РЕШЕНИЕ
№ 1027
гр. Пловдив , 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мария Д. Личева Гургова
при участието на секретаря Недялка П. Кратункова
като разгледа докладваното от Мария Д. Личева Гургова Гражданско дело №
20205330110578 по описа за 2020 година
Производството е по иск с правно основание член 26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Н. П. Х. ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „З." № ***, чрез адв. Е. И., със съдебен
адрес: гр. П., ул. „Х- К." №*, в исковата си молба против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, гр. София, ж.к. „Люлин 7", бул.
„Джавахарлал Неру" №28, бл. АГЦ „Силвър център", ет.2, офис 73Г, представлявано от Д. С.
Д., с която се иска от съда да прогласи за нищожни клаузите на чл.1, ал.3 от договора
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане и нищожността на клаузата по
чл.4, ал.2, предвиждаща заплащане на неустойка от договор за кредит от 15.12.2016г.,
сключен с „Вива кредит", като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикалящи
материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Твърди, че на 15.12.2016 г. е сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата
на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 350,00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 40,34%, годишен процент на разходите - 49,39% .
Съгласно чл.1, ал.З от договора заемателят дължи и такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 27,28 лева, която той следва да
престира заедно с месечната погасителна вноска.
Счита уговорката в чл.1, ал.3 от договора за нищожна, като неравноправна. Опциите при
сключване па договора за паричен заем са или избиране приоритетно разглеждане и
плащане такса за това при разглеждане на заявката и получаване на становище до 20 минути
1
след подаване на предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без
такса. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 10 дни.
Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок заемателят е
бил принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса била уговорена в
договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на
договора се задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и
как ще бъде платена. Таксата била във фиксиран размер - 27.28 лв. Липсвало каквато и да е
еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Поради и което счита,
че клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, както и с нея се цели
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена
конкретна услуга, тази такса, представлявала и скрит разход по договора за кредит, който
привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели
реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Твърди, че съгласно чл.4 от договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен с поне
едно от следните обезпечения: физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните
изисквания: да е навършило 21 г., да представи служебна бележка от работодател за размер
на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заематели поръчител по друг
договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от „Редовен" или
банкова гаранция.
В случай на неизпълнение от страна па кредитополучателя на условията визирани в
договора, същият съгласно чл.4, ал.2 дължал неустойка на кредитора в размер на 27,29 лева,
която той следвало да престира заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала
вноска за неустойка, с която неустойка падежното вземане нараствало значително.
Твърди, че ищецът е усвоила изцяло заемният ресурс, но не е дължала плащания за такса
експресно разглеждане и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради
следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,34% не отговаря
на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка и такса
експресно разглеждане, представлявали добавък към договорната лихва. Поради по-високия
лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите /доколкото
възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не бил обявен на
потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение на
изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен
процент в размер на 40,34 %, към който се кумулирало вземането, представляващо скрита
печалба визирана в договора за неустойка и такса експресно разглеждане, с която
кредиторът допълнително се обогатявал се нарушавали добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което водело до
2
нищожност на договорното съглашение.
ОТВЕТНИКЪТ „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, с отговора на исковата
молба заявява, че възразява срещу предявените искове за обявяване нищожността на
клаузите на чл. 1, ал. 3 от договора , предвиждаща заплащане на такса експресно
разглеждане и на чл. 4, ал. 2 от Договора, предвиждаща неустойка за неизпълнение на
задължение за обезпечаване на заема.
Счита, че претенциите на ищеца били напълно неоснователни и следвало да бъдат изцяло
отхвърлени. Съображенията за неоснователността на исковете били следните:
По отношение на клаузата за неустойка по чл.4, ал. 2 от договора за паричен заем.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, ищецът се е задължил в срок до 3 дни от подписването му
да предостави на Дружеството едно от посочените в Договора обезпечения - поръчителство
или банкова гаранция. Действащото законодателство не предвиждало ограничения за
финансовите институции да изискват обезпечаване на заемите, които предоставят. Нещо
повече, на ищеца били дадени две алтернативни възможности за обезпечение, което било в
негов интерес. Твърди, че ищецът не е изпълнил задължението за предоставяне на
обезпечение на кредита, което автоматично е породило отговорност за него да заплати
предвидената в чл. 4, ал. 2 от Договора неустойка. Следвало да се посочи, че неустойката е
във фиксиран размер в Договора, с което Дружеството добросъвестно било изпълнило
задължението си да информира ищеца за точния размер на имуществената му отговорност в
случай на непредоставяне на обезпечение на кредита.
Твърди, че ищецът неправилно считал, че поставянето на изискване за осигуряване на лично
обезпечение (поръчителство) противоречало на целта на Директива 2008/48 и в частност на
предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Дружеството е изпълнило
задължението си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца
преди сключване на Договора, която оценка се прави при разглеждане на заявката за кредит.
При тазиоценка Дружеството е приело, че може да отпусне заемна сума в този размер и да
сключи Договора при описаните в него параметри. Изискването на обезпечение съгласно
Договора се явявало гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не
предпоставка за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че изискването на лично
обезпечение, което ищецът бил в невъзможност да изпълни (обстоятелство, което
категорично не е доказано от ищеца), водело до самопричиняване на неблагоприятни
последици за Дружеството, представлява недобросъвестен опит на ищеца да се освободи от
задължения по Договора.
Счита за неправилно виждането на ищеца, че договорената неустойка е следвало да бъде
включена в ГПР по кредита, като невключването й представлявало нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявала общите разходи по
кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Ал. 3 на чл. 19 ЗПК, изрично предвиждала, че в ГПР не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на
3
обезпечение имала точно такъв характер и категорично не следвало да участва при
формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР би представлявало
недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата
институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на
действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения.
Твърди, че напълно несъстоятелни и необосновани били твърденията, че посоченият в
Договора размер на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща търговска практика" по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Твърди, че в процесния случай нямало основание за прилагане на чл. 22 ЗПК, който
предвиждал, че договорът за потребителски кредит е недействителен, когато в него не са
посочени лихвения процент по кредита и ГПР. Неоснователни са твърденията на ищеца, че
процесният договор противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочената
разпоредба изисквала посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и на
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора,
което изискване в случая, видно от съдържанието на приложения договор, е спазено. Не
било допуснато и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в договора е посочен
годишен фиксиран лихвен процент по кредита, която информация заедно с уговорения срок
на договора съдържа и условията за прилагането му. Политиката на Дружеството била да
предоставя на потребителите законосъобразни, ясни и детайлни договори за всички
предоставяни от него продукти. Такъв бил и процесният Договор, от прочита на който не
оставало никакво съмнение какъв е размерът на усвоената сума, срока на заема, ГПР,
годишният лихвен процент, общият размер на плащанията по заема, фиксираният размер на
неустойката по чл. 4, ал. 2. Да се твърди, че клаузите на Договора са неясни и заблуждаващи
след погасяване на кредита от ищеца било недобросъвестно и представлява злоупотреба с
права.
Твърди, че ищецът неправилно считал, че предвидената в Договора неустойка представлява
добавък към договорната лихва, което според него било в противоречие с добрите нрави.
Видно от Договора, представен с исковата молба, заемната сума била предоставена на ищеца
при фиксиран годишен лихвен процент от 40,30%. При така договорения лихвен процент
годишният процент на разходите по заема (ГПР) бил в размер на 49,34 %, а именно в
рамките на допустимите стойности, предвидени в ЗПК.
Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга -
ползването на парични средства - и поради това той бил свободен да определи какъв да е
нейният размер. Размерът на лихвата бил договорен в съответствие с принципа на свобода
на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това ищецът приемал, че тази уговорка
е нищожна и влечала нищожност на целия Договор, поради обстоятелството, че размерът на
лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва за забава. В подкрепа на тези
твърдения ищецът се позовава на съдебна практика на ВКС, според която при необезпечени
заеми възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер на законната
лихва.
Твърди, че договорната лихва представлявала цената, която потребителят заплащал на
4
кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата
възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е
била и волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от него Договор.
Твърди, че съгласно чл. 20а от ЗЗД договорът имал сила на закон за тези, които са го
сключили. Процесният случай не може да обоснове противоречие с добрите нрави.
Договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до
противоправно облагодетелстване на кредитора и противоречаща на добрите нрави.
Твърди, че договорната лихва по своята същност представлявала „цена" за ползване на
парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формирала от няколко
фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара,
ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Високите цени на
определени стоки или услуги могли да бъдат определени от качество на изпълнение,
качество на вложените материали, уникалност на стоката или услугата, административни
разходи на търговеца. За определяне на цената се взимали много на брой параметри в
тяхната съвкупност и се правело сложно изчисление, за да може да се формулира „пазарна
цена", която да защити както потребителите на тази услуга, така и търговците, които я
предоставят.
„Добрите нрави" като понятие за морални норми на справедливост следвало да защитават
всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави" не регулирали цени на стоки и услуги.
Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена
стока и други съществени условия на договора, но когато една цена е ясно посочена, когато
една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана
воля решава дали иска да я ползва, или не при посочената цена, тогава противоречие с
„добрите нрави" няма.
В случая било важно да се вземе предвид и фактът, че Дружеството не е банка, за
задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск
оскъпявал финансовия ресурс. Наличната съдебната практика, в която договорен лихвен
процент над трикратния размер на законната лихва се третирал като противоречащ на
добрите нрави, се отнасял до субекти, които са отпуснали паричен заем не по занятие, а
инцидентно, по изключение. ЗПК обаче бил специален по отношение на ЗЗД, като за
потребителски кредити се прилагал специалният закон. С оглед на изложеното счита, че е
недопустимо към отношения, възникнали по силата на ЗПК, да се прилага съдебна практика,
която третира заеми по ЗЗД и предхожда влизането в сила на ЗПК и сключването на
Договора.
Твърди, че заемът по ЗЗД не е търговска сделка, каквато извършват по занятие финансовите
институции, които отпускат заеми на физически и юридически лица. На пазара на малките,
необезпечени заеми, какъвто е този по настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по-
високи от нивата на банковите кредити, поради спецификата на осигуряване на финансовия
ресурс, както и поради по-виския риск от неплатежоспособност на заемополучателите. Тази
специфика на пазара следвало да се отчете. Като небанкова финансова институция
Дружеството изпълнявало множество регулаторни изисквания под надзора на редица
5
контролни органи, сред които БНБ и КЗП. Неуместно било за него да се прилагат същите
критерии за преценка, каквито се прилагат за други правни субекти, отпуснали заем
инцидентно и по изключение извън предмета на основната си търговска дейност.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените и събрани по делото доказателства се установява, че между страните по
делото е бил сключен договор за паричен заем „Вивакредит Експрес 14 и 30“ № ****** от
15.12.2016 г. за сумата от 350,00 лева и общо задължение от 382,71 лева, при срок на заема
две седмици и една вноска в размер на 382,71 лева, ГПР 49,39%, ГЛП 40,34%, лихвен
процент на ден приложим при отказ от договора до 14-тия ден -0,11%.
По делото е приета като доказателство съдебно-счетоводна експертиза, от която се
установява, че Размерът на ГПР/годишния процент на разходите/ по процесния договор за
потребителски кредит 5322657 от 15.12.2016 г., изчислен съобразно формулата, определена
по силата на Приложение №1 към чл.19 ал.2 от ЗПК, е 49,39 %. В ГПР, като разход на
заемодателя била включена само договорна лихва. Установява се, че процентът с който се
оскъпява кредита с постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение
съгласно чл.13 ал.1 от процесния договор е както следва: годишен процент на неустойка
спрямо главницата по кредита е 187,10 %; месечен процент на неустойка спрямо главницата
по кредита е 187,10 %
При така установената фактическа обстановка, съдът приема за установено от правна страна
следното:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедаивостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
По отношение на претенцията за заплащане на сума в размер от 27,28 лева, представляваща
недължимо платена такса за експресно разглеждане на кредита, съдът намира следното:
На основание чл. 10а от Закона за потребителските кредити кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответното дружество – кредитодател не
е имало правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за
експресното разглеждане на кредита – налице е клауза, която противоречи на нормата на чл.
10а от Закона за потребителските кредити, поради което и следва да се приеме, че същата е
нищожна.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на
6
добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка,
се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 27,29 лв.
Видно от зключението на вещото лице М.М., беше установено че процентът, с който се
оскъпява кредита с постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение е
както на годишна така и на месечна база в размер на 187,10 %, което противоречи на чл. 21,
ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2
от договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на
заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за
неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
7
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузите на чл.1, ал.3 от договора предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане и на клаузата по чл.4, ал.2, предвиждаща
заплащане на неустойка от договор за кредит на добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тези клаузи е
пречка за възникване на задължение по тях от договора. Ето защо искът за прогласяване на
недействителността на тези клаузи следва да се уважи, като основателен и доказан.
На основание чл. 78 от ГПК, следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
направени по делото разноски в общ размер на 500,00 лева, от които 150,00 лева за
възнаграждение на вещо лице, 50,00 лева държавна такса и 300,00 лева за адвокатски
хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ в отношенията между Н. П. ХР. ЕГН **********, с адрес:
гр. П., ул. „З." № **, чрез адв. Е. И., със съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К." №* и „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, гр. София,
ж.к. „Люлин 7", бул. „Джавахарлал Неру" №28, бл. АГЦ „Силвър център", ет.2, офис 73Г,
представлявано от Д. С. Д., клаузите на на чл.1, ал.3 от договора предвиждаща заплащане на
такса за експресно разглеждане и клаузата по чл.4, ал.2, предвиждаща заплащане на
неустойка от договор за паричен заем „Вивакредит Експрес 14 и 30“ № ***** от 15.12.2016
г. , като противоречащи на принципа на добрите нрави и накърняващи договорното
равноправие между страните.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, гр. София, ж.к. „Люлин 7", бул. „Джавахарлал Неру" №28, бл. АГЦ „Силвър
център", ет.2, офис 73Г, представлявано от Д. С. Д., да заплати на Н. П. Х. ЕГН **********,
с адрес: гр. П., ул. „З." № **, чрез адв. Е. И., със съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К." № *, със
съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К. “ №*, направени по делото разноски в размер на
200,00(двеста) лева.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, гр. София, ж.к. „Люлин 7", бул. „Джавахарлал Неру" №28, бл. АГЦ „Силвър
център", ет.2, офис 73Г, представлявано от Д. С. Д., да заплати на адвокат Е. И., със съдебен
адрес: гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат" №2, сумата от 300,00(триста)лева, представляваща
адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на съобщение до страните.
8
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п_________________
9