МОТИВИ
към присъда по НОХД Nr:586/2015 по описа
на РОС
Р.нска окръжна
прокуратура е обвинила:
С.А.С. *** в това,че:
На 10.05.2015г.
в с.К., обл.Р. отнел чужди движими вещи – пари в
размер на 90лв. и дебитна карта 4390********500
от
владението на М.С.М., без негово съгласие, с намерение потивозаконно
да ги присвои – престъпление по чл.194, ал.1 НКl
На
10.05.2015г. в гр.Глоджево, обл.Р. използвал платежен
инструмент – дебитна карта 4390********500, издадена от „Сосиете Кооп.търговска банка”АД,
без съгласието на титуляра – И.В.М. от гр.Р.,
вследствие на което получил парична сума в общ р-р 180лв., като деянието не
съставлява по-тежко престъпление – престъпление по чл.249, ал.1, пр.1, вр.чл.26, ал.1 от НК.
Съдебното
производство е протекло по реда на гл.27 от НПК, в хипотезата на чл.371,т.2 НПК.
Прокурорът поддържа обвинението.
Гражданският ищец – М.М., поддържа предявения
граждански иск в общ размер на 190лв. срещу подсъдимия за обезщетение на
причинените му имуществени вреди – резултат от престъпленията му, претендирайки
законната мораторна лихва от датата на деликта.
Подсъдимият изцяло признава фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразява съгласието си
за тях да не бъдат събирани доказателства в хода на съдебното следствие.
Окръжният съд, след преценка на
събрания по делото
доказателствен материал приема за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият е
български гражданин, с основно образование, неженен, не работи, неосъждан /ребилитиран/, живущ ***.
Подсъдимият
бил приятел със св.А.С. и познавал баща й – св.М.М., тъй
като работели в една и съща фирма с него. На 10.05.2015г. той решил да посети
св.С. в дома й в с.К., обл.Р., защото разбрал, че
баща й по това време е на работа. Проникнал в къщата на семейството през
незаключена врата и установил, че в жилището няма никой. Възползвайки се от
ситуацията, подс.С. забелязъл в една от стаите калъф
с документи на св.М., в който се намирала парична сума от 90лв., а така също и
дебитната му карта с издател „СЖ Експресбанк“, по
която работодателят му превеждал месечното трудово възнаграждение. Сред
документите имало листче с ПИН – кода на въпросната карта и това мотивирало
подсъдимият да реши да присвои наличната сума по сметката на собственика на
картата. За целта отишъл до гр.Глоджево и там от АТМ-устройство, находящо се на ул.“Д.Благоев“ №32, подсъдимият изтеглил от
картата сумата от 100лв., след което изхвърлил калъфа с документи и картата в
един контейнер, като задържал само сумата от 90лв.
Св.М.
подал жалба в полицията за извършената кражба и в хода на проверката подс.С. признал
пред него за стореното, като обещал да му се издължи, което обаче не направил
до приключване на разследването, както и до края на съдебното следствие.
Изложеното се установява по непротиворечив начин от самопризнанията
на подсъдимия, направени пред съда, които напълно се подкрепят от приложените
към делото писмени доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на
досъдебното производство и съдържащи се в показанията на свидетелите М. С.,
Македонски, свидетелство за съдимост, декларация, автобиография, заключението
на техническата експертиза, банкови документи и справки.
Предвид горното, съдът прави следните
правни изводи:
Наличните преки и косвени доказателства,
разгледани поотделно и в тяхната взаимовръзка налагат единствения възможен
извод за безспорно установено авторство на подсъдимия в извършване на
инкриминираните деяния, при което от обективна и субективна страна същият е
осъществил в реална съвкупност съставите на престъпленията, за което е бил предаден
на съд – това по чл.249, ал.1 и това по чл.194, ал.1 НК, тъй като на посочената по-горе дата в с.К. отнел чужди движими вещи – пари в размер
на 90лв. и дебитна карта от владението на собственика им св.М.М., без негово съгласие с намеление
противозаконно да ги присвои, а след това в гр.Глоджево използвал въпросната дебитна
карта като я поставил в АТМ устройство и въвеждайки ПИН кода е получил
паричната сума от 100лв. без да има съгласие от титуляра
за извършване на транзакцията. Картата се явява платежен инструмент по см.на
чл.93, т.24 от НК, така и по см. на параграф 1,т.16 от ДР на Закона за
платежните услуги и платежните системи, а извършеното от подс.С. не съставлява
по-тежко наказуемо престъпление по НК на Р.България.
Подсъдимият е действал с
пряк умисъл по отношение и на двете деяния, доколкото от обясненията му на
досъдебното производство и направеното признание пред съда, се установява, че
същият безспорно е съзнавал общественоопасния
характер на деянията си, предвиждал настъпването на противоправните
им последици, което се потвърждава и от цялостното му поведение.
С оглед
на изложеното съдът преценява, че подсъдимият следва да
бъде признат за
виновен в извършването на
така формулираните престъпления, за което следва да му се определи съответни наказания.
При индивидуализацията
на наказанията съдът не отчита като
смекчаващо отговорността обстоятелство направеното признание за вината,
доколкото то е основание за приложение на съкратеното съдебно следствие,
обуславящо по-благоприятна санкция за стореното, поради което не следва да се
приема за обстоятелство, което е от естество да доведе до по-нисък размер на
определеното наказание. Като такова обаче следва да се отчете съжалението за
извършеното и сравнително ниския размер на отнетото имущество. Липсват
отегчаващи отговорността обстоятелства, но съдът намира, че смекчаващите такива
не се явяват многобройни или изключителни по естеството си за да обусловят
приложението на чл.55, ал.1, т.1 НК, при което и най-лекото наказание,
предвидено в НК за извършеното би се оказало несъотносимо
по тежест със стореното от подсъдимия за да се приложи разпоредбата на чл.58а,
ал.4 от НК - като по-благоприятна в сравнение с редукцията по чл.58а, ал.1-3 от НК, към които препраща императивната норма на чл.373, ал.2 от НПК. Воден от
тези съображения съдът определя наказанията към законоустановения
минимален размер, като за престъплението по чл.194, ал.1 НК то е в размер на
ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, което след редукцията намалява с една трета и
го осъжда на ОСЕМ МЕСЕЦА лишаване от свобода, а за това по чл.249, ал.1, пр.1 НК – определеното наказание в размер на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода се
редуцира по правилата на чл.373, ал.2, вр.чл.372,
ал.4 НПК, вр.чл.58а, вр.чл.54 НК на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода, към което предвид начина на извършване на
деянието счита за целесъобразно да присъедини и кумулативно предвидената глоба
в размер на 200лв. – двойния размер на отнетата чрез устройството парична сума.
Налице са предпоставките на
чл.23, ал.1 НК за групиране на така определените наказания в едно общо – по –
тежкото в размер на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, към което следва да се
присъедини и по-лекото по вид наказание, каквото е ГЛОБА в размер на
200лв./двеста лева/. Налице са материално-правните предпоставки за условно
осъждане и на основание чл.66, ал.1 от НК съдът е отложил изтърпяването на така
определеното общо наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от ТРИ
ГОДИНИ, като счита, че целите на наказанието, предвидени в чл.36 от НК ще се
реализират най-пълно по този начин, доколкото ще се предостави възможност на
младия осъден да възстанови на пострадалия вредите чрез полагането на
общественополезен труд, а също така да преосмисли поведението си в насока
социална адаптация и създаване на свое семейство.
Гражданският иск е доказан по своето
основание и размер, тъй като се базира на всички събрани в хода на досъдебното
производство доказателства и доказателствени средства и подсъдимият с деянията
си е ощетил реално пострадалия, причинявайки му имуществена вреда, равняваща се
на невъзстановения общ размер на отнетото имущество при двете престъпни деяния
– 190лв., която той следва да репарира на пострадалото лице, ведно със
законната лихва за забава от деня на непозволеното увреждане по см.на чл.45 ЗЗД.
Съобразно изхода на делото, подсъдимият
следва да заплати направените разноски на досъдебното производство и държавна
такса, съобразно уважената част от гражданския иск.
Мотивиран така съдът постанови
присъдата си.
Окръжен съдия:
