Р Е Ш Е Н И Е
№
…….……./……………..2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
девети състав, в открито съдебно заседание, проведено на 21.02.2019 г., в състав:
СЪДИЯ: ДАНИЕЛА ХРИСТОВА
при участието на секретар Славея
Янчева
като разгледа докладваното от съдия Даниела Христова
гражданско
дело № 2163 по описа за 2018
г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по предявени от Н.
А. Я. с ЕГН ********** *** против В.Г.С. с ЕГН ********** ***, в условията на
кумулативно съединяване осъдителен иск с
правно основание чл. 30, ал.3 от ЗС с цена 46 249.50 лева и осъдителен иск
правно основание чл. 31, ал.2 от ЗС с цена 28 750 лева, да периода от
01.02.2016 г. до 31.07.2018 г., ведно със законна лихва върху тези суми,
считано от датата на подаване на исковата молба 20.09.2018 г. до окончателното
изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД.
В обстоятелствената част на исковата молба се излагат следните
фактически твърдения:
Страните са бивши съпрузи, считано от
01.02.2016 г. Бракът е бил сключен на 24.02.1996 г. С прекратяване на брака съпружеската
имуществена общност се е трансформирала в обикновена съсобственост при условията
на чл. 28 от ЗС. По време на брака, със семейни средства са закупени 10
павилиона с търговска цел, които възоснова на Разрешение за поставяне на временни
преместваеми обекти са били разположени върху недвижим имот с административен
адрес – гр.Варна, ул. „Д. Солунски“ № 2 с идентификатор 101 35.2575.805.
Имотите били отдавани под наем и цената декларирана от ответника в НАП. От
декларацията се установява, че наемната цена е в размер на 308.33 лева, като тя
се дължи за всеки месец. Ищцата излага, че за периода от 01.02.2016 г. до
31.07.2018 г. , който съотвества на 30 месеца, общата получена от ответника
сума е в размер на 92499 лева. Половината от тази сума т.е. 46 249.50 лева
е дължима на ищцата, като съсобственик върху отдадените под наем имоти. Ищцата
твърди, че договорения размер е под пазарния за имоти с тези характеристики, в
този район, като счита, че пазарният наем е в размерна 500 лева. Счита, че има
право да претендира разликата между договорения наем и и средния пазарен такъв
за същия период в размер на 28 750 лева.
Твърди, че е поканила ответника да заплати
претендираните суми по банкова сметка, ***.08.2018 г. , но до датата на
депозиране на исковата молба, ответникът не е заплатил сумите.
В писмен
отговор ответникът оспорва исковете като неоснователни: Не оспорва факта на
сключване на брак и датата на неговото прекратяване. Твърди, че процесните вещи
са движими и са поставени в недвижим имот, негова лична собственост, че са
закупени изцяло с лични средства, набавени по следния начин – 45000 лева
предоставени му лично от неговите родители и 4 500 лева авансово платена
наемна цена от наемателката Н.Е.. Оспорва твърдението на ищцата, че павилионите
са 15, твърди, че са 10 на брой. В условията на евентуалност оспорва размерите
на претенциите като излага подробни и правно мотивирани съображения.
В съдебно заведение, страните чрез пр.
представители поддържат становищата си и претендират присъждане на разноски.
Представили са и писмени защити.
Съдът след като се
запозна със становищата на страните, фактическите твърдения, събраните
доказателства, правните доводи изложени в писмените бележки и материално правните норми регламентиращи
процесните отношения, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
С писмени доказателства са установено следните
факти:
Страните са бивши
съпрузи. Брак са сключили на 24.02.1996 г. Бракът е прекратен с развод на
01.02.2016 г. В решението за развод, освен отношенията свързани с правата на
роденото по време на брака дете, за които съдът следи служебно, страните са
изразили волята си, че са уредили имуществените си отношения.
Преди сключване на
брака, на 30.08.1995 г., ответникът В.Г.С. е придобил чрез покупка, право на
собственост върху имот, представляващ дворно място с площ от 400 кв.м. индивидуализиран
в акта за собственост като имот № 339 в кв.8 по плана на кв.Виница, ведно с
построената в имота жилищна сграда с площ от 70 кв.м. за сумата от 120 000
лева. Имотът е с идентификатор 10135.2572.805.
Сделката е обективирана в нот. акт № 46/85 г.
Възоснова на
Разрешение за строеж от 01.01.2007 г. издадено от гл.Арх. В.К., на В.Г.С. е дадено право да изгради бетонова площадка
за поставяне на преместваеми обекти. В разрешението строежът е категоризиран в
шеста категория, на основание чл. 137, ал.1, т.6 от ЗУТ и като неподлежащ на
регистрация. На 04.01.2013 г., кметът на Район „Приморски“ е издал разрешение
за поставяне на Павилион, 10 модула до 15 кв.м. в имота индивидуална
собственост на ответника, за срок от 5 години. На 23.01.2018 г. кметът на Район
„Приморски“ е издал разрешение за поставяне на Павилион, 10 модула до 15 кв.м.
в имота индивидуална собственост на ответника, за срок от 5 години.
С писмо вх. Рег. №
663 от 09.01.2019 г. , по реда на чл. 192 от ГПК, НАП е представила и съдът ги
е приел като доказателства, писмени договори за наем, общо 12 документа. От
съдържанието им се установява, че договори за наем, са сключвани с „Шелби М“
ЕООД, „Алматур“ЕООД, „Голистил“ ДЗЗД, „Траитих“ А“ ЕООД, „БТК“ ЕАД , „Микеле
фемили“ ООД, „Микелекуидз“ ЕООД „Еспи“ ЕООД,
„Флор стил“ ДЗЗД, „Н. 61“ ЕООД,
„Оптика Радушева“ ДЗЗД, „Адмирал иншуранс Брокер“ ООД.
С писмо в. рег. №
37218 от 18.12.2018 г. НАП е представил разпечатка от подадени по електронен
път, от името на ответника, годишни данъчни декларации по реда на чл. 50 от ЗДДФЛ за 2016 и 2017 г. , ведно с приложени към тях служебни бележки.
Приетите
доказателства са взети предвид в констативно съобразителната част на заключението на вещото лице д-р Н.К.М..
От заключението, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено се
установяваследното: Върху законно изградена бетонова площадка с площ от 150 кв.
м. са разположени 8 броя павилиони с площ от 15 кв.м. Конструкцията, от която са изградени модулите
е метална, закрепена посредством анкерни болтове към основата на бетоновата
площадка. Всеки модул е с вътрешни преградни стени изградени от гипсокартон,
монтиран върху вертикални метални носещи колони. Фронтално всеки модул има
монтирано витринно панорамно топло изолиращо стъкло в PVC рамка, като в
същата е вградена входна врата със съответния модул от павилиона. Таванът е
окачен с вградено осветление. Металната конструкция може да се демонтира без да
бъде повредена. Вещото лице посочва, че не би се увредело и фронталното
панорамно стъкло с входна врата. Прогнозира, че единствената повреда би
настъпила върху преградните гипсокартонни стени. Така поставените обекти, са в
съответствие със скица проект. Прикрепването към бетоновата площадка, не
променя характера на преместваем обект и не създава постоянен градоустройствен
статут. Този извод се извежда и от факта, че след срока на разрешението,
общинската администрация е издала ново разрешение за поставяне, последното от
23.01.2018 г.
Преценявайки
ГДД за 2016 г. и 2017 г. както и
договорите за наем за 2018 г. общият размер
на декларираните приходи за 2016 г. е 30 295 лева, за 2017 г. е
33 260 лева и за 2018 г. е 27 210 лева. Съобразно тези данни от
писмените доказателства, вещото лице е посочило, че средния пазарен наем на 1
кв. м от павилионите за периода от 2016
г. до 2018 г. е в размер на 21.01 лева, а към момента на изготвяне на
заключението средната пазарна цена на 1
км.м е в размер на 11.95 лева. Заключението не е установило разлика в наемната
цена по договорите и реалната пазарна цена. Заключението е установило още, че
за 2016 г. са отдадени под наем 9
модула, за 2017 г. и 2018 г. 10 модула, а средният пазарен наем за подобни
обекти е в размер на 4.30 до 13.36 лева за 1 кв.м.
Ищцата е
представила с исковата молба покана, подписана от адв. Д.Й., в която се твърди,
че са изпратени предходни две покани. От съдържанието се установява, че се
претендира, ответникът да заплати половината от получените наеми за периода от
01.02.2016 г. до 31.07.2018 г. сумата от
46 245 лева, на основание чл. 30.ал.3 от ЗС и сумата от 28 755 лева,
на основание чл. 31, ал.2 от ЗС. Представена е втора покана /л.184 от делото/
от съдържанието на която се установява, че се претендира отново за заплащане на
1/2 от наемите, получени от отдаването на преместваемите обекти. Ищцата не е
представила доказателства, че поканите са достигнали до адресата.
Спорно между
страните е дали две писма, представени в оригинал, адресирани до ищцата и
подписани с ръкописен подпис, са подписани от ответника. Подписите са обект на СГЕ, заключението по която съдът
кредитира като обективно и компетентно дадено. От него се установява, че
подписите са автентични и са изпълнени от В.Г.С.. От съдържанието на писмата/л.
125 и 128 от делото/, се установява, че ответникът не одобрява поведението на
ищцата, което води към прекратяване на договорите, като отрича правото и да
извършва действия по управление. От съдържанието се установява още, че е
отговор на действия предприети от адв. Д.Й. адресирани до наемателите на
преместваеми обекти с административен адрес – гр.Варна, ул. „Д. Солунски“ № 2.
От събраните по
делото гласни доказателства, се
установяват следните факти:
Свидетелката
Анели Николова Г.е майка на ищцата. Свидетелства за това, че по време на брака в
периода от 2007-2006 г.са изградени търговски
обекти, които според нея се намират в центъра на кв. „Виница“ точно да
светофарите, до магазин „Макао“. Не знае точния брой, но счита, че са между
8-10 броя с лека конструкция. Според свидетелката магазините са изградени с
общи пари, защото ищцата е работила като застрахователен брокер, имала е фирма
за озеленяване, а ответникът е имал заведение на „Синия пазар“ в гр.Варна.
Свидетелката декларира, че не са и известни подробности по техните „семейни
въпроси“, но скоро след започване на изграждането парите им приключили и тогава
през 2006 г. , тя се разпоредила със свои съсобствен имот. От сделката получила
парична сума в размер на 34 700 евро, която дарила на дъщеря си, за да оперира
с тях, както сметне за необходимо. Свидетелката предположила, че ищцата ще ги
вложи в общия им проект. Свидетелства, че след това, ищцата прекратила
дейността си във фирмата за озеленяване, била бременна с второ дете, но
участвала в изграждането на търговските обекти, купуването на материали и
търсенето на оферти, да следи и наглежда майсторите. Свидетелката е посещавала
обекта между 5 - 15 пъти, заедно с
дъщеря си. Видно от нот. акт № 181 /2006 г. , сделката, от която свидетелката
твърди, че е получила паричната сума е сключена на 21.10.2006 г., а ищцата е
родила на 28.11.2006 г. Цената посочена в нот. акт е в размер на 29 138
лева, а в отделна разписка подписана от свидетелката е 34 725 евро. Разписката
е оспорена от пр. представител на ответника относно съдържанието, като се
твърди, че документа е антидатиран и е съставен за нуждите на настоящия процес.
От показанията на свидетелката Невена Стилянова Станчева, се установява, че познава
ищцата от 1986 г. Били са съученички в 4 - ти клас. Ответникът познава от 2005
г. По време на бременността с ищцата е поддържала близки отношения и е
очевидец, че в това състояние „звънеше по някакви фирми, постоянно някакви
дограми и стъклопакети и т.н.“. Това не се харесвало на свидетелката и тя и
казала, че ще спре да се вижда на кафе. Свидетелства за това, че лятото след
раждането, магазините вече са били готови и са работели. Свидетелката знае, че
земята върху която са изградени обектите е собствена на ответника. В края на
2006 г. с ответника се е виждала рядко. От 2011 свидетелката живее в гр.София и
се вижда с ищцата през лятото. Знае, че един от магазините се ползва като
цветарски. От ищцата знае, че майка й е продала имот, дарила е парите, а тя ги
е вложила в строежите. Не очевидец на плащания извършени от ищцата, а само на
уговорки по телефона с фирми и майстори, не е очевидец и на дарението на
парична сума от свидетелката Г.на ищцата.
Свидетелката
Н.С.Е., живее в кв. Виница от 1998 г.
Тя е наемател на един от магазините.
През м. април 2007 г. е видяла изградена бетонна площадка и е попитала,
какво ще се строи. Наемният договор сключила през месец май 2007 г. На
ответника платила е авансово 4 500 лева, първоначално 2000 лева, а
по-късно от родителите си взела още 2500 лева. В началото наемната вноска била 130 лева
месечно, но парите били дадени авансово, защото ответникът имал нужда да
завърши обекта, а свидетелката да си осигури договор с продължителен срок.
Ниската цена на месец, получила за жеста, който направила за да плати авансово
голяма сума от 4 500 лева. Познава ищцата, като съпругата на ответника.
Познава и неговата майка. От последната знае, че баща му е намерил къщата и
земята.
Свидетелката
С.А.С.е майка на ответника. Свидетелства, за това, че първоначално тя
заедно със съпруга си са решили да закупят
имота /дворното място/. Но тъй като синът и разполагал със средствата,
той платил имота през 1995 г. и станал
негов собственик. Имотът се намирал до магазин „МАКАО“ в кв. Виница и
представлявал къща с двор. Синът й решил
да направи павилиони. Излял плоча/фундамент
в двора през м. февруари 2007 г. Бил
подпомогнат финансово от родителите си с 12 000 лева, а през месец май
2007 г. павилионите били готови. Освен тези 12 000 лева, няколко пъти му
давали по 5 000 – 6 000 лева и общо сумата станала 42 000 лв. Родителите
се надявали, че ще получават доход от павилионите, но в последствие това не
станало. Очаквали да им предоставят един от павилионите, но и това не станало.
Не са имали уговорка за връщане на дадените пари. Твърди, че изграденото
представляващо търговски обекти е финансирано изцяло със средства, нейни и на
съпруга й и, че В. и Н. не са влагали свои семейни или лични средства.
Свидетелства, за това, че Н. не е имала доходи, че фирмата на баща й е фалирала
и тогава не е имала къде да живее. Не са поддържали отношения с нейните
родители. Съществувала е дистанция.Строежът е бил наблюдаван от нейния съпруг и
от ответника. Познава строежа и етапите на строителство. По време на развода,
снаха й нямала претенции към този имот. Свидетелства, че по време на изграждане
на обектите, са очаквали раждането на внуче и са били в добри отношения с
ищцата, но финансовите отношения между родители и син са били без знанието на
снахата. Също не е й е известно, дали снаха й или нейните родители са
подпомагали строежа, не е виждала и чувала за такива факти. Не е огорчена, от
факта че не е получила един от павилионите. Счита, че резултатът от дадените
пари е налице. Предполага, че общата цена за пълното изграждане на тези обекти,
за да могат да бъдат дадени под наем е била към 50 000 лева.
При тази фактическа установеност, съдът
извежда следните правни изводи:
Претенциите с правно основание чл. 30, ал.3 и
чл. 31, ал.2 от ЗС, изискват доказването на следния юридически състав – конкретно
индивидуализирана вещ, наличието на право на собственост, което да принадлежи
както на ищеца така и на ответника, ползване осъществявано само от ответника и полза
от веща.
Установи се, че общинската администрация е
разрешила изграждането на павилион от десет модула, всеки от които по 15 кв.м.,
на обща площ от 150 кв.м. Няма данни, че бетоновата площадка е била изградена
преди разрешението за строеж, което е издадено на 19.02.2007 г. Следователно, съдът
изцяло кредитира показанията на св. С.и св.
Е.и не кредитира показанията на св. Г.и С.в частта, в която твърдят, че ищцата в напреднала
бременност е извършвала действия по организация на строежа. Детето на бившите
съпрузи е родено в края на ноември 2006 г., т.е. преди издаване на разрешението
за строеж.
Вещта е възникнала по време на
брака, но за да възникне в режим на СИО и след развода да се трансформира в обикновена
съсобственост или в режим на СИО, тя трябва да е самостоятелен обект. В противен случай
собствеността на обекта следва собствеността върху терена на основание чл.92,
евентуално чл.97 или 98
ЗС. След като се установи от
свидетелските показания, от документите издадени от общинската администрация и
заключението на вещото лице, че процесната вещ представлява преместваем
обект, и макар прикрепена към земята с анкерни
болтове., съдът приема, че не представлява самостоятелен обект и не може да
бъде придобит от лица, различни от собственика на поземления имот, върху който
е поставен. Това е така, защото, правото
на собственост се придобива на основанията посочени в чл. 77 от ЗС. Съдът
възприема изцяло становището на пр. представител на ответника, че правната теория
и съдебната практика без колебание следват правилото, че право на собственост
не може да възникне върху несамостоятелен обект: В тази връзка съдебната
практика е изобилна и безспорна.
Документите,
изходящи от общинската администрация, представляващи индивидуални
административни актове, не са оспорени от ищцата, а от тях се установява, че процесният
павилион представлява премествам обект по смисъла на чл.56 ЗУТ и §5, т.80 от ДР
на ЗУТ. В § 182 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение
и допълнение на Закона за устройство на територията, обн., ДВ, бр. 65/2003 г. Строежите,
обектите и съоръженията по чл. 54, чл. 55, чл. 56, ал. 1 и чл. 57, ал. 1 от
Закона за устройство на територията не представляват недвижими имоти по чл. 110
от Закона за собствеността, не се нанасят в кадастралната карта, не се записват
в кадастралните регистри, а за удостоверяване на правото на собственост или на
други права върху тях не се съставят или издават актове, подлежащи на вписване
в имотния регистър. С изменението на чл. 56, ал. 1 ЗУТ съгласно публикацията в
ДВ, бр. 103/2005 г., изразът "които не са трайно свързани с терена",
е отпаднал, поради което начинът на прикрепване на обекта към терена вече е без
значение за разграничаване на движимите и недвижимите вещи и за определянето на
един обект като „преместваем" по смисъла на тази разпоредба.
От
горното следва още, че освен, че не представлява самостоятелен обект процесния
павилион изграден на модули и отдаващ се под наем на реални части, без
правно-самостоятелна индивидуализация на всяка от тях, може да бъде демонтиран,
но не може да се премести във вида, в който съществува, а само във вида, в
който е административно разрешен. Преградните стени между отделните реални
части, не са част от монолитна конструкция
на самостоятелна недвижима вещ. Не са
самостоятелни движимите вещи, които макар да са имали
самостоятелно съществуване, са инкорпорирани в друга вещ или трайно прикрепени към нея по начин, че
отделянето им да има за последица погиването или значителното повреждане на
една от вещите. Процесната вещ
не е самостоятелна и затова защото, няма постоянен градоустройствен статут. Без
траен градоустройствен статут, вещта не може да бъде обект на право на строеж. Затова администрацията издава
разрешение за поставяне, а не да строеж.
Правно
релевантният извод на горните съображения е този, че процесната вещ /павилион съществуващ
в имота лична собственост на ответника, възоснова на разрешение за поставяне/
не представяла недвижим имот. Следователно за него е неприложима т.4 от ППBC 5/72 г. Преместваемите обекти, представляващи движими
вещи, дори и когато са трайно закрепени
за земята, какъвто е настоящия случай, губят самостоятелния си статут,
тъй като стават приращение към земята. В случая е налице една движима вещ,
която по силата на разрешителен административен режим е прикрепена към земята
и представлява приращение, евентуално
присъединена вещ или главна вещ /чл. 92, 97 и 98 от ЗС/. Но, в който и от
режимите да е възникнала, СИО върху придобити по време на брака имоти и вещи
възниква само когато те представляват самостоятелни обекти на правото на
собственост. В този смисъл е Тълкувателно решение № 44 от 18.V.1971 г., в
което ОСГК на ВС. Не е достатъчно една вещ да е възникнала по време на брака за
да бъде общо имущество на двамата съпрузи по смисъла на чл. 13, ал. 1 СК /отм.
/.
С
оглед гореизложеното, съдът приема, че след като не е възникнала собственост в
режим на СИО, то не е налице обикновена съсобственост, такава каквато изиска
правните норми на исковата претенция. Ищцата не е материално правно
легитимирана да претендира ползи от вещ или обезщетение, че е лишена от право
на ползване, защото не притежава право на собственост. Същата следва по реда на
пълно и главно доказване, да установи, че е съсобственик с квота от ½
ид. Част от процесната вещ, за която твърди, че носи ползи на другия
съсобственик. Ответникът обаче пълно и главно е доказал възражението си, че е
едноличен собственик на вещта, като с правни аргументи възоснова на неоспорени
и установени с писмени доказателства факти, установи вида на веща и нейната
принадлежност към придобит преди брака недвижим имот. Същият има право като
едноличен собственик да ползва веща и да
събира нейните полза, които също са индивидуална негова собственост.
За да
уважи претенция па чл. 30 и чл. 31 от ЗС, следва да е налице в кумулативна
даденост с останалите, предпоставката съсобственост, която в случая е отречена след
успешно проведено възражение. При доказана изключителна собственост,
установените факти за размера на придобитите ползи нямат самостоятелно значение
към основателността на исковата претенция по чл. 30, ал.3 от ЗС. Същото се
отнася и до втората претенция с правно основание чл. 30., ал.3 от ЗС, но с тази
разлика, че тя не е доказана и по размер.
Въпреки
това, за пълнота на мотивите следва да се отбележи, че претенцията за
присъждане на половината от ползите или обезщетение може да се претендира само
в случай, че имота върху който е поставена процесната вещ е съсобствен. Дори да
се приеме, че е налице съсобственост върху павилиона, то тази вещ е поставена в
имот лична собственост на ответника.
Следователно, ако той има право да събира изцяло ползите до размера на неговата
квота от ½, с такова право не
разполага ищцата. Нейната предполагаема /недоказана в настоящото производство/
½ ид. Част, попада в границите на чужд имот, поради което тя дължи
обезщетение на собственика на земята.
Независимо
от процесуалната преклузия на заявена от ищцата претенция по чл. 23 от СК
/твърдения за вложени нейни лични средства, получени по дарение от майка й/ ,
събраните по искане на ищцата доказателства не обосновават изводи за различен
източник на средства. Следва да се има предвид, че изграждането на обект в имот
индивидуална собственост на единия съпруг има за последица възникване на
правото на собственост за него на основание приращение. Презумпцията на чл. 92
ЗС, че собственикът на терена е собственик и на постройката е оборима. Тя обаче
не е оборена, когато изграждането на постройка, макар и по време на брака, е
станало с лични средства на единия съпруг В този смисъл е решение № 288 от 30.03.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 411/2009 г., I г.
о., ГК, докладчик съдията Б.Д., постановено в производство по чл. 290 от ГПК.
Съдът не кредитира показанията на свидетелите водени от ищцата, тъй като св. Г.няма
наблюдения как са похарчени дарените на ищцата средства, а само предполага, а
св.С.не е присъствала на плащания извършени от ищцата, а също само споделя
предположения. Презумпцията на чл. 92 от ЗС не е оборена, защото съдът
кредитира показанията на св. С.и св. Е., от които се установя, че средствата за
изграждане на павилиона са предоставени от родителите на ответника и от св. Е..
Родителите на съпрузите не са поддържали близки отношения помежду си и
предположенията на св. Г., че дарените от продажбата на имот, преди раждането
на детето на съпрузите са ползвани за изграждане на павилиона, остават само
предположения Т.е., дори да се приеме, че процесният павилион представлява
самостоятелен обект на правото на собственост, претенциите на ищцата са
неоснователни. В исковата молба се твърди „закупуване“ на павилионите, но
ищцата не ангажира преки доказателства за този факт.
Уведомителните
писма, за които се установи, че носят подписа на ответника не представляват
признание на право на собственост за адресата /ищцата и пр. представител/. От
съдържанието и контекста на изложението следва, че се отрича правото на
управление на процесния имот, което да произтича от правото на собственост.
Споменатият в текста способ за прекратяване на правото на собственост чрез
делба, не представлява признание, че съществува съсобственост, а признание на
правото да се претендира наличието на такава и да се иска ликвидиране. Липсата
на съсобственост върху процесния преместваем обект не следва и от отразеното в
бракоразводното решение становище на ищцата и ответника, че са уредили
имуществените си отношения, без да е посочено, че има придобито в СИО недвижимо
или движимо имущество. Но такова изявление представлява извънсъдебно признание
възпроизведено в диспозитива на съдебния акт и макар да няма СПН, съдът следва
да го има предвид.
Отново
с уговорката, че искът е неоснователен поради успешното проведено възражение
срещу заявените от ищцата права на собственост, по отношение на размера на претендираното обезщетение,
съдът намира следното: Безспорно между страните е, че преместваемия обект е
разположен върху недвижим имот лична собственост на ответника. От разпоредбата
на чл.56 ал.5 от ЗУТ следва, че в тази хипотеза /при поставяне на преместваем
обект върху чужд имот/ собственикът на
имота има право да получава наем за заетата от преместваемия обект площ, т.е
има право да получава наем от ищцата за онази част, за която тя претендира, че
е нейна ид. Част от правото на собственост. Заключението на вещото лице, не
съобразява този безспорен между страните факт – личната собственост на
ответника върху дворното място. Посочените цифри в експертизата, включват
наема, но дължим общо за павилиона и земята. Затова, съдът споделя и правните
доводи на пр. представител на ответника, според който правото на обезщетение за
получени наеми и за ползването на съсобствен имот е имуществено право,
установено като коректив при настъпилото неоснователно разместване на блага
между правните сфери на съпритежателите на общата вещ и при определяне размера
на обезщетението следва да се вземе предвид и заплатения от ответника данък по
ЗДВДФЛ в размер на 10 %, както и установеното в чл.31, ал.1 от ЗДВДФЛ намаление
с 10 %, представляващи нормативно определеното намаляване на получени доходи от
наеми за сметка на присъщите разходи за наемодателя при отдаване под наем на
движимо и недвижимо имущество.
Относно
кумулативно съединения иск с правно основание чл. 31, ал.2 от ГПК. От
назначената и приета като доказателство СТЕ се установява, че пазарната наемна
цена не надхвърля уговорената и декларираната в НАП. Задължението за заплащане на обезщетение от
страна на ползващия съсобственик възниква от момента, в който му е връчена
писмена покана за заплащане на обезщетение от страна на лишения от възможността
да ползва общата вещ съсобственик. В случая ищцата не твърди и не сочи
доказателства, че преди края на процесния период (31.07.2018 г.) на ответника е
била връчена такава покана. Исковата молба не съдържа твърдения за отправени
покани за плащане преди 13.08.2018 г.
Поддържа се само становището, че ответникът е узнал за претенцията на
ищцата чрез наемателите. Представени са писмени покани, за които обаче няма
доказателства, че са били изплатени по посочения начин и на посочените дати,
защото пощенските пликове, не са доказателства за съдържание. Представените
доказателства, в това число и уведомително писмо до „Дейта Макс 2011" ЕООД
също няма достоверна дата. Следователно при липсата на доказателство за връчена
писмена покана, искът е неоснователен /TP 7/2012 г./ .
С оглед изхода от спора в
тежест на ищцата следва да бъдат присъдени направените от ответника разноски в
производството в размер на 4 610 лева.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. А. Я. с ЕГН ********** ***
против В.Г.С. с ЕГН ********** ***, в условията на кумулативно съединяване
осъдителни искове с цена 46 249.50 лева и цена
28 750 лева, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от
20.09.2018 г. претендирани, както следва - първата като полза, а втората като обезщетение
за ползата, от която е била лишена от отдаване под наем на
премествам обект с площ от 150 кв.м. за
периода от 01.02.2016г. – 31.07.2018 г. , по твърдението, че е
собственик върху ½ ид. Част от този обект, представляващ павилион за
обслужваща търговска дейност, разположен в имот с идентификатор 10135.2575.805,
представляващ лична собственост на ответника В.Г.С. с ЕГН ********** придобита
покупко-продажба, обективина в нот. акт № 46/95г.на Държавен нотариус, на основание чл. 30, ал.3 от ЗС и чл. 31, ал.2 от ЗС вр. чл. 86 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Н. А. Я. с ЕГН **********
*** ДА
ЗАПЛАТИ на В.Г.С. с ЕГН ********** ***,
сумата от 4 610 лева, представляваща направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението може да
се обжалва с въззивна жалба пред Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от настоящия съдебен акт.
Съдия в Окръжен
съд: