№ 127
гр. София, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20221100503292 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 20007989 от 27.01.2022 г. по гр.д. № 32300/2020 г. на Софийски
районен съд, 51 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК от „БНП П.П. Ф. С.А.“ – Франция, вписано в Търговския и фирмен
регистър на Париж с № *********, чрез „БНП П.П. Ф. С.А.“– клон България,
ЕИК ******* (посочено поради допусната от пърноинстанционния съд
очевидна фактическа грешка като ЕИК *******), със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост – 4“, Бизнес парк София, сгр. № 14,
срещу М. Д. А., ЕГН **********, с адрес: р. София, ж.к. „*******, искове по
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, по чл. 240, ал. 2
ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 1039,48 лева – непогасена главница по
договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и
ползване на кредитна карта Card-15821994 от 13.03.2018 г., 16,48 лева –
договорна лихва за периода от 1.09.2018 г. до 8.03.2019 г. и 53,35 лева – лихва
за забава за периода от 8.03.2019 г. до 11.09.2019 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 54442/ 2019 г., по описа на
Софийски районен съд, 51 състав, поправена с разпореждане от 23.07.2020 г.
1
Осъден е ищецът „БНП П.П. Ф. С.А.“ – Франция, вписано в Търговския и
фирмен регистър на Париж с № *********, чрез „БНП П.П. Ф. С.А.“– клон
България , ЕИК *******, да заплати по сметка на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 300 лева – разноски за депозит за съдебно-
графологична експертиза.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна жалба от
„БНП П.П. Ф. С.А.“ – Франция, чрез „БНП П.П. Ф. С.А.“– клон България,
чрез процесуалния представител юрк. П.П. Излагат се съображения за
неправилност на решението. Сочи се, че е неправилен изводът на
първоинстанционния съд, че процесният договор за кредит не отговаря на
изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От чл. 20 от договора било посочено
как е изчислен ГПР, а от приложения като доказателство по делото и
неоспорен от ответника стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация по револвиращ кредит било посочено, че ГПР бил изчислен при
представителен пример. Уточнено е, че ГПК за всеки конкретен договор за
револвиращ кредит зависи от използването на кредита и кредитната карта и
направените от кредитополучателя усвоявания и плащания. Нямало
изискване към съдържанието на договора за кредит да бъдат посочени
компонентите на годишния процент на разходите, които били нормативно
определени съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В приложения по делото стандартен
европейски формуляр било посочено, че кредитополучателят има право да се
откаже в срок от 14 дни от договора. Сочи се още, че клаузата за
възнаградителна лихва не е нищожна, поради противоречие с добрите нрави,
тъй като уговореният размер на лихвата бил съобразен с допустимия по закон
размер на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК. Прави се
искане да бъде отменено обжалваното решение и да бъдат уважени
предявените искове. Претендират се разноските по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба е подаден
от ответницата М. Д. А., чрез особения представител адв. С. Ф.. Излагат се
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Прави се искане
обжалваното решение да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
2
Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация по
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и по чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, при
съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по
тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е
правилно, макар по съображения, различни от посочените в него.
По делото се установява, че между ищеца и ответницата е сключен договор за
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта № CARD-15821994, по силата на който ищцовото дружество е
предоставило на ответницата безсрочен револвиращ потребителски кредит в
размер на 1000,00 лв., при лихвен процент от 35% и ГПР от 44,90%.
Представени са и сертификат № CREX-15821964 за сключена застраховка
"Защита на плащанията Плюс" и Общи условия за застраховка "Защита на
плащанията Плюс". От заключението на вещото лице по съдебно-почерковата
експертиза се установява, че подписите, положени на петте страници на
договора за револвиращ кредит и ползване на кредитна карта от 13.03.2018 г.,
са положени от ответницата.
Представен е и документ, озаглавен Усвояване CREX-15821994, видно от
който кредитът е бил усвоен от ответницата чрез функционална покупка на
изплащане по револвиращ кредит с горепосочения номер CARD-15821994.
Параметрите и условията съгласно този документ са както следва:
финансирани стоки и услуги: телевизор, марка Finlux, модел 32FHB4000, за
обща цена от 289 лв., както и застраховка тип „Сигурност на плащанията“,
26,01 лв. Посочено е, че размерът на кредита е 315,01 лв., броят погасителни
вноски – 12, лихвен процент 23,32%, ГПР 25,99%, обща стойност на
плащанията – 360,36 лв. В документа фигурира и погасителен план, видно от
който посочената обща стойност от 360,36 лв. следвало да бъде погасявана на
12 равни месечни вноски от 30,01 лв., с падеж първо число на съответния
месец, считано от 1.05.2018 г. до 1.04.2019 г. включително. По делото е
представен и касов бон от 13.03.2018 г. за покупка на телевизор, марка Finlux,
3
от който се установява, че такъв е бил закупен от ответницата (същата
фигурира като купувач по касовия бон), но за сумата от 246,83 лв. (пълната
цена е посочена като 289,00 лв., но е начислена 20% отстъпка).
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния
съд, че ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13 т.1 ДР от ЗЗП, както и че процесният договор е за потребителски
кредит, който попада под уредбата на ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.
10 ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, както и ал. 2, както и чл. 12, ал. 1 т. 7 –
9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В
процесния договор са посочено абсолютни стойности на годишния лихвения
процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 44,90%. В тази връзка следва да се отбележи, че съобразно
разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, т.е. по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно
посочените обстоятелства. Посочен е годишен лихвен процент по заема,
който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР
4
по договора. Същевременно от документа, озаглавен Усвояване CREX-
15821994, както и от представения по делото касов бон, се установява, че
ответницата е усвоила кредита чрез покупката на посочения по-горе
телевизор, марка Finlux. Видно обаче от документа за усвояване на кредита,
за отпуснатите суми за закупуването на телевизора и за застраховката
„Закрила на плащанията Плюс“ е предвидено начисляване на възнаградителна
лихва от 23,32%, а годишният процент на разходите е посочен като 25,99%.
По делото не е установено как тази годишна лихва върху така отпуснатите
суми (в документа за усвояване е посочено, че кредитът е усвоен с покупка на
стока за 289,00 лв., а от представените доказателства се установява, че
покупката е на стойност 246,83 лв.) се съотнася към уговорения лихвен
процент по договора за кредит в размер от 35%, нито към ГПР по договора за
кредит в размер от 44,90%.
Следва да се посочи, че годишният процент на разходите е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе,
остават неизвестни, и на практика така се създават предпоставки кредиторът
да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Действително двете
величини са с различни математически измерения, но винаги
възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР.
В случая възнаградителната лихва е веднъж посочена като 35% в договора за
кредит и веднъж като 23,32% в документа за усвояване на кредита, като за
потребителя не става ясно как едната величина се отнася към другата.
Ето защо неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът
при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи
какво точно е включено в тях.
Предвид изложеното договорът за кредит, сключен между страните се явява
недействителен на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК.
Съгласно практиката на ВКС, а именно решение № № 50174 от 26.10.2022 г.
по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV г.о., както и решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, І т.о., договорът за
5
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на
ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК.
В случая ответницата дължи чистата стойност на отпуснатия кредит, но по
делото са представени доказателства единствено за усвояване на сумата от
246,83 лв. чрез функционална покупка на изплащане. Ищецът не е ангажирал
доказателства, че ответницата е усвоила сума, надвишаваща този размер. Не е
представен платежен документ, нито е установено, че ищецът, в качеството си
на застраховащ, е заплатил застрахователна премия за застраховката "Защита
на плащанията Плюс", така както е уговорено в чл. 7 от общите условия за
застраховката "Защита на плащанията Плюс". Не са ангажирани и
доказателства, че ответницата е усвоила сума по кредита, по-голяма от
6
посочената сума в размер от 246,83 лв. Оспорване в този смисъл е направено
от особения представител на ответницата. Съгласно надлежно разпределената
с доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК доказателствена тежест,
именно в тежест на ищеца е да установи, че е реално е предоставил на
ответника договорения заем.
По признания на самия ищец в исковата молба ответницата надлежно е
изпълнявала задълженията си по договора за кредит, като е внасяла суми до
1.09.2018 г. включително. С оглед така направеното признание на неизгодно
за страната обстоятелство, следва да се приеме, че ответницата е внесла по
кредита сума в размер от 300 лв., на пет погасителни вноски в размер от 60,00
лв., предвид договореното от страните в договора за кредит и признанията на
самия ищец.
Ето защо вземането на ищеца за сумата от 246,83 лв. е погасено чрез плащане.
Предвид съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото искането на въззивника за присъждане на разноски
се явява неоснователно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20007989 от 27.01.2022 г. по гр.д. №
32300/2020 г. на Софийски районен съд, 51 състав.
Решението не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7