№ 167
гр. Велики Преслав, 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на втори септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Соня Анг. Стефанова
при участието на секретаря Марияна П. Василева
като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело №
20253610100394 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирана от Д. С. Ж. срещу
„С.К." ООД установителна искова претенция с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им
Договор за потребителски кредит №1027346 от 28.02.2024 г., е недействителен, поради
неточно посоченото в него ГПР.
Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за потребителски кредит №1027346 от
28.02.2024 год., сключен със „С.К." ООД. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на 800
лева, била договорена възнаградителна лихва в размер на 107,54 лева, при срок за
погасяване на кредита от 23 седмици. Допълва, че по договора бил уговорен фиксиран
лихвен процент от 50 %, годишен процент на разходите от 65,64 %. Сочи, че по силата на чл.
5, ал. 1 от Договора за заем е следвало в срок от 3 (три) дни от сключването на Договора за
заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова
гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на подробно изброените в дуговора условия. Акцентира, че съгласно чл. 11, ал.
1 от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 449,46 лева.
Поддържа, че за него е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на
завишените изисквания, дадени от кредитора и неустойка в посочения по-горе размер била
начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за
главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът
следва да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в договора сума в размер
на 907.54 лева, а значително по-голяма - в размер на 1,357 лева.
Ищецът счита, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на
обезпечение след сключването на договора (чл. 11 от Договора) е нищожна, тъй като чрез
нея кредиторът се стреми да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който
разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Заявява, че така
1
договорената неустойка всъщност съставлява допълнителна и гарантирана за Кредитора
икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.
Настоява, че предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не
зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Акцентира, че
неустойката се начислява като добавък към погасителните вноски и се дължи и при редовно,
точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Поддържа, че клаузите, с които е уговорена неустойката са неравноправни по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Счита още, че неустойката излиза извън присъщата й обезпечителна функция, като
кредиторът вместо да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент е прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение, което му поведение противоречи на нормата на
чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Релевира, че неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция
или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора.
Обръща внимание, че изискванията към поръчителите са толкова завишени, че
осигуряването им като гаранти по кредита е реално невъзможно в предвидения кратък
двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Застъпва становище за противоречие на въпросната клауза с нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
като счита, че неустойката е уговорена с единствената цел да предостави сигурна печалба за
кредитора, като заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Настоява, че клаузата е нищожна на осн.
чл. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е неравноправна и не е индивидуално уговорена.
Допълва, че атакуваната клауза от договора е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като противоречи на добрите нрави, с оглед завишения размер на неустойката спрямо
размера на отпуснатата главница.
Навежда твърдение, че в процесния договор за предоставяне на кредит е нарушено
изискването на закона относно правилното и пълно посочване на ГПР, доколкото
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение като представляваща разход по
кредита, е следвало да бъде включена при изчисляването на годишния процент на разходите,
но не е била включена.
Позовава се на практика на СЕС, която счита, че е приложима в настоящия случай -
решение по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към договор за потребителски кредит
представляващи конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3,
буква и). Изтъква, че в цитираното по-горе решение е прието, че член 10, параграф 2, буква
ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Категорично заявява, че съгласно възприетото в Решение от 15.03.2012 г. по дело С-
2
453/10 на СЕС записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите и по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕР.
По изложените по-горе доводи, ищецът счита, че процесният договор за заем е
недействителен, поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Моли исковата претенция да
бъде уважена изцяло. Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.
Моли да бъде присъден адвокатски хонорар на процесуалния му представител (с включено
ДДС) при условията на чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба
и моли същата да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който излага
становище за неоснователност на предявените искови претенции.
Сочи, че в настоящия случай приложение следва да намери нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД,
съгласно която нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор. Твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на
договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Поддържа, че в случай че неустойката
се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните,
поради което неоснователно се явява твърдението за нищожност на целия договор поради
това, че неустойката не е включена в ГПР.
Изтъква, че по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са
спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания.
Ответникът сочи, че към датата на сключване на договора нормативно определеният
лимит на ГПР е бил 68,9 %, а ГПК по договора е бил в размер на 62,76 %, поради което не е
налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Настоява, че уговорената неустойка не е включена, но и не следва да бъде включвана в
ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. Аргументира се с разясненията на чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно което „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите
се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими
от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“.
Поддържа, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети
страната по сключения договор. Заявява, че неустойката е проявление на свободата на
договаряне между страните, като в настоящия случай, освен че е дължима от потребителя за
неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и
двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Настоява, че доколкото към датата на
сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума, е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Допълва, че договорената неустойка е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, като ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж, поради и
което счита, че не може да се достигне до извод, че потребителят не е разполагал с пълна и
изчерпателна информация относно задължението си към кредитора при всяко възможно
развитие на правоотношението им.
Ответникът се противопоставя на твърденията, че неустойката представлявала
3
„възнаграждение за отпускане на кредит“. Поддържа, че обстоятелството, че страните са се
договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се
плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. Счита, че тази уговорка
е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във времето с падежни
дати същите като за главница и лихва, поради което с атакуваната клауза не се нарушава
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Заявява, че възнаградителната лихва по процесния договор за кредит е фиксирано
уговорена за целия срок на договора, поради което кредитополучателят е поставен в по-
благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в пълен размер в
кратки срокове. Акцентира, че в Част II от европейския формуляр са посочени размерът на
заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума,
която следва да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят е
бил напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор. Допълва, че
погасителният план, който е неразделна част от Договора включва пълна и точна
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, както и каква част от вноската представлява главница и каква лихва.
Оспорва твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в
противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва.
Обръща внимание, че липсва законодателно уреден лимит на възнаградителната лихва.
Настоява, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно,
че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни
суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на
развитие на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на
договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да
се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след
това.
Категорично се противопоставя на обвинението, че използва заблуждаваща търговска
практика, тъй като ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него, дължи се
само ако ищецът не изпълни задължението си да обезпечи кредита и тези обстоятелства
недвусмислено са уговорени между страните. Изтъква, че цитираната от ищеца съдебна
практика е неотносима към настоящия казус, като сочи, че от Заключението на генералния
адвокат и от Решение по дело С-453/10 се установявало, че фактите по главното
производство са различни от настоящите. Ответникът акцентира, че в спорното
правоотношение между Jana Pereničová и Vladislav Perenič и кредитната институция SOS
finance, spol. s r.o. била налице допълнителна сума за отпускане на предоставения на
потребителите кредит, която не е била включена в ГПР. При тази конкретна фактическа
обстановка националният съд е изпратил преюдициално запитване дали непосочването на
реалния ГПР по договор за кредит с потребител може да се квалифицира като подвеждаща
търговска практика. Т.е. в разглеждания от СЕС казус, според ответника, не е бил обсъждан
и разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР.
Ответното дружество заявява, че има право да изиска обезпечение на задължението на
длъжника, на осн. чл. 11, т. 18 от ЗПК. Допълва, че ищецът е имал възможност в рамките на
14 дни да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, бил е добре
запознат с това свое право, но не се е възползвал от него. Акцентира още, че ищцата е
можела да удължи тридневния срок за осигуряване на обезпечение чрез предоставянето на
нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение
като издаването на запис на заповед например, но същата не се е възползвала и от тази
4
възможност.
Намира всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в
исковата молба за неоснователни. Настоява, че клаузите на договора, включително
оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и
не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като в случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП. Настоява, че
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани и дават
на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение
към търговеца. Счита, че кредитополучателят е бил надлежно информиран за условията за
ползване на продукта на търговеца предварително, съотв. е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключвания договора за кредит - да върне главницата и
лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не
го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Предвид изложеното, счита, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори.
Ответникът обръща внимание, че в периода 2020 г. - 2023 г. между страните по делото са
сключени общо 7 договора за идентични кредитни продукти, които също съдържат уговорка
за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, т.е. другите 6
договора имат идентични условия, като тези на атакувания в настоящото производство, а
ищцата очевидно се е запознала с тях многократно. Настоява процесния договор да се
тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база 7-те
договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични
кредитни продукти при идентични условия.
Предвид изложените доводи, ответното дружество моли исковата претенция да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира сторените съдебно-деловодни
разноски.
В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител, като в
депозирано писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК излага, че поддържа отговора на
исковата молба и моли искът да бъде отхвърлен.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а и от представения Договор за потребителски кредит №1027346 от
28.02.2024 год., сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на
кредитор и ищеца, от друга страна в качеството му на кредитополучател се установява, че
кредиторът е предоставил на ищеца кредит в размер на 800 лева. Видно от ангажирания
погасителен план към договора падежът на последната вноска е 07.08.2024 год. (общо 23
броя анюитетни седмични погасителни вноски), в размер на 59 лева с включена неустойка.
ГПР възлиза на 65,64 %. Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент,
който към датата на сключване на договора за кредит бил 50 % годишно.
В чл. 5 от договора е предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение –
безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на кумулативно изброените условия в тридневен срок от датата на сключването на
договора, като при непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в размер на 449,46
лева (съгласно чл. 11 от Договора).
Приложен е и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити по отношение на процесния потребителски кредит.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
5
Предявена е установителна искова претенция с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от
ЗПК.
По допустимостта на предявените установителни претенции:
Искът за прогласяване недействителността на процесния договор за кредит, респ.
нищожността на отделни негови клаузи, е допустим. Нищожността е най-тежкият порок на
един договор. Тя е абсолютна (важи за всички и всеки може да се позове на нея), изначална и
несанируема. Правният интерес на ищеца произтича от качеството му на страна по договора,
която е навела доводи и възражения относно недействителността на този договор, респ. на
отделни негови клаузи.
По основателността на предявените установителни претенции:
За да бъдат основателни предявените искови претенции ищецът следва в условията на
пълно и главно доказване да докаже следните факти и обстоятелства: 1. сключването между
него и ответното дружество на процесния договор за паричен заем и неговото конкретно
съдържание – права и задължения на страните, уговарянето в полза на ответника на
процесното неустоечно вземане; 2. че целият договор за заем е недействителен на
посоченото в исковата молба основание; 3. че посочената клауза от договора, сключен с
ответника, е нищожна на заявеното с исковата молба основание, в частност, поради
противоречие с добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или
възражения, в това число, че уговорената между страните по Договора за потребителски
кредит клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение е валидна и като такава
обвързва страните, че оспорената като неравноправна клауза е индивидуално уговорена, че
длъжникът виновно не е изпълнил договорното си задължение, във връзка с което е била
уговорена неустойката или го е изпълнил лошо, или със забава.
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца
(кредитополучател) и ответника (кредитор), по повод сключения между тях Договор за
потребителски кредит №1027346 от 28.02.2024 г.; че при изчисляване на ГПР по договора
НЕ Е включена неустойката, дължима от кредитополучателя при непредоставяне на
обезпечение, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Спорът между страните е по отношение на действителността на договора за кредит,
както и на клаузите, уреждащи дължимостта на неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Страните също така имат разногласие и по въпроса дали тази неустойка за
непредоставяне на обезпечение следва да се включи при изчислението на ГПР или не, като
ответникът категорично заявява, че тя не е включена в ГПР и не следва да се включва, а
ищецът поддържа, че размерът й следвало да се вземе предвид при определяне на ГПР.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му от 01.01.2021 год.,
действаща към момента на сключване на сделката), поради което правата и задълженията на
страните се регулират от разпоредбите на посочения специален закон.
Основните изисквания към всеки един договор за потребителски кредит са разписани
в ЗПК в нормите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 19, а в глава Шеста от същия закон е
регламентирана недействителността на договора за потребителски кредит. Според
императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Съдът, след като анализира клаузите на оспорения договор за потребителски кредит,
6
намира, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за дължимото съдържание
относно определяне размера на годишния процент на разходите по кредита, в който не е
включена договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в случай, че не
предостави на кредитора обезпечение. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следва да бъдат посочени основните данни, които
са послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни норми да се
уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В
конкретния случай в процесния договор е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но
единствено като абсолютна процентна стойност – 65,64 %, като липсва ясна, разбираема и
недвусмислена информация как е формиран той. Освен това в разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС на РБ. Цитираният законов текст е насочен към избягване възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по слабата страна, като законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя не винаги е константен, тъй като към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни и други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се
зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
Законната лихва по реда на чл. 86, ал.2 от ЗЗД се определя по следния начин: основния
лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на процесния
договор за кредит (28.02.2024 год.) - за периода след 01.02.2024 год. размерът на основния
лихвен процент, определен от БНБ е 3,79 на сто. Увеличен с 10 пункта означава, че ГЛП е
13,79%, трикратният размер е 41,37 %, а петкратния размер е 68,95 %. На пръв поглед, с
оглед нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора договореният ГПР /65,64%/
действително не надвишава петкратния размер на законната лихва.
Безспорно се установи, обаче, че договорената неустойка, дължима от
кредитополучателя, в случай, че не предостави на кредитора обезпечение не е включена при
изчисляване на ГПР, а доколкото тя представлява част от разходите по кредита, е следвало
да бъде включена при изчисляването на ГПР, като твърденията на ответника в обратна
насока са абсолютно несъстоятелни и недоказани.
Според настоящия съдебен състав, единственото, което кредиторът се е стремил да
постигне с невключване на договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в
случай, че не предостави на кредитора обезпечение при изчисляване на ГПР, е да заобиколи
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Невключването в ГПР на предвидени от закона компонентни, какъвто е
настоящия случай, съдебната практика приравнява на липсващ ГПР. Съгласно възприетото в
решение на СЕС по дело С-714/2022, когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени разходи, този договор се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница, откъдето се извлича и
7
твърдяната от ищеца нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора ГПР е много по-нисък от
действително прилагания между страните (доколкото неустойката неоснователно не е
включена в ГПР), няма яснота относно методиката на формирането му, а всичко това дава
невярна информация на потребителя относно общите разходи по кредита, което следва да се
окачестви като нелоялна, в частност заблуждаваща търговска практика по смисъла на член
6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата, уреждаща формирането на ГПР (чл. 3, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от
Договора) е неравноправна и по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО.
Предвид всичко изложено предявеният иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК
е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
Само за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи, че клаузата
на чл. 11, ал. 1 от договора, в която е предвидено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение или ако предоставеното обезпечение не
отговаря на предвидените в договора условия, кредитополучателя ще дължи на Кредитора
неустойка в размер на 449,46 лв., е неравноправна.
Както по-горе се посочи, ищецът е потребител и процесният договор има елементите на
потребителски такъв, поради което спрямо него се прилагат разпоредбите на ЗЗП.
Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител“, а именно - уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза
трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред,
тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл
изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-
96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС.
В конкретния случай, безспорно се установява, че клаузите относно обезпечеността на
кредита (чл. 5 и чл. 11 от Договора за заем) не сочат на доброволност при избора на
обезпечение, дори напротив: от формулировката им става ясно, че ако потребителят желае
да заплаща реалната стойност на отпуснатия му кредит, трябва да осигури обезпечение (1
или 2 физически лица гаранти, отговарящи на посочените условия, а именно: при един
поръчител – да има осигурителен доход в размер на не по-малко от 7 пъти размера на МРЗ
за страната; при двама поръчители – всеки от тях да има осигурителен доход не по-малко от
4 пъти размера на МРЗ за страната; да не е поръчител по друг договор за кредит, сключен с
кредитора; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, по който е налице
неизпълнение; да няма кредити към банки или други финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си за размера на получавания от тях доход или банкова гаранция), в противен
случай ще следва да заплаща неустойка за неизпълнение на задължението си в немалък
размер.
От прочита на цитираните по-горе клаузи от договора се налага и изводът, че същите
имат за цел единствено обезвреда на кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в пряко противоречие с предвиденото в чл.
8
16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга - да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции.
Не без значение е и обстоятелството, че кредитополучателят не е имал реална
възможност за избор на "поръчител" по договора за паричен заем. Въведен е изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения – 3-дневен от сключване на договора, което
задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава
заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора. Прави впечатление, че изискванията на които следва да отговарят гарантите, които
длъжникът следва да осигури в изпълнение на договореностите между страните, са
изключително високи, предвид обстоятелството, че се касае за кредитна институция,
предоставяща бързи кредити, обикновено на ниска стойност, както е и в настоящия случай –
800 лева.
Следва да се обърне внимание още и на обстоятелството, че уговорената неустойка при
непредоставяне на изисканото обезпечение се дължи, независимо дали отговорността на
поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не (арг. чл.
11, ал. 1 ал. 2 от Договора).
Не на последно място следва да се акцентира и върху стойността на уговорената
неустойка – 449,46 лева. Съпоставено с размера на отпуснатия кредит от 800 лева, съдът
намира, че същата е несъразмерно висока и безспорно поставя в неравноправно положение
потребителя.
Предвид изложеното, клаузата, с която е договорена неустойка за неизпълнение на
задължение на длъжника по процесния договор за заем за осигуряване на поръчители – 1
или 2 физически лица, отговарящи кумулативно на подробно изброените в чл. 5 от договора
условия или за предоставяне на банкова гаранция, е неравноправна по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗПотр. и плащания по същата не се дължат.
Коментираната клауза се явява неравноправна и на основание чл. 146, ал. 4, вр. ал. 1
ЗЗПотр., доколкото липсват доказателства същата да е индивидуално уговорена. Освен това
чрез нея на практика заемодателят се стреми да получи парични суми над отпуснатата
главница и договорената възнаградителна лихва, които не му се следват, което от своя
страна води до допълнително неоснователно обременяване на потребителя на финансова
услуга по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗПотр.
Не на последно място, клаузата за неустойка е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, тъй като единствената цел, за която е
уговорена излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна
(така ТР № 1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., т. 3 ОСТК).
Ирелевантно за предмета на доказване в настоящото производство е обстоятелството, че
ищецът е можел да удължи тридневния срок за осигуряване на обезпечение чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора, още повече, че на практика условията, на
които трябва да отговаря обезпечението са изначално неизпълними, защото са твърде
завишени.
Въпреки твърденията на ответника, в договора за заем не е предвидена възможност за
предоставяне на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед,
например.
Обстоятелството, че ищецът не се бил възползвал от възможността в рамките на 14 дни
да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 29 ЗПК не прави цитираните по-
горе клаузи от договора действителни и не променя изводите на съда досежно тяхната
неравноправност, респ. нищожност.
По изложените по-горе доводи, сключеният между страните по делото Договор за кредит
9
№ 1027346 от 28.02.2024 год. е недействителен, поради неточно посочен в него ГПР, а
исковата претенция за прогласяване на недействителността му се явява основателна и
доказана и следва да бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса в размер
на 54,28 лева. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Г. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищцата, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр.
чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Представен е списък на разноските, с който адв. Г.
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 522,84 лева с ДДС.
Своевременно е релевирано възражение от страна на ответника за липса на предпоставки
за присъждане на разноски в полза на процесуалния представител на ищеца, а в условие на
евентуалност – ако съдът прецени, че на адвоката се следва адвокатско възнаграждение,
счита, че претендираният размер е прекомерен и не кореспондира с положения от адвоката
труд.
Съдът не споделя доводите на ответното дружество за недължимост на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
Основателно е, обаче, възражението за прекомерност на претендираното такова. В тази
връзка при определяне размера на дължимото възнаграждение съдът следва да вземе
предвид Решение на съда от 25.01.2024 год. по дело C‑438/22 год., образувано по
преюдициално запитване на съдия от Софийския районен съд, което е задължително за
всички национални съдилища (арг. чл. 633 от ГПК). В цитираното решение е възприето, че
бългapcĸитe cъдилищa не са длъжни бeзycлoвнo дa ce cъoбpaзявaт c тapифaтa зa минимaлни
aдвoĸaтcĸи възнaгpaждeния, пpиeтa oт Bиcшия aдвoĸaтcĸи cъвeт. В решението е застъпено,
че ако се ycтaнoви, чe Hapeдбa зa минимaлнитe paзмepи нa aдвoĸaтcĸитe възнaгpaждeния
пpoтивopeчи нa пpaвилaтa нa ĸoнĸypeнциятa пo члeн 101, пapaгpaф 1 и 2 ДФEC,
нaциoнaлният cъд e длъжeн дa oтĸaжe дa пpилoжи тaзи нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пo
oтнoшeниe нa cтpaнaтa, ocъдeнa дa зaплaти cъдeбнитe paзнocĸи зa aдвoĸaтcĸo
възнaгpaждeниe, вĸлючитeлнo и ĸoгaтo тaзи cтpaнa нe e пoдпиcaлa ниĸaĸъв дoгoвop зa
aдвoĸaтcĸи ycлyги и aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe. Съдът на ЕС категорично е посочил, че
нaциoнaлнaтa пpaвнa ypeдбa, cпopeд ĸoятo aдвoĸaтът и нeгoвият ĸлиeнт нe мoгaт дa
дoгoвopят възнaгpaждeниe в paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния, oпpeдeлeн c нapeдбa нa
BAдC, a cъдът съответно нямa пpaвo дa пpиcъди paзнocĸи зa възнaгpaждeниe в paзмep пo-
ниcъĸ oт минимaлния тpябвa дa ce cчитa зa oгpaничeниe нa ĸoнĸypeнциятa „c oглeд нa
цeлтa“ пo cмиcълa нa тaзи paзпopeдбa. Застъпено е още, че „пpи нaличиeтo нa тaĸoвa
oгpaничeниe нe e възмoжнo пoзoвaвaнe нa лeгитимнитe цeли, ĸoитo ce твъpди, чe пocoчeнaтa
нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пpecлeдвa, зa дa нe ce пpилoжи зaбpaнaтa нa oгpaничaвaщитe
ĸoнĸypeнциятa cпopaзyмeния и пpaĸтиĸи“.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
адвокатското възнаграждение, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от страната и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито и от размера на адвокатските възнаграждения,
предвиден в Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за дело с ниска фактическа и
правна сложност, проведено е само едно открито съдебно заседание, по което процесуалният
представител на ищеца не се е явил, не са били назначавани експертизи, нито са се събирали
допълнителни доказателства, освен приложените към исковата молба и отговора.
Действително, адвокатската работа изисква заплащане, като размерът на адвокатското
10
възнаграждение следва да бъде справедлив (арг. чл. 36 ЗАдв.). Този справедлив размер,
както по-горе се посочи, се определя от съда, като се вземе предвид фактическата и правна
сложност на производството, както и материалният интерес, а според настоящия съдебен
състав адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева удовлетворява положения от
адвоката труд. При определяне на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат, оказал
безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА, същото следва да бъде присъдено с
дължимия ДДС, ако пълномощникът е регистриран по ЗДДС. По делото надлежно са
представени писмени доказателства, установяващи наличието на регистрация на адв. Г.
по ЗДДС, която към настоящия момент е валидна, съгласно служебно изготвена проверка в
регистъра за лицата, регистрирани по ЗДДС, поместен на следния интернет адрес
https://ec.europa.eu/taxation_customs/vies/#/vat-validation-result, поради което към
определеното му възнаграждение от 400 лева следва да се начисли и ДДС в размер на 80
лева.
Водим от горното, Районен съд – Велики Преслав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
на Договор за потребителски кредит № 1027346 от 28.02.2024 год., сключен между „С.К.“
ООД, ЕИК: ......., със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), р-н
М., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е , ет.5, представлявано от законния си представител Н.П.П. –
Управител, от една страна в качеството на кредитор, и Д. С. Ж., ЕГН: **********, с пост.
адрес: гр. С., общ. С., обл. Шумен, ул. „Р.П.“ № 4, ет. 1, ап. 2, от друга страна в качеството на
кредитополучател.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК: ......., представлявано от законния си представител Н.П.П. –
Управител ДА ЗАПЛАТИ на Д. С. Ж., ЕГН: ********** сумата от 54,28 лева,
представляваща заплатена държавна такса в първоинстанционното производство, на осн. чл.
78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК: ......., представлявано от законния си представител Н.П.П. –
Управител ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., Адвокатска колегия – Ловеч адвокатско
възнаграждение за първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС, на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Велики Преслав: _______________________
11