СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети декември през
двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело №
2340 по описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба на З. „Л.И.“ АД срещу
решение от 08.12.2020г., постановено по гр.д. № 10238/2020г. по описа на СРС,
ГО, 128 състав по реда на чл. 237 ГПК, в частта, с която е уважен предявения от
З. „А.Б.“ ЕАД срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 411 КЗ за заплащане
на сумата 5565. 60 лв., ведно със законната лихва от 13.04.2020г. до
окончателното изплащане. С решението е уважен и иск за лихва за забава в размер
на сумата 77. 31 лв. и са присъдени разноски съобразно изхода на спора в полза
на ищеца.
Срещу решението в частта за уважаване
на иска за главницата от 5565. 60 лв. е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника З. „Л.И.“ АД. Жалбоподателят твърди, че в хода на процеса е
било извършено плащане на претендираната главница, поради което неправилно иска
за главницата е бил уважен. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и
да отхвърли иска като погасен чрез плащане, като му присъди разноски.
Въззиваемият – ищец е депозирал писмен
отговор, с който оспорва жалбата. Поддържа, че въззивникът –ответник не е
представил в първоинстанционното производство доказателства за плащане. Отделно
признава, че присъдената главница в размер на 5565. 60 лв. му е заплатена на
13.04.2020г. Предвид изложеното поддържа, че в случай на уважаване на жалбата,
не дължи разноски, тъй като не е дал повод за образуване на въззивното
производство. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция.
Решението в частта за уважаване на иска
за мораторна лихва за сумата 77. 31 лв. и присъждане на законна лихва върху
главницата от 5565. 50 лв. за периода 25.02.2020г. – 12.04.2020г., е влязло в
сила, като необжалвано.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Решението в обжалваната част
е постановено по реда на чл. 237, ал. 1 ГПК. СРС е приел, че е налице
хипотезата на признание на иска от ответника. В депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на предявените искове с правно основание чл. 411 КЗ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД ответникът е заявил, че не оспорва иска, както и не оспорва
представените писмени доказателства към исковата молба. Същевременно с отговора
е направено искане от ответното дружество, след запознаване със становището на
ищеца и при представяне на допълнително доказателства, да му бъде дадена
възможност за допълнителна възможност за становище и ангажиране на доказателства.
В единственото съдебно заседание в първоинстанционното производство ответникът
не се е явил и не е заявил становище.
При така изложеното, въззивният съд намира, че направеното от ответника
изявление в срока по чл. 131 ГПК не представлява признание на иска по смисъла
на чл. 237, ал. 1 ГПК, а признание на факт по арг. от чл. 175 ГПК. С оглед
заявеното искане за възможност за представяне на доказателства и допълнително
становище, както и изрично направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от
ответника в срока по чл. 131 ГПК, не може да се приеме, че е налице изявление,
с което ответникът признава иска и претендира разноски в хипотезата на чл. 78,
ал. 2 ГПК, а е налице признание на фактите, изложени в исковата молба относно
правопораждащото право на регресно вземане по чл. 411 КЗ.
Предвид изложеното, не е налице хипотезата на чл. 237, ал. 4 ГПК и в
настоящото производство следва да бъде преценен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК
въведения с жалбата довод за извършено плащане в хода на процеса.
Във въззивното производство са представени доказателства /платежно
нареждане от 10.04.2020г./, като е налице и изрично признание от въззиваемия
–ищец, че процесната главница е заплатена от ответника на ищеца на 13 април
2020г. в хода на първоинстанционното производство, след депозиране на отговора
по чл. 131 ГПК, но преди единственото съдебно заседание. Ответникът не е заявил
и доказал това обстоятелство пред първоинстанционния съд.
Предвид изложеното, жалбата като краен резултат е основателна и решението в
обжалваната част следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено
друго за отхвърляне на иска за главницата, като погасен чрез плащане в хода на
процеса.
Решението следва да бъде отменено и в обжалваната част за присъдената в
полза на ищеца законна лихва върху главницата за периода след датата на плащане
– 13.04.2020г. до окончателното изплащане. За периода от датата на подаване на
исковата молба до датата на плащане, не е налице въззивна жалба /уточнение от
30.03.2021г. от жалбоподателя/.
По разноските:
Основателно е възражението на въззиваемия – ищец, че не дължи разноски за
въззивното производство, по арг. на противното от чл. 78, ал. 2 ГПК. В случая
същият не е дал повод за образуване на въззивното производство, тъй като
ответникът не се е позовал и доказал извършеното плащане в хода на
първоинстанционното производство, а това е направено едва във въззивното
производство с жалбата. Предвид изложеното, въззивникът следва да понесе отговорността за разноски за
въззивната инстанция, като бъде осъден да заплати претендираните от насрещната
страна разноски за адвокатско възнаграждение. Въззиваемото дружество е доказало
сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 734. 40 лв. с
ДДС. От въззивника е налице възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК,
което е неоснователно, тъй като претендираният и доказан размер не надвишава
минималния по чл. 7, ал.2, т. 3 от НМРАВ. Предвид изложеното, на въззиваемото
дружество следва да се присъдят претендираните разноски в размер на сумата 734.
40 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
ОТМЕНЯ
решение от 08.12.2020г., постановено по гр.д. №
10238/2020г. по описа на СРС, ГО, 128 състав в частта, с която е осъден
ответника З. „Л.И.“ АД да заплати на З. „А.Б.“ ЕАД сумата 5565. 60 лв., ведно
със законната лихва от 13.04.2020г.
до окончателното изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от З. „А.Б.“ ЕАД, ЕИК ******срещу З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******иск с
правно основание чл. 411 КЗ за заплащане на сумата 5 565. 60 лв. – регресна
претенция за изплатено застрахователно обезщетение по щета №
19-0300-341-5000128, ведно със законната лихва от 13.04.2020г. до окончателното изплащане, като погасен чрез
плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******да заплати на З. „А.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 734. 40 лв. – разноски
за въззивното производство.
Решението на СРС в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.