Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,17.03.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В
въззивен състав,
в публично заседание на двадесет и четвърти февруари
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
При секретаря Кристина Първанова
И прокурора
сложи за разглеждане
Докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 9049 по описа за
2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от И.В.С.,
ищец пред СРС, срещу решение № 255446 от 25.10.2019 г., постановено от
СРС, Второ ГО, 68 състав по гр.д.№
45539 по описа за 2018 г., с което са
отхвърлени претенциите на ищцата по чл.226, ал.2 КТ, чл.226, ал.1,т.1, предл.1 КТ, както и претенцията за
обезщетение поради прекратяването на трудовото правоотношение на основание
чл.327, ал.1,т.1 КТ и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на така
постановеното решение като се твърди, че приетата от СРС фактическа обстановка
не отговаря на събраните по делото доказателства. Решението било постановено и
в противоречие със съдебната практика на ВКС, съгласно която при подадено
заявление за прекратяване на трудовото правоотношение /ТПО/ от работника или
служителя по реда на чл.327,ал.1 КТ, ТПО
се прекратявало от момента на достигане на заявлението до работодателя. Дали
били налице основанията на чл.327, ал.1 КТ не било обект на преценка. Сочи, че
заповед за прекратяване на ТПО по чл.325, т.1 КТ не била приложена по делото.
Сочи, че не бил налице фактическия състав на чл.325, т.1 КТ, защото нямало
взаимно съгласие. Наред с това според въззивницата била доказала наличие на
всички предпоставки за прекратяване на ТПО по реда на чл.327, ал.1,т.1 КТ, вкл.
бил представен и медицински документ. Освен това била налице обективна
невъзможност на ищцата да изпълнява трудовите си задължения. Сочи, че в
хипотезата на прекратяване на ТПО по реда на чл.327, ал.1, т.1 КТ е дължимо
обезщетение по чл.222, ал.2 КТ; налице били всички предпоставки на тази
хипотеза. Счита, че съдът е задължен по реда на чл.7 ГПК да събере служебно
доказателства относно трудовия стаж на ищцата и дали тя отговаря на
изискванията на чл.222, ал.2 КТ. По отношение на претенцията по чл.226, ал.2 КТ
твърди, че ответникът не бил предал на ищцата трудовата й книжка след
прекратяване на ТПО. Тежестта за доказване се носела от ответника, работника
или служителя не дължал доказване. Ищцата била предала трудовата си книжка на
работодателя на 15.09.2017 г. за нейното оформяне. Ответникът не я бил поканил
да се яви, за да получи трудовата си книжка, лично и съответно да се освободи
от отговорността по чл.226, ал.2 КТ. Налице било обективно неизпълнение на
задължението за връщане на трудовата книжка. Затова и възниквало за ищцата
право на обезщетение. Позовава се на приетото в ТР № 1/2019 г. от 02.12.2019 г.
на ОСГК на ВКС. По отношение основателността на претенцията й по чл.226,
ал.1,т.1 КТ се позовава на констатациите на ГИТ и предприетата принудителна
административна мярка /ПАМ/ по реда на чл.404, ал.1,т.1 КТ. Счита, че
отразеното в писмото на ГИТ доказва, че работодателят е оспорил предаването на
трудовата книжка. Сочи, че с подаването на заявлението по чл.327 КТ е поканила
работодателя да й бъдат издадени заповеди за прекратяване на ТПО, както и УП-2
и УП-3. Сочи, че на основание чл.128 а, ал.1 от КТ работодателят следвало в
14-дневен срок от писменото искане да представи заверено копие от трудовото
досие. С оглед на неизпълнение на тези задължения, ищцата била лишена от
възможност да започне нова работа или да се регистрира в Д“Бюро по труда“,
както и да оспори прекратяването на ТПО по съдебен ред. Ищцата била лишена и от
възможност да се пенсионира една година по-рано, респ. да получи по-ниска
пенсия.
Иска се решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което
претенциите на ищцата да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от „Р.Т.Д.Б.“ ООД,
ответник пред СРС; не се изразява и становище.
По допустимостта на въззивната жалба:
Въззивницата е била
уведомена за решението на СРС, на 09.12.2019 г. Въззивната жалба е била
подадена на 13.03.2020 г. С оглед теклото производство досежно наличието на
основание за предоставяне на ищцата на правна помощ и при съобразяване с
нормата на чл.259, ал.2 ГПК, следва да се приеме, че въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно
извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение
в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че по делото от ищцата не
са доказани предпоставките за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1,т.1 КТ. Установило се от представеното писмо на ГИТ, че ответника е прекратил ТПО с
ищцата на основание чл.325, т.1 КТ- по взаимно съгласие. Затова и не били
налице двете предпоставки за уважаване на претенцията на ищцата по чл.222, ал.2 КТ- ТПО да е прекратено
в хипотезата на чл.327, ал.1,т.1 КТ и ищцата да има трудов стаж повече от 5
години; не били представени никакви доказателства за трудовия стаж на ищцата.
След като неоснователна била претенцията по чл.222, ал.2 КТ, то неоснователна
била и акцесорната за лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД. Относно иска по чл.226, ал.2 КТ било задължително
ТПО да е прекратено. След като ищцата не била доказала, че ТПО е било
прекратено, на коя дата и на какво основание, то обезщетение за задържане на
трудовата книжка от работодателя не било дължимо; искът бил неоснователен. След
като неоснователна била претенцията по чл.226, ал.2 КТ, то неоснователна била и
акцесорната за лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД. Относно претенцията по чл.226, ал.1,т.1, предл.1 КТ съдът е
приел, че ищцата не е доказала вреди и причинно-следствена връзка като се е
аргументирал с чл.226, ал.3, изр.1 КТ. Твърденията й, че не била могла да
реализира доходи и да се регистрира в БТ не били доказани. Липсвали
доказателства ищцата да е кандидатствала за работа или за регистрация в БТ и
единствена причина за несключване на трудов договор, съответно за отказ за
регистрация в БТ да е било неиздаването на заповед за прекратяване на ТПО, УП-2
и УП-3 от ответника. Затова и претенцията по чл.226, ал.1,т.1, предл.1 КТ била
неоснователна. След като неоснователна била претенцията по чл.226, ал.1, т.1,
предл.1 КТ, то неоснователна била и
акцесорната за лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото
са посочени в жалбата.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По доводите във въззивната жалба:
Страните не
спорят, че са сключили трудов договор на
13.09.2016 г. Същият е представен от ответника в изпълнение указанията на съда
по чл.190 ГПК/л.21 по делото пред СРС/. Представено е и допълнително
споразумение от 01.11.2016 г., с което е уговорено основно трудово
възнаграждение в размер на 750 лв., което е подписано и от двете страни по ТПО,
л.24 по делото пред СРС.
Първото обстоятелство което следва да бъде
изяснено е дали е било прекратено трудовото
правоотношение между страните по спора.
Не се спори, а и
от представените от ищцата писмени доказателства се установява, че същата на
15.09.2017 г. е отправила до ответника заявление за прекратяване на ТПО на
основание чл.327, ал.1,т.1 КТ поради влошено физическо и психическо състояние.
Това заявление е постъпило при работодателя /ответник/ на 15.09.2017 г.,
обстоятелство, което се установява от поставения върху същото щемпел на
дружеството, както и подпис за „приел“ на служителя Л.Донев.
Трудовото правоотношение може да бъде прекратено от работника без
предизвестие на осн. чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ, когато той не може да
изпълнява възложената му работа поради заболяване и работодателят не му осигури
друга подходяща работа, съобразно предписанието на здравните органи.
Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ -
прекратяването на трудовия договор настъпва с получаване на писменото
изявление, без да е от значение обстоятелството /и съдът не го изследва/ дали
фактически е налице посоченото в изявлението основание за прекратяване./така и в РЕШЕНИЕ № 34 ОТ 03.04.2017 Г. ПО ГР. Д. №
3010/2016 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС/.
Съгласно
приетото в РЕШЕНИЕ № 234 ОТ 21.01.2020 Г. ПО ГР. Д. №
1708/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, на осн. чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовият договор
се прекратява от момента на получаване на писменото изявление на работника за
прекратяване на договора, като заповедта на работодателя за прекратяването
на трудовото правоотношение в случая има само констативен характер и се издава в изпълнение
на задължението му по чл. 128а, ал. 3 КТ /определение по ч.гр. д. № 123/12 г. на Трето ГО на ВКС/. Както връчването на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично
води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са
били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото
изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое
от основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване
на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в
изявлението на работника или служителя основание. При незаконно /без
основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ,
работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или
служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното
прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на
вече прекратеното трудово правоотношение / така в решение по гр. д. № 1289/14 г. на Четвърто ГО на ВКС и решение по гр. д. № 3101/08 г. на Пето ГО на ВКС /. В такъв случай, ако работодателят е изплатил
на работника обезщетение, следващо се при прекратяване на трудовото правоотношение на основание по чл. 327, ал. 1 КТ / напр. по чл.
221, ал. 1 КТ, по чл. 222, ал. 2 КТ/ той може да претендира
връщането му. Работодателят може също и да откаже изплащане на обезщетението с
възражението, че не са налице предпоставките на използваното от работника
прекратително основание. Тогава работникът или служителят, който претендира
обезщетението, ще трябва да сезира съда със спора и да докаже, че
законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовия договор на
използваното основание. Това разрешение следва от принципната недопустимост да
се черпят права от собствени незаконосъобразни действия.
В конкретния
случай ответникът не е подал отговор по исковата молба поради което
възраженията му са преклудирани по арг. от чл.133 ГПК. В този смисъл СРС е чел
нарочно определение в о.с.з., състояло се на 27.09.2019 г. /виж л.26 от делото
пред СРС/.
Липсва твърдение
на ответника за злоупотреба с права, поради което прекратяването на ТПО на
основание чл.327, ал.1,т.1 КТ настъпва автоматично с отправянето на писмено
изявление на работника или служителя, виж в този смисъл приетото в решение №289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г. на
ІV Гр. о. на ВКС.
При това
положение прекратяването на ТПО в случая е настъпило на 15.09.2017 г. с
получаване на отправеното от ищцата до работодателя заявление за прекратяване
на ТПО на основание чл.327, ал.1,т.1 КТ.
С оглед
възприетото от горецитираната съдебна практика на ВКС, която се споделя и от
настоящия състав, СРС изобщо не е следвало да извършва проверка дали са били
налице предпоставките на чл.327, ал.1,т.1 КТ.
Доколкото заповед
за прекратяване на ТПО на основание чл.325, т.1 КТ не е била представена от
нито една от страните по спора, то СРС също не е следвало да обсъжда дали ТПО е
било прекратено по взаимно съгласие.
На основание
горните мотиви въззивната инстанция приема, че ТПО между страните е било прекратено на основание чл.327, ал.1,т.1 КТ.
По иска по чл.222, ал.2 КТ:
Съгласно чл.222, ал.2 КТ при
прекратяване на трудовото правоотношение поради болест (чл. 325, ал. 1, т. 9 и
чл. 327, ал. 1, т. 1) работникът или служителят има право на обезщетение от
работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2
месеца, ако има най-малко 5 години трудов стаж и през последните 5 години
трудов стаж не е получил обезщетение на същото основание.
Независимо, че се
прие, че ТПО е прекратено на основание чл.327, ал.1,т.1 КТ, от ищцата не е
доказано, че има най-малко 5 години трудов стаж, както и, че през последните 5
години трудов стаж не е получила обезщетение на същото основание. Последното се
проверява с оглед злоупотреба с права.
Противно на твърдяното във въззивната жалба, съдът не е задължен да
изисква служебно от НОИ информация дали ищцата има нужния трудов стаж и дали
ищцата отговаря на изискванията на чл.222, ал.2 КТ. Още повече, че последното е
въпрос на съдебна преценка с оглед събраните по делото доказателства. С доклада
по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 198350 от 21.08.2019 г. СРС е
посочил, че ищцата следва да докаже и възникването и съществуването на
твърдените от нея вземания по КТ. Видно от заявеното в първото по делото
о.с.з., когато и същото е било докладвано, тогавашния пълномощник на ищцата –
адв.Иванова, е заявила, че няма доказателствени искания.
Дори да приемем, че ответникът създава пречки и не й издава необходимите
удостоверителни документи, то ищцата е можела сама да се снабди с данни от НОИ,
респ. да представи фишове от заплата и др. Съдът не е длъжен да указва на
страните с какъв точно документ следва да докажат тезата си.
При това положение макар и с други мотиви в тази му част обжалваното
решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено при правилната
правна квалификация на този иск – чл.222, ал.2 КТ.
/В диспозитива погрешно цифровата част е изписана като чл.221, ал.2 КТ/.
При
неоснователност на главния иск, то и акцесорния по чл.86, ал.1 ЗЗД се явява
неоснователен.
При това положение и в тази му част обжалваното решение е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл.226, ал.1,т.1,
предл.1 КТ:
Съгласно тази разпоредба
работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно за вредите,
причинени на работника или служителя поради:
1. неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи,
удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение;
Обезщетението по ал. 1 обхваща всички вреди, претърпени от работника или
служителя, включително и неимуществените. Обезщетението по ал. 2 е в размер на
брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяването на трудовото
правоотношение до предаване на трудовата книжка на работника или служителя.
Това означава, че
уважаването на тази претенция е аналогично в хипотезата на деликт по чл.45 ЗЗД
поради което работникът или служителят следва да докаже, че е претърпял вреди,
както и причинно-следствена връзка между деянието на работодателя осъществено в
хипотезата на т.1 от чл.226, ал.1 КТ и търпените от работника или служителя
вреди.
В конкретния
случай ищцата твърди да не е могла да реализира доходи, вкл. и да се регистрира
в БТ.
Следва да
отбележим, че ищцата не твърди, а и не доказва да е търсила работа по ТПО и да
не е могла да постъпи на работа по такова поради факта на неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите й документи, удостоверяващи факти, свързани с
трудовото правоотношение от страна на работадателя.
Липсват и
доказателства да й е било отказано от БТ да бъде регистрирана като безработна.
Доводът, че
ищцата не е могла да се пенсионира е освен преклудиран, така и неоснователен,
тъй като ищцата е родена през 1974 г. и не би могла да придобие право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.1 КСО поради това, че не е
навършила изискуемата се от КСО възраст дори и в намален размер по чл.68 а,
ал.1 КСО.
При това
положение обжалваното решение в тази му част е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
При
неоснователност на главния иск, то и акцесорния по чл.86, ал.1 ЗЗД се явява
неоснователен.
При това положение и в тази му част обжалваното решение е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
По иска по чл.226, ал.2 КТ:
Съгласно тази разпоредба работодателят
и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за
вредите, които той е претърпял поради незаконно задържане на трудовата му
книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено.
Това означава, че
след прекратяване на ТПО за работодателя съществува задължение да върне веднага
трудовата книжка като за това не е необходимо да бъде канен. В Наредбата за
трудовата книжка и трудовия стаж е посочено, че работодателят се освобождава от
задължението за незабавно връщане, ако при неявяване на работника да я получи,
го покани лично с писмо с обратна разписка. Моментът на прекратяване на ТПО
следва да съвпадне с връщането на трудовата книжка. Задържането на трудовата
книжка се явява незаконно от датата на която работодателят е бил длъжен да я
върне незабавно. Само, ако работникът или служителят е бил поканен по реда на
чл.6, ал.3 Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж и не се яви лично или
чрез писмено посочено от него, лице, задържането на трудовата книжка не би било
незаконно.
Съгласно приетото в т.2 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 02.12.2019 Г. ПО
ТЪЛК. Д. № 1/2019 Г., ОСГК НА ВКС, когато трудовата книжка се съхранява от работника или служителя, съгласно чл.
2, ал. 5 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, работодателят
следва в пет дневен срок да поиска от работника или служителя да му предостави
трудовата си книжка за вписване настъпилите изменения в трудовото
правоотношение. След като я получи, следва да попълни данните и да я предаде на
работника или служителя незабавно, в деня на предоставяне на трудовата книжка.
Ако забави вписването, от деня на предоставяне на трудовата книжка, той дължи
обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ.
В случая не се
установи ищцата да е била канена по предвидения ред.
Съгласно т. 12 от
ТР № 4 от 5.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 4/2005 г. -
"задържането на трудовата книжка, след като трудовото правоотношение е
било прекратено, е една от формите на нарушение на задълженията по трудовия договор
между страните". Причинените на работника или служителя вреди, в резултат
на това задържане, подлежат на обезщетяване съгласно чл. 226, ал. 2 КТ,
при наличие на следните четири предпоставки: 1.прекратено трудово
правоотношение, 2. незаконно задържане на трудовата книжка на работника или
служителя, 3. наличие на причинени вреди
и 4. причинна връзка между
незаконното задържане на трудовата книжка и причинените вреди.
В случая, обаче,
не се доказа наличие на предпоставките на т.3 и 4 от горецитираното ТР.
При това
положение обжалваното решение макар и с други мотиви в тази му част е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
При
неоснователност на главния иск, то и акцесорния по чл.86, ал.1 ЗЗД се явява
неоснователен.
При това положение и в тази му част обжалваното решение е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
Налага се извод,
че обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
Разноските са
присъдени с оглед изхода на спора.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на
спора на въззивницата разноски не се
следват, а и такива не са направени.
Въззиваемата страна не претендира
разноски и такива не са сторени поради което не се присъждат.
Водим от горното, Софийският градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 255446
от 25.10.2019 г., постановено от СРС,
Второ ГО, 68 състав по гр.д.№ 45539
по описа за 2018 г., с което са отхвърлени претенциите на ищцата И.В.С. по
чл.226, ал.2 КТ, чл.226, ал.1,т.1, предл.1 КТ, както и претенцията за обезщетение поради прекратяването
на трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1,т.1 КТ при правна квалификация чл.222, ал.2 КТ и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на КАСАЦИОННО обжалване
пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: