Р Е Ш Е Н И Е
град София, 17.06.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ Д.
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №16661 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №252051 от 22.10.2019г., постановено по гр.д.№52648/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 28-ми
състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено по
отношение на ответника – А.Д.П., че дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД за разликата над сумата от 155.27 лв. до пълния предявен
размер от 256.29 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия в имот, находящ се в град София, ж.к."********ет.********аб.№285534, и за периода от 01.05.2014г.
до 09.08.2015г. като погасен по давност; за разликата над сумата от 23.66
лв. до пълния предявен размер
от
48.46 лв., представляваща
лихва за забава, и за периода
от 01.05.2014г. до 09.08.2015г. като погасен по давност; за сумата от 26.25 лв., представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г. като неоснователен; за сумата
от 5.12 лв.,
представляваща обезщетение за
забава върху цената
на услугата за дялово
разпределение за периода от 16.09.2015г. до 14.02.2018г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№12591/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав, както и в частта на неприсъдените в цялост разноски, направени в
заповедното и исковото производство. Инвокирани
са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части,
като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС
е приел, че част от вземанията за главница и лихви са погасени по давност.
Твърди се, че началният момент от който започва да тече давността е датата на
издаването на общата фактура, тъй като преди тази дата задълженията се
начисляват по прогнозни данни и не са изискуеми и съответно към датата на
депозиране на заявлението в съда дължимите суми не са погасени по давност.
Поддържа се още, че относно претендираното вземане за заплащане на цена на
услуга дялово разпределение следва да се прилага петгодишната давност /чл.110
от ЗЗД/, тъй като вземането не представлява периодично задължение. Предвид на
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на
СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло
предявените искове за главница и мораторна лихва в размерите, посочени в
исковата молба. Претендира сторени разноски и юрисконсултско възнаграждение за настоящата
съдебна инстанция.
Въззиваемата страна - А.Д.П., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез процесуален представител адв.В.В., взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Трето лице-помагач - „Н.и.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от "Т.С." ЕАД
срещу А.Д.П. при условията на обективно съединяване установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на
постъпилата въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи постановеното
решение на СРС в частта, в която са отхвърлени предявените искове. Постановеното
първоинстанционно съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД като
необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№12591/2018г. по описа на СРС,
І Г.О., 28-ми състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 23.02.2018г. и е постановена на 01.03.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу А.Д.П. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - А.Д.П. възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които
регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание, допустимо /съдът е разгледал предявените искове като
им е дал правилна правна квалификация/ и по същество правилно. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта,
в която са отхвърлени предявените искове за главница и за мораторна лихва, първоинстанционният
съд е приел, че за част от претендираните вземания за периода от 01.05.2014г.
до м.02.2015г. вкл., предмет на предявените искове, е основателно направеното
от ответника възражение за погасяване по давност. Относно претендираното
вземане за цената на услугата дялово разпределение е прието, че тази искова
претенция е недоказана, съответно такава е и акцесорната претенция за заплащане
на мораторна лихва за забава, поради което предявените искове като неоснователни
са отхвърлени. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция на основание
чл.272 ГПК споделя изцяло и препраща към изложените в мотивите на
първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която е прието, че за
част от исковия период предявените искове за главница и мораторна лихва са
погасени по давност и като такива са неоснователни. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Независимо от това, предвид доводите изложени
в жалбата следва да се добави и следното:
В конкретната
хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответникът в
качеството на съсобственик се явява ползвател на доставяната в процесния имот топлинна енергия през исковия
период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на доставената до
топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивната жалба, че
неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно част от
претендираните вземания за главница и мораторна лихва. В случая СРС е отхвърлил
частично иска за главница и мораторна лихва, тъй като е
приел, че част от претендираните вземания са погасени по давност. Правилно
първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи
института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената
съдебна практика е приел, че вземанията
на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответника представляват
задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията
и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен давностен срок. Противно
на поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че началният момент, от
които започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта
на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/, което в случая има определен падеж
– съгласно действащите за периода Общи условия потребителят дължи плащане на
сумите за потребена топлинна енергия в 30 –дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Следователно при съобразяване, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е депозирано в съда на 23.02.2018г.
погасени по давност се явяват всички претендирани вземания от началото на
исковия период - 01.05.2014г. до м.12.2014г.
вкл.. В случая СРС макар и неправилно да е изчислил периода, за
които претендираните вземания са погасени по давност, правилно е
установил недължимия размер за потребеното количество топлинна енергия досежно
процесния имот като се е съобразил с приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което е кредитирал като обективно и компетентно изготвено, неоспорено
от страните. В него експертът правилно е посочил периода, за който вземанията
са погасени по давност като е приложил института на тригодишна погасителна
давност досежно част от процесните вземания и е направил изчисления за
дължимите и непогасени вземания на ищеца за главница и лихва за забава, до
които размери съответно СРС е уважил исковете и респективно за разликата до
пълните предявени размери са отхвърлени. По тези съображения като краен
резултат решението на СРС в обжалваната част следва да се потвърди като
правилно.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която са отхвърлени като неоснователни предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 26.25 лв., представляваща цена на
услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г. и за за сумата от 5.12 лв., представляваща обезщетение за забава върху цената на услугата за дялово разпределение за периода от 16.09.2015г. до 14.02.2018г.. В случая на ищеца, въпреки че
му е било указано, че носи доказателствена тежест, не ангажира доказателства, в
т.ч. чрез допускане на СТЕ за извършване на услугата дялово разпределение по
отношение на процесния имот през исковия период, както и каква е цената на тази
услуга. При това положение и макар по други мотиви, различни от тези изложени в
първоинстанционното решение, настоящият състав споделя крайния извод на СРС за
неоснователност на така заявената искова претенция, съответно неоснователна се
явява и акцесорната претенция
за лихва върху услугата дялово разпределение.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но
конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са
изложени. Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски в тежест на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 ГПК и същите
са изчислени съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение
в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода
на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски имат въззиваемата страна. На
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемата страна сумата от 200.00 лв., представляваща направени разноски
за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №252051 от 22.10.2019г., постановено по гр.д.№52648/2018г. по
описа на СРС, І Г.О., 28-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***; да заплати на А.Д.П.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 200.00 лв. /двеста лева/, представляваща
направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./