по делото е с оглед на това дали следва да бъде разглеждано направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Съгласно чл.133 ГПК крайният срок, до който ответникът може да направи своите възражения срещу иска, включително и възражение, че искът е погасен по давност, е срокът за подаване на отговор на исковата молба, т.е. в едномесечен срок от получаване на препис от исковата молба. В случая видно от данните по делото се установява, че ответникът е получил препис от исковата молба и приложенията, връчени му с призовка на 01.04.2019г. и същият е депозирал отговор на исковата молба на 25.04.2019г., в който отговор се оспорват предявените искове, но не е релевирано правопогасяващо възражение за изтекла давност по отношение на процесното вземане по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Едва с подадено допълнение към отговор на исковата молба, депозирано в съда на 19.07.2019г. ответникът прави изрично възражение за изтекла погасителна давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД досежно претендираното от ищеца вземане за обезщетение за забава върху просрочената главница за исковия период. Изложеното налага приемането на извод, че погасяващото спорното право възражение за погасителна давност, което не е свързано със служебното приложение на закона, е преклудирано. В този смисъл са дадените задължителни разяснения в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.дело №4/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.4, в което е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск в това число и възраженията за погасителна и придобивна давност се преклудират след изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 от ГПК. Следователно направеното възражение от ответника за погасяване по давност на процесното вземане по чл.86, ал.1 от ЗЗД за исковия период е преклудирано, поради което правилно не е обсъдено в мотивите на обжалвания съдебен акт.
На следващо място противно на твърденията на въззивника настоящият състав счита, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че върху уважената главница от 5400 лв., представляваща дължимо възнаграждение за осъществено обучение по сключено между страните споразумение от 05.01.2010г. на основание чл.7, ал.7 от ПМС №251/21.10.2009г., изменено с анекси от 29.07.2011г. и от 02.04.2013г., се дължи законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК - 05.12.2018г. до изплащане на вземането. Според чл.422, ал.1 ГПК искът за установяване на вземането по заповедта за изпълнение се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това и висящността на исковото производство е изместена от един по-ранен момент - образуването на заповедното производство. Това е един от белезите, които разкриват връзката между заповедното и исковото производство. Именно това, че исковото производство се счита образувано от момента на образуване на заповедното, както и връзката между двете производства, изисква съдът в рамките на исковото производство да съобрази и извършените от страните действия в заповедното производство. В случая в подаденото от ищеца заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е заявена претенция за присъждане на законна лихва върху главницата, съответно такава е присъдена с издадената заповед за изпълнение. Следователно правилно в постановеното решение е прието за установено, че ответникът дължи на ищеца както претендираната от ищеца главница от 5400 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК - 05.12.2018г. до изплащане на вземането. Първостепенният съд като е уважил изцяло предявения иск е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в обжалваната част, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор право
на разноски има въззиваемата страна, но поради липса на заявена в този смисъл претенция
съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№283277 от 22.11.2019г., постановено по гр.дело №14538/2019г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 72-ри състав,
в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./