№ 500
гр. П., 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Н.Т.З.
при участието на секретаря К.АН.ИВ.
като разгледа докладваното от Н.Т.З. Гражданско дело № 20241720102363 по
описа за 2024 година
Образувано е по искова молба вх. № 10219/13.05.2024г., подадена от Д. Г. В.,
чрез адв. Л. Г. против "****” ООД с ЕИК *********, с която се иска съдът да
,
постанови решение, с което на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 33Д, да прогласи за
нищожна клаузата на чл. 4, ал. 3, както и клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договор за
потребителски паричен кредит от 13.02.2024г., сключен между „****” ООД, ЕИК
*********, и Д. Г. В..
Ищецът излага в исковата молба, че като кредитополучател сключила с
ответното дружество като кредитодател договор за потребителски кредит от
13.02.2024 година, като получила сумата в размер на 1900,00 лева, при 40,32 % лихвен
процент на годишна база, със срок на погасяване 12 месеца съгласно погасителния
план към договора, с краен падеж е на 14.02.2025г., при годишен процент на разходите
в размер на 48,67%. Твърди, че в чл. 4, ал. 3 от договора било предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя гаранция относно
изпълнението на договора, представляваща по избор на кредитополучателя или
банкова гаранция, или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която
трябва да бъде за сума в размер на 2340,00 лева със срок на валидност до 15.02.2025г.
При неизпълнение на това задължение в 1-дневен срок, съгласно Чл. 6, ал. 1 от
договора кредитополучателят дължал неустойка в размер на 1524,00 лева, като
неустойката в размер на 1524,00 лева реално се явява част от задължението по
договора, с което общата дължима сума по договора било в размер на 3864,00 лева.
Излага още, че неустойката за непредоставяне на гаранция е начислена от кредитора и
включена като част от всяка погасителна вноска в погасителния план по договора и е
погасена от ищцата. Твърди, че клаузите, уговарящи въпросната неустойка — чл. 4, ал.
3 и чл. 6, ал. 1 от договора, са нищожни поради противоречие с добрите нрави и води
до скрито оскъпяване на кредита. Претендира разноски.
Ответникът "****” ООД в срока по чл.131 ГПК не оспорва твърденията
относно сключването на договора за кредит от 13.02.2024 г. между ищеца като
1
заемополучател и ответника като заемодател, като по силата на същия на ищеца е
отпусната сумата от 1 900 лева - главница. Излага становище за допустимост, но
неоснователност на предявената претенция. Оспорва твърденията неустоечната клауза
да е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, както и да е заплатена
неустойката от насрещната страна, като излага подробни съображения.
Предявен е и насрещен иск - за осъждане на първоначалната ищца да
заплати на дружеството, на осн.чл.240, ал.1, вр.чл.86 ЗЗД дължими суми по договор
за кредит № 202402130930020102 / 13.02.2024 г., в размер на 1 181.35 лева —
падежирала главница, дължима за периода от 14.03.2024 г. до 14.10.2024 г., ведно със
законната лихва върху главницата за периода от депозиране на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 718.65 лева —
предсрочно изискуема главница, дължима за периода от 14.11.2024 г. до 14.02.2025 г.,
ведно със законната лихва върху главницата за периода от връчване на исковата молба
на ответника до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.
В едномесечния срок по чл.131 ГПК не е постъпил отговор по насрещния
иск от ответницата по него и първоначална ищца Д. В., чрез адвокат Л. Г. от САК.
Съдът, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че
клаузите, уговарящи неустойка — чл. 4, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 от договора, са нищожни
поради противоречие с добрите нрави, респ. на осн.чл.146 ЗЗП поради
неравноправност.
За основателност на предявените искове ищецът следва да докаже при условията
на пълно и главно доказване, че между страните има сключен договор за
потребителски кредит №202402130930020102/13.02.2024 г. с твърдените клаузи, в
който случай ответникът следва да докаже, че не са налице твърдените пороци, респ.
че процесните клаузи от договора са индивидуално уговорени или не нарушават
значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави.
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между
страните в настоящето производство е сключен договор за кредит №
202402130930020102/13.02.2024 г. по силата, на който на кредитополучателят е
предоставен заем в размер на 1 900.00 лева, срещу задължение за връщане в срок до
14.02.2025 г. на 12 месечни вноски, при годишен процент на разходите /ГПР/ в размер
на 48,67 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 40,32 %. Не се спори, че
съгласно чл. 4, ал. 3 от договора било уговорено, че в срок до края на следващия ден
от сключване на процесния договор кредитополучателят е длъжен да предостави на
кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по
договора. Банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция, трябва да бъде за сума в размер на 2 340 лева със срок на валидност до
15.02.2025 г. Не се спори между страните, че в чл. 6 от договора е предвидено, че в
случай на непредоставяне от кредитополучателя на кредитора на гаранция по кредита
по см. на чл.4 ал.3 от договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на
1 524,00 лева.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
2
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящето дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на
Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. Преценката относно
действителността на процесния договор за потребителски кредит следва да се
извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да
уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и
на добрите нрави. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Съдът намира,
че уговорената в чл. 4 ал.3 от договора клауза, уреждаща задължение за
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение – банкова гаранция или гаранция
от небанкова финансова институция, при неизпълнението на което в чл.6 е предвидена
неустойка в размер на 1524 лева за непредоставяне на обезпечение са в противоречие
с добрите нрави и представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 146 ЗЗП.
Въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, като в конкретния случай договорът за гаранция
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.
16 ЗПК. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя
е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Процесната клауза за неустойка по чл. 6 от договора въвежда възникването на
неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение, а
при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано
обезпечение, като размерът на неустойката е в размер приблизителен на главницата по
отпуснатия заем. С оглед на това, неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението
на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение
при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено
точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест
на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин
не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на
принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.
Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на
вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
3
уговореният размер на неустойката е необосновано висок. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се
възпрепятства. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на
кредита, като съставлява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. С оглед
относително самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата не води до
нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва. Тъй като противоречието между
клаузите на чл.4 ал.3 и чл.6 и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извод, че предявеният иск се явява изцяло основателен и като
такъв следва да се уважи. С оглед изложеното, предявеният установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По предявения от „****“ ООД срещу Д. Г. В. насрещен иск:
Претенцията е за заплащане на сумата от 1900 лева, предявен като частичен от
2 278,65 лева, дължима по договор за кредит № 202402130930020102 / 13.02.2024 г., от
която сумата от 1 181.35 лева — падежирала главница, дължима за периода от
14.03.2024 г. до 14.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата за периода
от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането,
както и сумата от 718.65 лева — предсрочно изискуема главница, дължима за периода
от 14.11.2024 г. до 14.02.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата за периода
от връчване на исковата молба на ответника до окончателното изплащане на
вземането.
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване наличието на
сключен между страните договор за кредит № 202402130930020102 / 13.02.2024 г. по
силата, на който на кредитополучателят е предоставен заем в размер на 1 900.00 лева,
срещу задължение за връщане в срок до 14.02.2025 г. на 12 месечни вноски, при
годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 48,67 %, годишен лихвен процент
/ГЛП/ в размер на 40,32 %. Договорът е с крайна падежна дата 14.02.2025 г.,поради
което към приключване на съдебното дирене е падежирал изцяло, и не се налага
обсъждане на изявлението на ответника за обявяване на Договора за предсрочно
изискуем. Видно от съдържанието на представения погасителен план, претендираното
вземане е изискуемо, а предявеният от „****“ ООД осъдителен иск за осъждане на Д.
В. да върне претендираната непогасена главница е основателен и следва да бъде
уважен така в предявения размер.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
има всеки един от ищците – по уважените от него искове. Първоначалният ищец Д. В.
е сторила разноски в размер на 50 лева за заплатена държавна такса, които следва да й
бъдат присъдени. Претендира и адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на осн.чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., поради което ответното дружество следва
да бъде осъдено да плати и адвокатски хонорар, на основание чл. 38 ЗАдв, на адв. Л.
А. Г. в размер на 300 лева, представляващ възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на ищеца. При определяне размера на същото съдът съобрази
правната и фактическа сложност на делото, обема на извършените процесуални
4
действия, както и актуалната практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в
Решение от 25 януари 2024 г по дело С-438/2022 г. и практиката на съдилищата.
На осн.чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца по насрещния иск следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 226 лева, от която сумата от 76.00 лева за заплатена
държавна така и 150 лева юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно
фактическата и правна сложност на делото и извършените процесулани действия.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в
отношенията между Д. Г. В. с ЕГН **********, с адрес: град П., ул. ****, и „****“
ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „И.“,
ул„*****, клаузите на чл.4 ал.3 и чл.6 от Договор за кредит № 202402130930020102 /
13.02.2024 г.
ОСЪЖДА Д. Г. В. с ЕГН **********, с адрес: град П., ул. ****, да заплати на
„****“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „И.“,
ул„*****, сума в размер на 1 900 /хиляда и деветстотин/ лева, предявен като
частичен от 2 278,65 лева, представляваща незаплатена главница по договор за кредит
№ 202402130930020102 / 13.02.2024 г., сключен между Д. Г. В., в качеството на
кредитополучател, и „****“ ООД, в качеството на кредитор, ведно със законна лихва
от датата на депозиране на насрещната искова молба – 06.11.2024 г., до окончателното
плащане на вземането.
ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.1 ГПК „****“ ООД с ЕИК ********* да заплати на
Д. Г. В. с ЕГН **********, сума в размер на 50.00 /петдесет/ лева – сторени по делото
разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.1 ГПК Д. Г. В. с ЕГН ********** да заплати на
„****“ ООД с ЕИК *********, сумата от 226.00 /двеста двадесет и шест/ лева –
сторени по делото съдебно -деловодни разноски.
ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.1 ГПК вр.чл. 38 ЗАдв, „****“ ООД с ЕИК
*********, да заплати на адв. Л. А. Г.-САК, с личен № **********, и адрес: град С.,
ул. „****, сума в размер на 300 лева – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5