РЕШЕНИЕ
№ 317
гр. В., 17.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Магдалена Б. Младенова-Стоева
при участието на секретаря Нина К. Луканова
като разгледа докладваното от Магдалена Б. Младенова-Стоева Гражданско
дело № 20231420102431 по описа за 2023 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от „В.К.” АД, ЕИК: **, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ **, срещу П. П. А., ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр. В., бул. „Д.“ **.
В исковата молба се твърди, че на 27.01.2022 г. ответникът сключил с ищцовото
дружество (в качеството му на заемодател) Договор за кредит „Violeta“ под формата на
кредитна линия с възможност за еднократно или многократно усвояване на главница до
размера на одобрения кредитен лимит, който в настоящия случай бил 600,00 лв. и по силата
на този договор бил усвоен изцяло няколко пъти след пълни или частични предсрочни
погасявания. С подписване на договора ищецът се задължил да заплаща текущото си
задължение до 30 дни от усвояване на главницата, като при еднократно усвояване на
кредитния лимит с подписване на договора за кредит 30 дни започвали да текат от датата на
усвояване на целия кредитен лимит, а при усвояване на части 30 дни започвали да текат от
датата на първото частично усвояване. Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от
договора преди сключването му на ответника бил представен Стандартен европейски
формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията на Закона за
потребителския кредит, както и че кредитополучателят е заявил и декларирал, че е избрал
доброволно преди подписване на договора да се ползва от допълнителен пакет от услуги
„VIP обслужване“ и такси за действия по ограничаване на негативни последици при
просрочие, за което му била предоставена и Тарифа.
Поддържа се, че към момента на депозиране на исковата молба, задълженията на
кредитополучателя за заплащане на сумите по кредита били просрочени, а срокът на
договора изтекъл на 27.01.2023 г. Сочи се, че усвояванията по кредита били следните: на
27.01.2022 г. била усвоена сума от 600 лв.; на 07.03.2022 г. била усвоена сума от
600 лв.; на 04.05.2022 г. била усвоена сума от 200 лв.; на 25.05.2022 г. била
усвоена сума от 400 лв.; на 29.06.2022 г. била усвоена сума от 600 лв. Твърди се, че
1
по кредита били извършени плащания съгласно таблица, поместена в исковата молба, в общ
размер от 2 135,32 лв. Твърди се, че задълженията по кредита за период 01.11.2022г. –
27.01.2023 г., ведно с усвоения кредитен лимит, били в общ размер на 716,90 лв., от които се
претендира само главница в размер от 596,17 лв., договорна лихва в размер от 18,18 лв. за
периода от 01.11.2022 г. до 27.01.2023 г., представляваща 15 % върху усвоената главница,
както и 38,00 лв. – обезщетение за забава за периода от 27.01.2023 г. /изтичане срока на
договора/ до 09.08.2023 г. /датата на подаване на исковата молба/. Иска се от съда да осъди
ответника да заплати на ищеца посочените суми. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника чрез назначения му особен представител е
постъпил отговор на исковата молба, с който се изразява становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Поддържа се, че сключеният договор за кредит
съдържа неравноправни клаузи – клаузите за неустойка за липса на удостоверение, такса за
ангажимент за фиксирана лихва, неустойка за непредоставяне на съгласие за директен дебит.
Сочи се, че тъй като тези клаузи са нищожни, длъжникът не дължи плащане по тях. Твърди
се, че макар ищецът да не търси плащания по тях, неравноправността им е от значение за
настоящото дело, доколкото част от сумите по вече направени плащания са отишли за
погасяване на въпросните неустойки и такси. Сочи се, че плащанията, отнесени по
горепосочените пера, следва да отидат за погасяване на лихва и главница. Оспорва се
съществуването на оригинален документ /договор за кредит/ със съдържание и авторство,
идентични с представеното по делото копие. Не се оспорват направените плащания като
сума и изчисленията като такива, а се оспорва валидността на клаузите, съгласно които са
разпределени част от плащанията. По тези съображения се иска предявените искове да
бъдат отхвърлени.
След като обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и като взе
предвид становищата и доводите, изложени от страните, съдът прима за установено
следното от фактическа страна:
По делото е приложен неподписан договор за кредит "Violeta" от 27.01.2022 г. между
„В.К.“ ООД и ответника П. П. А. за сума под формата на разрешен кредитен лимит в
максимален размер от 600,00 лв. за срок от 1 година, при фискиран годишен лихвен процент
на заема 15 % и годишен процент на разходите на заема 49,32 %. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2.2
от договора кредитодателят – ищец се задължава да не променя лихвения процент по
договора и договора да бъде сключен при фиксиран лихвен процент, за което
кредитополучателят – ответник заплаща „такса ангажимент“ в размер на 0,07 % на ден
върху усвоената и непогасена главница. Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора до 5 дни от
подписване на договора за паричен заем кредитополучателят се задължава да представи
съгласие за директен дебит по банковата си сметка за целия срок на договора, като
непредставянето му обуславя начисляване на неустойка в размер на 2 % от усвоената, но
непогасена главница, която се дължи ведно с текущото месечно задължение. Съгласно чл.
15, ал. 4 и 5 от договора в срок до 5 дни от подписването му и 2 дни преди изтичане на всеки
следващ тридесетдневен период на плащане на текущото задължение кредитополучателят
следва да представя удостоверение за липса на задължения по чл. 87 ДОПК и удостоверение
за настоящ адрес, като при неизпълнение на предходното се начислява неустойка в размер
по 0,5 % от общия размер на усвоената и непогасена главница.
По делото са представени преводно нареждане от 27.01.2022 г. за сумата от 600,00
лв., от 07.03.2022 г. за сумата от 600,00 лв. от 04.05.2022 г. за сумата от 200,00 лв., от
20.05.2022 г. за сумата от 400,00 лв. с наредител ищеца и получател ответника и основание –
процесния договор за кредит.
По делото са представени и 16 бр. преводни нареждания за общата сума от 2 044,61
лв. с наредител ответника и получател ищеца и основание – процесния договор за кредит.
Приета по делото е справка, изготвена от ищцовото дружество, в която е отразено, че
2
по от кредитополучателя по договора са усвоени суми както следва: на 27.01.2022 г. 600,00
лв., на 07.03.2022 г. 600,00 лв., на 04.05.2022 г. 200,00 лв., на 25.05.2022 г. 400,00 лв. и на
29.06.2022 г. 600,00 лв. Отразено е, че от по договора са извършени плащания общ размер на
сумата от 2 135,32 лв. като с тях са погасени различни задължения по претендираните
отделни пера от ищеца.
Приложено е и извлечение относно данните за кредитополучателя, съхранявани при
ищцовото дружество във връзка с договора за кредит.
Други относими доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от
правна страна:
Предявени са за разглеждане три обективно кумулативно съединени иска с правно
основание по: 1/ чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във
вр. с чл. 6 ЗПФУР за сумата от 596,17 лв. – главница, ведно със законната лихва за върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.08.2023 г. до
окончателното погасяване на задължението; 2/ чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 2
ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР за сумата от 18,18 лв. – договорна лихва за
периода от 01.11.2022 г. до 27.01.2023 г. и 3/ чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 38,00 лв. –
обезщетение за забава за периода от 27.01.2023 г. до 09.08.2023 г.
По иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК,
във вр. с чл. 6 ЗПФУР:
За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване, че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по процесния договор за кредит, по силата на което за заемателя е възникнало
задължението за връщане на заетата сума.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
Няма спор, че ищецът „В.К.“ АД е универсален правоприемник чрез промяна на
правната форма на дружеството „В.К.“ ООД.
Претендираното от ищеца вземане произтича от твърдения за сключен между
страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно
разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация
от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на
потребителя. Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането
на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за
комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на
сключване на процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното
поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в
случаите на електронни изявления – Законът за електронния документ и електронния
подпис (в действащата редакция към м. 02.2016 г., като към настоящия момент същият е с
изменено заглавие – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни
3
услуги). В настоящия случай за доказване на възникналото между страните правоотношение
са представени неподписани документи – договор за кредит от 27.01.2022 г. и преводни
нареждания в изпълнение на задължението на кредитора за предоставяне на заемната сума,
като за договора се твърди, че е потвърдено от ответника с натискането на бутон на
интернет страницата на кредиторовото дружество.
Съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 70/19.02.2014 г. по гр.
д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г. о. електронното изявление, записано на магнитен, оптичен
или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ.
Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет
стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1
ЗЕДЕУУ). Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, като
законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и
квалифициран.
Несъмнено подаването на електронна заявка за отпускане на кредит представлява
електронно изявление, записано на носител с възможност да бъде възпроизведено, т. е.
твърденият за попълнен електронен формуляр за отпускане на кредит, както и генерираният
впоследствие договор представляват електронен документ. Характер на електронен
документ има и сключеният между страните договор за кредит, за който се твърди, че е
генериран при спазване на нормативната уредба в областта на електронните документи.
Ищецът не твърди електронната заявка, попълнена от ответника, нито приетият договор за
кредит, да съдържат усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на
чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕУУ, който да е положен от ответната страна. Не са и представени
доказателства за това. Ето защо следва да се приеме, че електронната заявка, в случай че
действително е съставена, както и електронно генерираният договор за кредит, са подписани
с обикновен електронен подпис.
Законът придава значение на подписан саморъчно документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен, каквато уговорка е налице в случая /чл. 1, т. 3
от договора/. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на
подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава
сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде
оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно
специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл – Решение № 70 от 19.02.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
672/2017 г., I т. о.
Ответната страна не е оспорила облигационната връзка между страните, като с оглед
и на представените по делото преводни нареждания, съдът намира, че ищецът е доказал
изпълнение на задължението си да предостави уговорените средства под формата на
кредитен лимит.
Съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни по него са потребител
по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
4
сумата по предоставения заем да е използвана за цели, свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за кредит, са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за кредит по
правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл.
143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е напр. Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на
ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни
норми, за които съдът следи служебно, по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г.,
постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в
процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда, без от
страните да е наведен такъв довод.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Р.Б., което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни
– арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая в договора е предвиден ГПР от 49,32 % /чл. 4, т. 5/.
При определянето размера на ГПР обаче съдът намира, че ищецът неправилно не е
включил всички допълнителни такси и неустойки, предвидени в процесния договор за
кредит. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо
се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи,
които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни
на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват,
ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не
включва част от разходите по кредита, а именно: „такса ангажимент за фиксиран лихвен
процент“, „такса по чл. 20, ал. 4 от договора за ограничаване негативните последици при
просрочие“, „неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверения за
настоящ адрес съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от договора“, „неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на удостоверение за липса на задължения по ДОПК съгласно
чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от договора“, „неустойка за непредоставяне на съгласие за директен дебит
5
съгласно чл. 15, ал. 1, 2 и 3 от договора“.
Посочените „такса ангажимент“ и „такси за действия по ограничаване на негативни
последици при просрочие“ не се дължат от ответника. Това е така, тъй като тези клаузи от
договора противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая нормата на чл. 10а, ал. 1
ЗПК, допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, е неприложима, тъй като процесните такси се
начисляват след като кредитът е вече отпуснат и са свързани с основното задължение на
кредитора – предоставяне на заем, а допълнителните услуги не трябва да са свързани с него.
В случая се налага извод, че горепосочените такси са всъщност печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да са част от
ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. Ето защо тези клаузи от договора
са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, следователно нищожни на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Нищожни са и клаузите, предвиждащи заплащането на различни неустойки от
кредитополучателя. Предвидените в чл. 15, ал. 1 – 6 неустойки за неизпълнение на
задължение за представяне на удостоверение за настоящ и постоянен адрес, удостоверение
за липса на задължения по ДОПК и за непредставяне на съгласие за директен дебит, са в
отклонение от функциите на неустойката, предвидени в разпоредбата на чл. 92 ЗЗД. Това е
така, тъй като клаузите са предвидени по начин, който да възпрепятства длъжника да ги
изпълнява, като се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Тази
неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с
изпълнение или неизпълнение на основното задължение на заемателя за връщане на
заемната сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора, тази
неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – кредитодател
и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно
възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът
намира, че горепосочените клаузи за неустойка от договора въвеждат още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. В допълнение на горните аргументи
за нищожност на неустойките за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за
необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързана с пояснението, че недобросъвестността следва да
бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие
между правата на търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г.
на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е
налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водещо до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие с възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай от начина, по който е
уредено задължението на кредитополучателя, отнасящо се до ежемесечно представяне на
удостоверения за настоящ адрес и липса на задължения по ДОПК, може да се обоснове
извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР след прибавяне на дължимите
неустойки и такси надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл.
19, ал. 4 ЗПК. Вписаните в договора параметри на ГПР не кореспондират на изискуемото
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и
6
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като
не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава
извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, Решение № 24 от
10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС).
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Не е спорно между страните, че общият размер на отпуснатия кредит възлиза на
сумата от 2 400,00 лева, като по делото са представени доказателства, че ответникът е
върнал на кредитора сумата от 2 044,61 лв. С исковата молба обаче е направено признание
на неизгоден за ищеца факт, а именно, че ответникът е върнал на ищцовото дружество по-
голяма сума, а именно сумата от 2 135,32 лв., която сума следва да бъде отнесена единствено
за погасяване на главница. Налага се извод, че непогасеният остатък от главницата възлиза
на 264,68 лв., до който размер следва да бъде уважен искът, ведно със законна лихва от
предявяване на исковата молба до погасяването. За горницата до пълния предявен размер от
596,17 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и предявените искове за договорна
лихва и обезщетение за забава, доколкото длъжникът не дължи плащане по тях /арг. от чл.
23 ЗПК/.
По разноските:
При този изход на спора на право на разноски възниква и за двете страни като такива
се претендират единствено от ищеца. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно уважената част от
исковете, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сума в общ размер от 304,30 лв., от
които 60,86 лв. – държавна такса, 81,15 лв. – възнаграждение за особен представител и
162,29 лв. – адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА П. П. А., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. В., бул. „Д.“
** да заплати на „В.К.” АД, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“
**, сумата от 264,68 лв. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във
вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР, представляваща главница по договор за кредит
„Violetа“, сключен на 27.01.2022 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
09.08.2023 г. до погасяване на задължението, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни: иска за
главница чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл.
6 ЗПФУР за горницата до пълния предявен размер от 596,17 лв.; иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР за сумата от 18,18
лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2022 г. до 27.01.2023 г. и иска по
7
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 38,00 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
27.01.2023 г. до 09.08.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК П. П. А., ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: гр. В., бул. „Д.“ ** да заплати на „В.К.” АД, ЕИК: **, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ **, сумата от 304,30 лв., представляваща направени
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – В. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
8