Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 19.04.2022 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на десети
март през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 949 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 74176 от 25.03.2020 г. по гр.д. № 49000/2012 г. по описа на СРС, 123 състав,
съдът е отхвърлил изцяло предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******със седалище и адрес на управление ***, срещу Л.Л.Д., починал в
хода на делото и на мястото му по реда на чл. 227 ГПК конституиран като
ответник по делото наследникът му по закон М.Т.К.-Д., ЕГН ********** и с адрес ***,
aп. 17, искове c правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ за сумата от 3 315,22 лева, представляваща цена на
доставена през периода от 01.12.2009 г. до 30.04.2011 г. топлинна енергия до
топлоснабден имот - апартамент № 17, находящ се в гр. София, ул. „*******, с
аб. № 024013 и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 578,68 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
главницата за периода от 31.01.2010 г. до 19.06.2012 г., за които вземания по
ч. гр. дело № 14022/2012 г. по описа на СРС, 91 състав на 10.07.2012 г. е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Със същото решение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Т.С.“
ЕАД е осъдено да заплати на М.Т.К.-Д., ЕГН **********, сумата от 600 лева -
направени по делото в производството по чл. 422 ГПК разноски за адвокатско
възнаграждение пред СРС.
Недоволен от решението, с което установителните искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ са изцяло отхвърлени е останал ищецът в производството "Т.С." ЕАД, който в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно и
постановено в нарушение на материалния закон. По-конкретно твърди, че действащите
за процесния период законови разпоредби дават алтернативна възможност
задълженията за бъдат търсени, както от собственика на имота, така и от лицето,
носител на вещно право на ползване. Искането към въззивната инстанция е да
отмени обжалваното решение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.Т.К.-Д. в срока по чл. 263 ГПК
депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който се оспорва същата по
подробно изложени съображения. Искането към съда е да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца "Т.с." ЕООД не
взема становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената
му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя изцяло
мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност
на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след даване на указания в
полза на заявителя да предяви вземанията си, поради което и съобразно
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон – чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката следва
да се приеме за установено договорното отношение между главните страни
досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и
от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди.
От приетият като доказателство пред първоинстанционния съд нотариален акт за
покупко-продажба на имот № 19 от 04.11.1997 г., том LLLXXIII, дело 33814 от
1997 г. се установява, че Д.К.Д. и Л.С.Д.прехвърлили на ответника Л.Л.Д.
правото на собственост върху процесния
топлоснабден имот - апартамент № 17, находящ се в гр. София, ул. „*******, но
върху този имот в полза на прехвърлителите е учредено пожизнено право на
ползване. По делото няма данни вещното право на ползване в полза на Д.К.Д.
и Л.С.Д.да е било прекратявано за периода, за който се претендират вземанията.
Ето защо за настоящият съдебен състав се налага изводът, че ответника Л.Л.Д. /починал
в хода на делото и на мястото му по реда на чл. 227 ГПК конституирана като
ответник по делото наследникът му по закон М.Т.К.-Д./ няма качеството на потребител на енергия за битови нужди по
смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /отм./. Действително с изменението на посочената
дефиниция на § 1, т. 42 ЗЕ /отм./ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването
лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател,
не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на
промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена
едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се
разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ /отм./ през 1999 г. и досега със ЗЕ под
потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците
и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на
топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост. Наличието на
валидно учредено в предписаната от закона форма вещно право на ползване
изключва възможността да се претендират вземания за доставена до имота топлинна
енергия от собственика, тъй като при конкуренция на права, потребител, по
смисъла на закона се явява лицето – вещен ползвател.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната част.
При този изход на спора право на разноски пред
настоящата инстанция има въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното
производство. Въззиваемата страна претендира разноски в размер на 600 лева, но
въззивника е направил възражение за прекомерност, което съдът намира за
основателно, поради което и намаля разноските на въззиваемата до размера,
предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 74176 от 25.03.2020 г. по гр.д.№ 49000/2012
г. по описа на СРС, 123 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** да заплати на адвокат
Н.К. – САК, със съд. адрес: ***, офис 2, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
сумата от 502,57 лв., представляващи разноски във въззивното производство за
адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "Т.с." ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.