Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 03.10.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на трети октомври две хиляди и
осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ,
мл. с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА,
при секретаря Елка Григорова и в
присъствието на прокурора Благовест Байраков, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД
№ 2161 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 28.03.2018 г. по НОХД № 22428/2016 г., Софийски районен съд – Наказателно
отделение (СРС – НО), 104-ти състав, е признал подс. А.А.И. за невинен по
повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал.
1 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал.
Недоволен от така постановената
присъда е останал прокурор при Софийска районна прокуратура (СРП), който, в
срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, е депозирал протест с допълнение. В тях се
твърди, че присъдата е неправилна. Обобщено се поддържа, че първият съд
неправилно се е позовал в мотивите си основно на обстоятелството, че
назначената и приета повторна съдебно психиатрична и психологична експертиза не
е констатирала наличието на основателен страх в пострадалата, конституирана и
като частен обвинител (ЧО) по делото, от отправената ѝ, инкриминирана
закана с убийство. Изтъква се, като се сочи и съдебна практика, че всъщност
съставът на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК не изисква
възбуждането на основателен страх от изпълнение на заканата с убийство, а
единствено възможност такъв да бъде възбуден. Развиват се теоретични доводи в
тази насока. Сочи се, че районният съд не е мотивирал защо не кредитира
назначената и извършена в хода на досъдебното съдебно психиатрична и
психологична експертиза. Изнася се, че именно влошените междуличностни
взаимоотношения между подсъдимия и ЧО обосновават извода, че заканата с
убийство е могла да предизвика основателен страх в последната, противно на
приетото от първия съд. Желае се отмяна на оправдателната присъда и
постановяването на нова, осъдителна, за обвинението, което е повдигнато с внесения
в СРС обвинителен акт срещу подс. И..
С подадения въззивен протест с
допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В
разпоредително заседание от 26.08.2018 г., въззивният съд, по реда на чл. 327
от НПК, след като се запозна с протеста с допълнение и с приложените материали
към делото, намери, че не е необходим разпитът на подсъдимия. Намери, също
така, че не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие, за
обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.
С оглед разпоредбата на чл. 329, ал.
2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което
се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с наказание
„лишаване от свобода” повече от пет години, въззивният съд прецени, че
присъствието му в съдебното заседание е задължително.
В открито съдебно
заседание, представителят на СГП поддържа така подадения протест, по
съображенията, изложени в него, като предлага на съда да приеме, че
първоинстанционната присъда е неправилна и незаконосъобразна и на това
основание да постанови нова, с която да признае подсъдимия за виновен.
ЧО М.И.Д. не се явява,
редовно призована, не изпраща представител и не ангажира становище по фактите и
обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Постъпило е писмено
изявление от нея, че не желае да участва в съдебното заседание.
Защитникът на подсъдимия А.А.И. – адв. Т., изтъква, че от събраните по
делото гласни и писмени доказателствени средства не е установено подсъдимият да
е извършил престъплението, в което е обвинен. Сочи, че от представения от
делото списък на пътниците, пътували по направление Виена – София с фирма „Е.К.“,
не се установява ЧО Д. да е пътувала по това направление. Акцентира, че
заявлението и сведенията на Д. до 06 РУ – СДВР предхождат датата на твърдяното
престъпление. Желае първоинстанционната присъда да бъде потвърдена, като
правилна и законосъобразна.
Подсъдимият
И. желае присъдата на първоинстанционния съд да бъде потвърдена, като посочва,
че на инкриминираната дата не е бил там.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, протестирания
съдебен акт, изложеното във въззивния протест с допълнение, както и доводите и
възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз основа на
императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира
за установено следното :
Въззивният
протест е подаден в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустим и следва да
бъде разгледан.
За да
постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил
е по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното
производство писмени доказателствени средства. Съобразил е събраните пред него
и на досъдебното производство относими гласни и писмени доказателства и
доказателствени средства, заключения на способи за доказване – експертизи, а
именно : гласни доказателствени средства
- показанията на свидетелите М.И.Д., снети в открито съдебно заседание (о.с.з.) на 06.03.2017
г. (л. 25 – л. 26 от съдебното производство), П.С.А., снети в о.с.з. на 06.03.2017
г. (л. 26/гръб – л. 27 от съдебното производство), А.А.И., снети в о.с.з. на 06.03.2017
г. (л. 27 – л. 27/гръб от съдебното производство), Б.А.И., снети в о.с.з. на 06.03.2017
г. (л. 27/гръб от съдебното производство), И.Е.И., снети в о.с.з. на 04.10.2017
г. (л. 43/гръб от съдебното производство)
; писмените доказателствени средства и
писмени доказателства - протоколи за доброволно предаване от 28.01.2016 г. и
от 10.06.2015 г. (т. ІІ, л. 32 и л. 65 от досъдебното производство), заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на искова молба от П.С.А. срещу М.И. А.а,
до СРС – БК, с правно основание чл. 99, ал. 3 от СК (л. 82 – л. 84 от съдебното
производство), молба от М. И.срещу Б.И., до СРС – БК, по ЗЗДН (л. 85 – л. 86 от
съдебното производство), определение от 26.11.2008 г. на СРС – ІІІ ГО, 89-ти
състав, постановено по гр. д. №
4343/2008 г. (л. 87 от съдебното производство), искова молба от М. И.срещу Б.И.,
до СРС – БК, за развод (л. 88 – л. 89 от досъдебното производство), молба от М.
И.срещу Б.И., до СРС – БК, за вземане на привременни мерки (л. 90 – л. 91 от
съдебното заседание), протоколно определение от 24.09.2009 г. на СРС – ІІІ ГО,
92-ри състав, по гр. д. № 4342/2008 г.
(л. 92 от досъдебното производство), списък на пътници по направление Виена –
София, пътуващи на 28.03.2014 г. с фирма „Е.К.“, незаверени електрофотографски
(ксерографски) копия на решение на Районен съд – Лийзинг, Р. Австрия, от
29.11.2013 г. (т. І, л. 38 – 43 от досъдебното производство) и на решение на
същия съд от 12.03.2015 г. (т. ІІ, л. 66 – 68 от досъдебното производство), справка
за съдимост на подсъдимия (л. 19 от съдебното производство), както и способи на доказване – комплексна
съдебно психиатрична и психологична експертиза (КСППЕ) по отношение на ЧО Д. (т.
ІІ, л. 50 – л. 57 от досъдебното производство) и повторна комплексна съдебно психиатрична
и психологична експертиза по отношение на същата (л. 61 – л. 72 от съдебното
производство).
Първостепенният съд е кредитирал
изцяло показанията на свидетелите М.Д., П.А.и И. И. и частично – тези на
свидетелите Б.И. и А.И., като е отчел роднинската връзка на последните с
подсъдимото лице. Съдът не е дал вяра на заключението на назначената и
изготвена в хода на досъдебното производство КСППЕ, като изводите си относно
психичното състояние на ЧО Д. е изградил въз основа на заключението на
назначената в хода на съдебното следствие повторна КСППЕ. Останалите събрани по
делото писмени доказателствени средства е кредитирал изцяло, като на базата на
така събраните и проверени доказателства и доказателствени средства е изградил
своето вътрешно убеждение относно фактическата обстановка по делото.
Пред настоящата съдебна
инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и
събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради
своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и
проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които
намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на
еднозначни изводи по фактите.
Въззивният съд намира, че
вътрешното убеждение на районния съд по съставомерни факти е формирано въз
основата на по съществото си правилен анализ на събраните по делото
доказателствени материали, като споделя в по-голямата им част доводите и
съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, приложените
писмени доказателствени средства и използваните способи за доказване -
експертизи. За някои от свидетелските показания, обаче, а именно тези на св. Д.,
в частта им, относно твърдяната от свидетелката дата на извършване на деянието
– 28.03.2014 г., въззивният съд намира анализа на първия съд за неправилен,
поради което не споделя произтичащите му от него фактически изводи.
При това, настоящата
инстанция намира, че събраните по делото доказателствени източници позволяват
фактическата обстановка да се измени, което и извърши, в изпълнение на
правомощията си по чл. 316 от НПК. Основанията за изменението ѝ са
налице, доколкото, макар задълженията на СРС по разкриване на обективната
истина да са изпълнени професионално и добросъвестно, един от релевантните към
предмета на доказване и определящи за крайния изход на делото факти, а именно датата
на извършване на инкриминираното деяние, е неправилно установен при очертаване
на възприетата от съда за установена фактическа обстановка. Действително, този
пропуск не повлиява на законосъобразно определения краен изход на делото, но с
оглед прецизност и поради обстоятелството, че първата инстанция е използвала
това безспорно фактическо обстоятелство при правния си анализ, настоящият
съдебен състав намира за необходимо същото да намери място и при излагане на
приетите за установени фактически положения, върху които се извършва правно –
аналитичната дейност на решаващия съд.
Анализът на
доказателствената съвкупност по делото сочи на следното :
Подсъдимият А.А.И. е син на св. А.И. и брат на св. Б.И.. Свидетелят Б.И.
е бивш съпруг на св. М.Д., а тя е бивша съпруга на св. П.А.. Отношенията между
св. М.Д., от една страна, и семейството на подс. А.И., от друга, се влошили, по
повод установена по съдебен ред липса на произход от св. Б.И. на роденото от
св. М.Д. дете. Детето А.И. било болно и сем. И.полагали грижи за него и
лечението му, но отношенията с майката М.Д. били лоши. Имало подадени жалби от св.
М.Д. и дело срещу св. Б.И. за домашно насилие в Р. България. Тъй като между св.
М.Д. и св. Б.И. имало трайни конфликти, двамата се развели през 2010 г. и св. Д.
се прибрала с детето си в Р. България. През 2011 г., детето се разболяло и св. М.Д.
потърсила помощ от св. Б.И., за да може то да се лекува в Р. Австрия.
Свидетелката Д. и детето заминали за Р. Австрия, където във Виена живели в дома
на Б.И.. Впоследствие детето и майката се върнали в България.
В началото на 2014 г., св. Д. отишла
сама във Виена, като на 26.03.2014 г. отишла на автогара „Ертберг“ във Виена,
за да се прибере в Р. България. На автогарата, св. Д. видяла св. Б.И., брат му
– подс. А.И. и баща им – св. А.И.. Тримата започнали да обвиняват св. Д., че е
откъснала детето от тях, обиждали я, а подс. А.И. казал на св. Д. : „Изчезвай,
мъртва си!“. Свидетелката Д. се качила на автобуса, а със същия автобус пътувал
и св. Б.И. за България. При пристигането си в България
на автогара в София, св. Б.И. бил посрещнат от своя братовчед – св. Иво И.,
когото св. Д. видяла. Последната провела разговор по телефона със своя бивш
съпруг - св. П.А., като споделила с него, че е притеснена.
Подсъдимият А.А.И. е роден
на *** г., в гр. ******, българин, с българско и австрийско гражданство, разведен,
със средно образование, работи като прокурист, живущ ***, ЕГН **********,.
Същият е неосъждан.
Така възприетата от
въззивния съд фактическа обстановка по делото в по-голямата си част
кореспондира с установената и от първата инстанция. За разлика от нея, обаче,
въззивният съд не споделя фактическите ѝ изводи, че деянието е
осъществено от подсъдимия на 28.03.2014 г. Действително, твърдения в този
смисъл се съдържат в показанията на св. Д. (л. 25/гръб от съдебното
производство пред СРС), които в основни линии следва да бъдат кредитирани с
доверие от инстанциите по същество. В тази им част, обаче, показанията на
свидетелката се оборват, от една страна, от факта, че същата е депозирала жалба
до 06 РУ – СДВР на 27.03.2014 г., което, както сама твърди, е сторила в деня
след деянието, непосредствено след завръщането си в страната, а от друга – от
приложената по делото справка за пътниците, пътуващи по направление Виена –
София на 28.03.2014 г., с автобус на фирма „Е.К.“, видно от която на тази дата
в автобуса не са пътували нито св. Д., нито св. Б.И.. Предвид така събраната
доказателствена съвкупност, настоящата инстанция намира, че следва да приеме
като дата на извършване на деянието 26.03.2014 г. Като причина за соченото
несъответствие, съдът прецени изминалия продължителен период от време между
датата на възприемане на релевантните за производството факти и обстоятелства –
26.03.2014 г., и тази на разпита на свидетелката пред съда – 06.03.2017 г., при
което е съвсем естествено свидетелката да не е в състояние да възпроизведе
съвсем точно и в детайли възприетата от нея фактическа обстановка.
В
останалата и част, установената от настоящия съдебен състав фактология по
делото по съществото си съответства на приетата и от районния съд, с
направените от въззивната инстанция уточнения. Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и
от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от
обвинителния акт рамки, извън гореизложените, касаещи датата на извършване на
деянието, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. Без да
бъдат преповтаряни изводите на СРС, с оглед на доводите и възраженията,
изложени във въззивния протест, в допълнението към него и в съдебното
заседание, както и в съответствие със законово вмененото му задължение за
служебна проверка на правилността на присъдата в цялост, настоящият съдебен
състав намира за необходимо да посочи следното :
Настоящата
инстанция изцяло споделя изводите на първия съд по отношение на взаимоотношенията
между подсъдимия и свидетелите А.И. и Б.И., от една страна, и тези между св. Д.
и свидетелите А.и Б.И., от друга. СГС прецени, че същите са изградени въз
основа на по същество правилен и задълбочен, макар и лаконично обективиран в
мотивната част на атакувания съдебен акт, анализ на показанията на
гореспоменатите свидетели. По отношение на тези факти и обстоятелства, същите
са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се, непротиворечиви, поради
което и няма пречка да бъдат кредитирани изцяло от инстанциите по същество, и
добре кореспондират с приложените по делото писмени доказателствени средства,
обективиращи образуваните между свидетелите Д. и А., от една страна, и между
свидетелите Д. и Б.И., от друга, искови производства.
Обосновани
и съответни на доказателствената съвкупност са и изводите на съда, постановил
атакувания съдебен акт, досежно фактите и обстоятелствата, свързани с
местонахождението на подсъдимия и свидетелите Д., Б.И. и А.И. на
инкриминираните дата и час – на 26.03.2014 г., около 20.00 ч., а именно на
автогара в гр. Виена, Р. Австрия, в очакване на автобусен трансфер по линията
Виена – София, както и досежно обстоятелството, че свидетелите Д. и Б.И.
пътували в един и същ автобус, от гр. Виена до гр. София. По отношение на това
обстоятелство, по делото са събрани напълно единните и безпротиворечиви
показания на свидетелите Д., Б.И., А.И. и Иво И., които настоящата инстанция,
също както и първия съд, няма основание да не кредитира. Измежду така събраните
гласни доказателствени средства не са налице каквито и да било противоречия,
които да налагат подробното им и задълбочено обсъждане, по реда на чл. 305, ал.
3 от НПК.
Няма
основание да не бъдат споделени и изводите на решаващия първоинстанционен съд,
в насока възникналото пререкание между св. Д., от една страна, и подсъдимия, и
свидетелите А.И. и Б.И., от друга, явило се продължение на цялостно и трайно
влошените взаимоотношения помежду им, във връзка с прекратяването на брака между
свидетелите Д. и Б. И. и установяването на произхода на роденото от св. Д. дете
от св. А.. Основен доказателствен източник в тази насока се явяват показанията
на св. Д., които преценени внимателно, с оглед процесуалната роля на
свидетелката като ЧО, независимо от последното, се характеризират с
обективност, логичност, последователност и липса на вътрешна противоречивост.
Довод за тяхната достоверност е обстоятелството, че те намират косвена
доказателствена опора както в показанията на св. А., който, макар и да не е
очевидец на инкриминираното деяние, пресъздава съобщеното му от св. Д.
непосредствено след пристигането ѝ в гр. София, така и в показанията на
св. Б.И., който сочи, че св. Д. е започнала „да се заяжда“ с брат му, а също и в заключенията на назначените и
изготвени КСППЕ, по отношение на тази свидетелка. Въз основа на последните безпротиворечиво
се установява, че същата е преживяла негативни емоционални преживявания от
думите на подсъдимия и от съобщеното от него, че тръгва с автомобил след
автобуса.
Обосновани
и съответни на доказателствената съвкупност са и изводите на решаващия
първоинстанционен съд, че показанията на свидетелите А.И. и Б.И., в които те
отричат подсъдимия да е отправял инкриминираните изрази по отношение на св. Д.,
не следва да се кредитират, предвид близките им родствени връзки с подсъдимия и
явния стремеж да неглижират поведението му и да изградят защитната му позиция
по обвинението.
При
този анализ на доказателствената съвкупност, СГС изцяло се довери на
показанията на св. Д. и за да формира изводите си, досежно конкретно
отправените изрази от страна на подсъдимия, при срещата им на автогара в гр.
Виена. В тази насока, настоящият съдебен състав намира за необходимо отново да
подчертае, че св. Д. е конституирана в процесуалното качество на частен
обвинител в производството и като такава е безспорно заинтересована от изхода
на делото. Тази заинтересованост, обаче, според въззивния съд, не предполага
изначално необективност на показанията на свидетеля. Такава необективност или
пристрастност следва да се докаже на база анализа на показанията, с оглед
тяхното информативно съдържание и при съпоставка с другите доказателствени
източници. В конкретния по делото случай, анализът на показанията на св. Д.
сочи, че същите, освен вътрешно непротиворечиви, логични и житейски убедителни,
намират категорична доказателствена опора и в съобщеното от св. А., както и
способите на доказване – експертизи, поради което и за съда не възникна
съмнение досежно обективността, безпристрастността и добросъвестността на
свидетелката.
Фактите
и обстоятелствата, свързани с поведението на св. Д. и на св. Б.И. след
пристигането им в гр. София, са правилно установени от първия съд въз основа на
показанията на свидетелите Д., А., Б.И. и Иво И., които следва да бъдат
кредитирани изцяло в обсъжданата част.
Правилно
СРС не е дал вяра на заключението на назначената в хода на досъдебното
производство КСППЕ, по отношение на св. Д., в частта относно психичното и
състояние след пререканието със семейство И., а се е доверил изцяло на
заключението на повторната КСППЕ, назначена и изготвена в хода на съдебното
производство. Точна е преценката му, че същото е формирано въз основа на
събраните, при спазване на принципите за непосредственост и устност, и
проверени в хода на съдебното следствие гласни доказателствени източници,
докато първото такова е формирано въз основа на доказателствени източници,
които не са надлежно приобщени към доказателствената съвкупност. Настоящата
инстанция не намира за необходимо да ревизира изводите на решаващия
първоинстанционен съд в тази насока. Заключението на повторната КСППЕ е
обективно, компетентно, пълно и ясно, отговаря на поставената задача и е
относимо към предмета на доказване. Неоснователен е
доводът, изложен в протеста, че първият съд не е мотивирал изводите си защо
кредитира заключението на повторната КСППЕ. Съображения в този смисъл са
обективирани на л. 7 от мотивната част на присъдата (л. 103 от съдебното
производство).
Иначе,
въззивната съдебна инстанция кредитира останалите писмени доказателствени
средства напълно, като намира за правилно и законосъобразно използването им от първия
съд при изграждането на фактическите му и правни изводи, в качеството им на
допълващи и изясняващи установената по делото фактическа обстановка.
Районният
съд правилно е направил констатацията за чистото съдебно минало на подсъдимия
към датата на деянието, въз основа на приложената и приета по делото като
писмено доказателствено средство актуална справка за съдимост на лицето.
Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния обем и
категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата да
формират еднозначни изводи по фактите, и изцяло споделя направеният в мотивите
към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.
Като цяло, за установяването
на обективната фактическа обстановка, първоинстанционният съд е положил всички
възможни и необходими в случая процесуални усилия. Разпитани са установените по
делото свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната
действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12,
ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на
непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в
практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно
участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу
Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК,
съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза
на процеса писмени доказателствени средства.
Въззивният състав служебно
констатира, независимо от оправдателния характер на първоинстанционната
присъда, че правото на защита на подс. А.И. не е било нарушено в нито един етап
от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички изисквания на
процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на
защита от страна на подсъдимото лице – редовно връчване на обвинителния акт,
гарантиране на участието му в процеса, на правото му да дава обяснения, да
представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се ползва от
адвокатска помощ, както и възможност да се изказва последен и да обжалват
актовете на съда, накърняващи законните му права и интереси.
Предвид всичко посочено, след
направения самостоятелен анализ на доказателствата от настоящия съдебен състав
и въз основа на установената фактическа обстановка, независимо от ревизията,
която направи въззивният съд на един от изводите на СРС по фактите, първоинстанционният
съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната
практика на ВКС на Р. България, досежно несъставомерността, от обективна
страна, на поведението на подс. И. по вменения му престъпен състав. С оглед
направения и обективиран по-горе подробен самостоятелен анализ на
доказателствения материал, настоящият съдебен състав стигна до извод, че
действително с деянието си подсъдимият не е осъществил, от обективна страна,
състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК.
Престъплението „закана с
убийство“ е квалифициран състав на престъплението „закана“, което, с оглед
систематичното му място в раздел V –
„Принуда“ от глава втора от Особената част НК, е с непосредствен обект на
защита не живота на гражданите, а на личната им свобода. Заканването другиму с
престъпление, в частност с убийство, е от естеството да окаже въздействие върху
поведението на заплашвания и създава опасност да бъде засегнато свободно проявление
на неговата дейност. За разлика от
принудата по чл. 143, ал. 1 от НК, тук деецът не цели непосредствено да
мотивира засегнатия към конкретно действие или бездействие. За осъществяване на
това престъпление, от обективна страна се изисква обективиране чрез думи или
действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от
него и да е в състояние да възбуди основателен страх за осъществяването
ѝ, като изпитването на такъв, както правилно е посочил и представителя на
държавното обвинение в протеста, не е съставомерен елемент на обективната
страна на престъплението. Заканата с престъпление, или както е в случая с
убийство, би могла да възбуди основателен страх тогава, когато, с оглед
цялостната обстановка на извършването ѝ и сложилите се между дееца и
пострадалия отношения, сочи на такова състояние на дееца, при което пораждането
на решение за извършване на престъплението се явява сигурно или вероятно.
От субективна страна,
деецът следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от
заплашения като действителна заплаха. В тази насока е ТР № 53/18.09.1989 г. на ОСНК, както и
решение № 10/22.01.1985 г. на ВКС, І н.
о., решение № 368/28.07.1986 на ВКС, II
н. о., решение № 37.01.1991 г. на ВКС, I
н. о., решение № 368/09.10.2012 на ВСС,
III н. о. и други.
В конкретния по делото
случай, от обективна страна, на 26.03.2014 г., подсъдимият, в хода на възникнал
спор, отправил към св. Д. израза : „Отивай си, мъртва си!“. По този начин,
вербализирано и с поведението си, подсъдимият е обективирал закана с убийство.
Тази закана е била пряко насочена конкретно към св. Д.. Същевременно, по делото
не се установява отправения от подсъдимия израз да е могъл да възбуди основателен
страх за осъществяването ѝ. И това е така, от една страна, предвид трайно
влошените взаимоотношения между св. Д. и св. Б.И. и неговото семейство, които,
обаче, няма данни да са ескалирали във физическо насилие от страна на
подсъдимия спрямо свидетелката, и които не са я възпрели да живее в дома на св.
Б.И. по време на лечението на детето ѝ. От друга страна, предвид
обстоятелството, че непосредствено след конфликта с подсъдимия и свидетелите Б.И.
и А.И., на св. Д. предстояло да осъществи пътуване до гр. София, докато
подсъдимия останал в гр. Виена, което изключва възможността да се приеме реално
и непосредствено реализиране на отправената заплаха.
Видно и от заключението на
повторната КСППЕ, на фона на продължителните конфликтни взаимоотношения със
сем. И., на процесната дата, св. Д. е изпитала негативни емоции от отправената
заплаха от страна на подсъдимия. Тези емоционални преживявания са ѝ
причинили психичен дискомфорт, но не носят характеристиките на специфичното
емоционално състояние, съотносимо с категорията „основателен страх за здравето
и живота“, дезорганизиращо психичните ѝ ресурси.
Предвид изложеното,
настоящата инстанция изцяло споделя правните изводи на решаващия
първоинстанционен съд, мотивирали го да се произнесе с присъдата си, че
деянието, осъществено от подс. А.И., се явява несъставомерно, от обективна
страна, по вменения му престъпен състав.
Поради липса на доказани
частни съставомерни признаци от обективна страна и в частност – неговото изпълнително
деяние и съставомерен резултат, принципно безпредметно се явява обсъждането на неговата
субективна страна.
Отделно от това,
настоящата инстанция дължи да подчертае, че с оглед ревизията на изводите на
първата инстанция по фактите, относно датата на осъществяване на деянието,
следва да се приеме, че на инкриминираната с обвинението дата подс. А.И. не е
осъществил деяние, което да би могло да се обсъжда в светлината на правната
квалификация, приета от обвинението, доколкото на тази дата няма данни св. Д.
да се е намирала в гр. Виена, Р. Австрия.
С оглед изтъкнатото,
възражението на прокуратурата в депозирания от нея протест, че по делото са
събрани необходимите по обем и категоричност доказателствени източници в
подкрепа на извода, че подс. И. е осъществил престъпния състав от обективна и
субективна страна, настоящият съдебен състав намира за неоснователно.
Предвид изложеното, СГС
намери, че правилно и законосъобразно СРС – НО, 104-ти състав, е признал подс. А.А.И.
за невинен в това, че на 28.03.2014 г., около 20.00 ч., на автогара в гр.
Виена, Република Австрия, се заканил на другиго – М.И.Д., ЕГН **********, с
убийство – казал ѝ : „Отивай си, мъртва си!“, и това заканване е
възбудило основателен страх за осъществяването му у Д., поради което и на
основание чл. 304 НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено
престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК.
При извършената, на основание чл.
314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на протестираната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи
нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения следва
да бъде потвърдена, а протестът - да бъде оставен без уважение, като
неоснователен.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 28.03.2018
г. по НОХД № 22428/2016 г., на СРС – НО,
104-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.