РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Варна , 12.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
девети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Маринела Г. Дончева
Росица Сл. Станчева
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20213000500159 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивни
жалби на ИВ. К. С., чрез процесуален представител адв.И. против решение №
260027/03.07.2020г. и допълнително решение № 260007/01.02.2021г.,
постановени по гр.д. № 2069/2018г. по описа на ОС - Варна.
С първото от двете обжалвани решения първоинстнационният съд е
отхвърлил предявените от въззивника против СВ. К. С. и В. Д. С. иск за
прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, сключен между
И.И.С. и К.С.Г. като продавачи и В.Д.С. като купувач, обективиран в нот.акт
№ 187, том І, рег. № 2820, д. № 166/2011г. на нотариус с рег. № 382, поради
противоречието му с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД и
предявените в условията на евентуалност искове за прогласяване
нищожността на същия договор като привиден, на основание чл.26 ал.2 ЗЗД и
обявяване на прикритото съглашение - договор за дарение, на основание чл.17
ал.1 ЗЗД.
1
С решението си от 01.02.2021г. по реда на чл.250 ГПК съдът е допълнил
съдебния си акт като е отхвърлил и предявения от въззивника иск с правно
основание чл.30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството
на К.С. Г. чрез намаляване на дарственото разпореждане, предмет на
прикритата сделка, който иск е обективно съединен с исковата претенция по
чл.17 ЗЗД.
Изложените във въззивната жалба оплаквания срещу решение №
260027/03.07.2020г. са за неговата необоснованост и неправилност, направата
на изводи от съда при допуснати процесуални нарушения, в противоречие с
установеното от доказателствата и материалния закон. Твърди се, че съдът не
е обсъдил в съвкупност събрания доказателствен материал и доводите на
страните, неправилно е кредитирал показанията на свидетелката И.С., без да
отчете тяхната противоречивост и заинтересоваността на този свидетел,
основал е изводите си на приети преклудирани писмени доказателства, които
са и оспорени от въззивника, както и неоснователно е отказал направено от
него искане за назначаване ССЕ вр. оборване тяхната доказателствена сила.
Наведени са и доводи по съществото на спора. Отправеното до настоящата
инстанция искане е за отмяна на решението и уважаване на предявения като
главен иск за нищожност на процесния договор като противоречащ на
добрите нрави, а при извод за неговата неоснователност да се уважат
предявените евентуални искове.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната
страна - въззиваемите С.С. и В.С., в който се изразява становище за
неоснователност на жалбата и предявените искови претенции.
Във въззивната жалба срещу второто решение също са направени
оплаквания за неговата необоснованост и неправилност. Сочи се, че съдът не
е формирал мотиви за неоснователността на иска по чл.17 ал.1 ЗЗД, които да
са основание и за отхвърляне на иска по чл.30 ЗН. Навеждат се аргументи по
съществото на спора по чл.17 ал.1 ЗЗД. Поддържа се искането, направено с
първата въззивна жалба, а именно при уважаване на евентуалния иск за
симулация на договора и разкриване на действителното съглашение за
дарение да се уважи и иска за възстановяване на запазената част чрез
намаляне на дарението до 1/8 ид.ч.
2
Срещу тази въззивна жалба е постъпил отговор, идентичен с подадения
такъв по жалбата срещу основното решение.
За да се произнесе по валидността на обжалваните решения, съдът
съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
въззивника ИВ. К. С., след отделянето на предявените с нея по гр.д. №
4880/2018г. на РС – Варна като насрещни евентуално съединени искове за
прогласяване за нищожен на договор за покупко-продажба, обективиран в
нот.акт № 187, том I, д.166/27.10.2011г. на нотариус с рег. № 382, с който И.С.
и К.С. са продали на В.С. притежавани в режим на СИО самостоятелен обект
– апартамент с идентификатор 10135.5510.97.5.3 по КК на гр.Варна, ведно с
избено помещение № 2 и таванско помещение № 1 и ид.ч. от общите части на
сградата, построена в ПИ 10135.5510.97, самостоятелен обект – гараж с
идентификатор № 10135.5510.97.2, находящ се в същия ПИ, както и 200 кв.м.
ид.ч. от ПИ 10135.5510.97, на основание чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД
/противоречие с добрите нрави/, в евентуалност като симулативен, прикриващ
договор за дарение, на основание чл.26, ал.2, предл. пето ЗЗД. С евентуалния
иск са съединени и иск с правно основание чл.17 ал.1 ЗЗД за разкриване
действителните отношения между страните по симулативния договор, а
именно сключен договор за дарение и иск с правно основание чл.30 ЗН за
възстановяване запазената част на ищеца от наследството на К.С.Г..
В исковата си молба и уточнителни молби по чл.129 ГПК въззивникът е
навел твърдения, че сключеният от родителите му И.С. и К.С., последният
починал 2015г., договор, с който същите са продали на В.С. – съпруга на брат
му и ответник в процеса С.С. процесните недвижими имоти за сумата от 9
000 лева е нищожен, поради това, че продажната цена е нееквивалентна
стойността на подадените имоти, същата е значително по-ниска и от
данъчната им оценка и не е заплащана от приобретателката. Твърди, че целта
на извършеното прехвърляне по този начин е да го лиши от наследство от
баща му, както и че същото уврежда интересите на сина на С.С. от предходен
брак с оглед дължимата от последния издръжка. С оглед на това счита, че
така сключения договор е нищожен поради противоречие на добрите нрави. В
същото време се твърди, че страните по сделката не са искали възмездното
3
прехвърляне на имотите, доказателство за което счита, че е неплащането на
продажната цена, както и нейния занижен размер и в действителност са
прикрили действителното намерение за дарение в полза на семейството на
С.С., която дарствена сделка накърнява запазената му част от наследството на
наследодателя му Кирил С..
По повод дадени от настоящата инстанция указания за уточняване
правния интерес от оспорване на процесния договор в цялост, както и на
твърденията относно страните по прикритото съглашение, с молби от
22.04.2021г. и молба от 18.05.2021г. въззивникът И.С. е посочил, че поддържа
исковете си за нищожност до размер на 1/6 ид.ч. от продадените имоти, което
съответства на квотата му в собствеността, при отчитане наследствените му
права от наследството на К.С.. Относно твърдяната прикрита сделка за
дарение е направено уточнение, че същото е в полза единствено на
въззиваемия С.С..
С писмения си отговор по чл.131 ГПК, както и с последващите отговори
по направените от ищеца уточнения въззиваемите С.С. и В.С. са оспорили
предявените срещу тях искове с възражения за недопустимост на исковете за
нищожност до размер на ½ ид.ч., съответна на прехвърлените права от И.С. и
за неоснователност на същите в останалата им част. Оспорват, че вписаната в
нот.акт цена не е еквивалентна на действителната стойност на продадените
имоти и че същата не е платена, както и твърденията на ищеца за целта на
сключването на договора. Навеждат доводи, че през 2008г. след като И.С. е
направил отказ от учреденото му право на строеж С.С. и съпругата му В.С. са
приели да извършат надстрояването на съществуващата сграда, собственост
на родителите му, съгласно издаденото в полза на наследодателя К.С.
разрешение за строеж. С оглед на това е построен втори етаж, където е и
прехвърления с оспорвания договор апартамент. Твърдят, че финансирането
на строителството до завършването му в груб вид е поето от тях, като за
целта са ползвали средства по банкови кредити и лични спестявания от
заплатите им, както и С.С. е поел погасяването на теглен от баща му кредит.
Цената на продаваните имоти е съобразена именно с вложените от тях
средства в строителството. По същата причина като приобретател е посочена
съпругата В.С. и при отчитане, че по силата на закона права на собственост
ще придобие и въззиваемия С.С.. Относно предявения иск по чл.30 ЗН се
4
изразява становище, че предвид липсата на сключен договор за дарение тази
искова претенция се явява недопустима. Считат същата и за неоснователна.
Установено е по делото, че с нот.акт № 187, том І, рег. № 2820, д. №
166/2011г. на нотариус с рег. № 382 И.С. и К.С. са продали на В.С. – съпруга
на въззиваемия С.С., притежавани в режим на СИО недвижими имоти,
находящи се в гр.Варна, кв.“Галата“, ул.“Капитан Първи ранг Станчо
Димитриев“ № 18, а именно: самостоятелен обект – апартамент с
идентификатор 10135.5510.97.5.3 по КК на гр.Варна, ведно с избено
помещение № 2 и таванско помещение № 1 и ид.ч. от общите части на
сградата, построена в ПИ 10135.5510.97, самостоятелен обект – гараж с
идентификатор № 10135.5510.97.2, находящ се в същия ПИ, както и 200 кв.м.
ид.ч. от ПИ 10135.5510.97 за сумата от 9 000 лева, която съгласно
удостоверените в нот.акт волеизявления на страните по договора е платена
изцяло и в брой към деня на сключването му.
Между страните не е спорно, че И.С. и С.С. са наследници по закон,
заедно с майка им И.С., на починалия през 2015г. техен баща К.С..
Следователно и на основание чл.9 вр. чл.5 ЗН въззивникът И.С. притежава 1/3
ид.ч. от наследството на баща си. В същото време прехвърлителката И.С. към
настоящия момент е жива, поради което и квотата на въззивника в
имуществото, предмет на разпоредителната сделка би била в размер на 1/6
ид.ч. До този размер същият е процесуално легитимиран и има правен
интерес да оспорва сключения от наследодателя му договор като нищожен
поради противоречието му с добрите нрави. За горницата над този размер е
налице упражняване на чужди права, което е недопустимо съгласно
разпоредбата на чл.26 ал.2 ГПК.
Ето защо първоинстанционното решение по иска с правно основание
чл.26, ал.1, предл. трето ГПК е недопустимо в частта, в която съдът е приел и
разгледал тази искова претенция за горницата над 1/6 ид.ч. от процесните
имоти. В тази част същото подлежи на обезсилване.
Що се отнася до предявения евентуален иск за нищожност на договора
като относително симулативен, прикриващ договор за дарение в полза на
въззиваемия С.С., съдът намира, че с оглед на съединения с него иск за
възстановяване на запазената част от наследството на К.С., за въззивника е
5
налице правен интерес да оспори привидната сделка до размер на ½ ид.ч.,
съответна на прехвърления от наследодателя дял от имотите, тъй като при
основателност на това оспорване и при доказване на твърдението относно
прикритото съглашение, предмет на разглеждане по иска по чл.30 ЗН ще е
именно извършеното дарствено разпореждане в неговия пълен обем, спрямо
който следва да се извърши преценката дали същото накърнява запазената му
част от наследството. При основателност на твърдението за накърнени права
възстановяването на запазената част ще се постанови от цялото дарение, а не
от съответната на наследствената квота част от него. Направеното пред
настоящата инстанция уточнение, че и този иск се поддържа до размер на 1/6
ид.ч. не е равнозначно на десезиране за горницата над 1/6 ид.ч., поради което
и първоинстанционното решение е недопустимо само в частта, в която е
съдът се е произнесъл по иска по чл.26, ал.2, предл. пето ЗЗД и по чл.17 ЗЗД
за над ½ ид.ч. от имотите, предмет на слючения от наследодателя и съпругата
му И.С. договор.
Недопустимо е и постановеното по реда на чл.250 ГПК допълнително
решение по иска с правно основание чл.30 ЗН в частта, в която същият е
разгледан и по отношение на въззиваемата В.С.. С оглед отстранената
нередовност на исковата молба относно твърденията за страните по
прикритата сделка, а именно дарение в полза само на въззиваемия С.С., то
следва, че съпругата му, макар и да е страна по привидното съглашение не е
пасивно легитимирана по иска за възстановяване на запазената част чрез
намаляване на извършено в полза на съпруга й дарствено разпореждане.
Първоинстанционното решение по този иск, постановен по отношение на нея
също подлежи на обезсилване.
При така очертаните параметри на подлежащия на разглеждане спор
между страните, съобразно наведените във въззивните жалби оплаквания и
въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, съдът
намира, че предявените искови претенции, разгледани при заявеното от
въззивника съотношение, са неоснователни.
Безспорно е, че уговорената продажна цена по процесния договор е под
данъната оценка. Последната, съгласно посоченото в нотариалния акт за
сключването му е в размер на 105 334.58 лева за всички имоти. Пазарната
6
стойност на същите към датата на сделката съгласно неоспореното
заключение на проведената СОЕ е 144 200 лева. Според същото и към датата
на огледа процесните имоти са на фаза груб строеж, с изключение на
избеното помещение към апартамента, което е пригодено и се използва за
жилищни нужди.
Несъответствието между цената и действителната стойност на имотите
обаче не сочи на извод за нарушение на добрите нрави.
За да се приеме, че процесният договор е нищожен на това основание е
необходимо, с оглед твърдения порок и конкретните обстоятелства по
сключването на договора крайният резултат на сделката да е несъвместим с
общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Когато
се претендира нарушаване нормите на морала поради нееквивалентност на
насрещните престации е необходимо на първо място тази нееквивалентност
да е толкова съществена, че практически да е сведена до липса на насрещна
престация /в т.см. Решение № 128/2019г. по гр.д. № 3170/2017г. на ВКС, І г.о.;
Решение № 24/09.02.2016г. по гр.д. № 2419/2015г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./. В
същото време, доколкото нееквивалентността може да е елемент от
основание, сочещо и на други пороци на сделката /напр. сключване на
договор при крайна нужда и явно неизгодни условия/, за да се приеме, че е
налице несъвместим с морала резултат следва да бъдат отчетени и всички
обстоятелства относно страните и отношенията между тях, касаещи
сключването на процесния договор.
В настоящия случай, от ангажираните гласни доказателства и останалия
доказателствен материал се установява, че през 2008г. между братята И.и
С.С.и и родителите им е било постигнато съгласие за извършването на
пристрояване и надстрояване на съществуващата в имота жилищна сграда,
собственост на И. и К. С., както и за бъдещото разпределение на жилищата в
нея. Видно от декларация по чл.111 ЗС, вписана в СВ под № 38, том І, вх.рег.
№ 1073/05.02.2008г. въззивникът И.С. се е отказал от учреденото от
родителите му преди това право на строеж за надстрояване, като с договор за
дарение от 11.11.2011г., сключен с нот.акт № 35/2011г. на нотариус с рег. №
114 същите са му дарили съществуващото на първия етаж жилище –
апартамент № 1, ведно с изба № 1 и таванско помещение № 2, гараж № 1 и
7
200 кв.м. ид.ч. от поземления имот, в който е построена жилищната сграда и
гаража.
От показанията на св.С.С. и св.И.С., кредитирани като
непротиворечиви, взаимно допълващи се и кореспондиращи на приетите
писмени доказателства, а по отношение на св.С. и съобразно чл.172 ГПК,
съдът приема за доказано, че реализирането и основното финансиране на
строителството по надстрояването /изграждане продадения на въззиваемите
апартамент № 2/ е осъществявано именно от С.и В.С.. Св.С. е присъствал на
разплащания относно материали за строителството /тухли/, знае за теглените
от С.С. и съпругата му потребителски кредити, сключени именно по повод
нуждата от средства за строителството, свидетелства за организирането на
строителството от страна на С. Св.И.С. също възпроизвежда непосредствени
впечатления, а с оглед родствената й връзка и като един от прехвърлителите
има най-пълна представа за конкретните договорки и отношения помежду им.
Според показанията й, след изливането на плочата на първия етаж и
укрепването на колоните синът й И. е отказал да участва в надстрояването,
отказал да погасява съобразно дела си неизплатената след смъртта на съпруга
й част от тегления от последния кредит, със средствата от който са
подпомагали С. да направи покрива на къщата. Свидетелката сочи също така,
че тя и съпругът й са подпомагали доколкото могат сина си С., но средствата
за построяването на етажа му са основно негови и на съпругата му В.С..
Показанията на тази свидетелката изцяло кореспондират на изложеното от
свидетеля С., както и на приетите по делото писмени доказателства за
закупувани от С.С. строителни материали /дори при зачитане само на
представените с отговора по чл.131 ГПК/ и за плащания по кредита на баща
му, направени след смъртта му през 2015г.
Коментираните показания не са опровергани от ангажираните от
въззивника И.С. гласни и писмени доказателства. Св.М.М. свидетелства за
извършени от него довършителни работи, но в дарения на въззивника имот на
първия етаж /шпакловки, В и К инсталация, поставяне на теракот/.
Свидетелят няма впечатления относно финансовите взаимоотношения
касателно строителството на втория етаж, нито за соченото в показанията му,
че същото е било реализирано със средства на родителя К.С. и съпругата му.
Св.Ц.И. също не сочи релевантни към спора обстоятелства. Същата
8
свидетелства единствено за влошените взаимоотношения между братята след
строителството.
От така установеното досежно извършеното строителство по
надстрояването на сградата, в частност жилището, предмет на процесния
договор и при отчитане родствените отношения между страните по него,
съдът намира, че уговорената продажна цена, макар и значително по-ниска от
действителната стойност на продаденото имущество не обосновава извод за
сключването му в противоречие с добрите нрави – придобиването на
собствеността е от двамата въззиваеми в режим на СИО, независимо от това,
че като купувач фигурира само В.С., а в изграждането на прехвърлените
обекти са вложени средства и на приобретателите. Избраната форма на
разпоредителната сделка и постигнатият правен резултат не противоречат на
общоприетите норми за добросъвестност и справедливост, дори и водещата
цел за възмездното прехвърляне да е невъзможността същата да бъде
оспорена от наследниците на прехвърлителите поради накърняване
запазената им част.
Изцяло неотносими и неосноватени към твърденията за противоречие с
добрите нрави са доводите на въззивника, че с прехвърлянето на имота на
името на В.С., а не на съпруга й, последният цели да избегне плащането на
свои задължения за издръжка на сина си от предходен брак. Възмездно
придобитите права по време на брака са общи на двамата съпрузи,
независимо на чие име са придобити.
По изложените съображения искът за нищожност на процесния договор
като сключен в противоречие с добрите нрави е неоснователен.
Недоказани са и твърденията за симулативност на постигнатите
уговорки за възмездно прехвърляне, респ. за постигнато съгласие правата на
собственост да бъдат придобити не от сочената приобретателка, а единствено
от съпруга й – въззиваемия С.С.. Въззвникът е този, който следва при
условията на главно и пълно доказване да установи твърдяната от него
привидност. Размерът на цената, респ. нейното евентуално неплащане, както
и извършеното дарствено разпореждане в полза на другия син, могат да бъдат
само индиция за това, но е и да доказват същата по несъмнен начин.
9
Конкретни доказателства, опровергаващи обективираното в договора
волеизявление на страните по него не са ангажирани от И.С.. Като трето за
сделката лице същият не е обвързан от ограничението на чл.165 ал.2 ГПК, но
в същото време във въззивната жалба не са направени оплаквания за
допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд вр.
постановеното протоколно определение от 10.07.2019г. относно
допустимостта на гласните доказателства досежно тези твърдения.
Само по тези съображения, без да е необходимо да се обсъжда
проведеното насрещно доказване /в частност показанията на св.И.С./ исковете
за прогласяване нищожността на процесния договор като привиден,
прикриващ договор за дарение в полза на въззиваемия С.С. и за обявяване на
действителното съглашение, на основание чл.17 ал.1 ЗЗД са неоснователни.
Неоснователността на иска по чл.26 ал.2 ЗЗД и чл.17 ал.1 ЗЗД обуславя
и неоснователността на иска по чл.30 ЗН, тъй като липсва дарствен акт, който
да бъде разглеждан като накърняващ запазената част на въззивника от
наследството на баща му К.С..
С оглед така направените изводи по съществото на спора,
първоинстанционните решения, в частта относно допустимите размери на
исковите претенции следва да бъдат потвърдени.
На основание чл.78 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия
С.С. направените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
за настоящата инстанция в размер на 2 000 лева. Възражението по чл.78 ал.5
ГПК за прекомерност на същото е неоснователно, отчитайки цената на
предявените искове и минималните размери на адвокатските възнаграждения
по Наредба № 1/2004г.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260027/03.07.2020г., постановено по гр.д. №
2069/2018г. по описа на ОС - Варна в частта, в която е отхвърлен
предявеният от ИВ. К. С. против СВ. К. С. и В. Д. С. иск за прогласяване
нищожността на договор за покупко-продажба, сключен между И.И.С. и
10
К.С.Г. като продавачи и В.Д.С. като купувач, обективиран в нот.акт № 187,
том І, рег. № 2820, д. № 166/2011г. на нотариус с рег. № 382, поради
противоречието му с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД за
горницата над 1/6 ид.ч. от имотите, предмет на договора и в частта, по
предявените в условията на евентуалност искове за прогласяване
нищожността на същия договор като привиден, на основание чл.26 ал.2 ЗЗД и
обявяване на прикритото съглашение - договор за дарение, на основание чл.17
ал.1 ЗЗД за горницата над ½ ид.ч. от имотите, предмет на договора И
ПРЕКРАТЯВА производството по така предявените от ИВ. К. С. против СВ.
К. С. и В. Д. С. искове в тези им части.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260027/03.07.2020г., постановено по
гр.д. № 2069/2018г. по описа на ОС - Варна в останалата му част.
ОБЕЗСИЛВА допълнително решение № 260007/01.02.2021г.,
постановено по гр.д. № 2069/2018г. по описа на ОС – Варна на основание
чл.250 ГПК, с което е отхвърлен предявеният от ИВ. К. С. иск с правно
основание чл. 30 ЗН по отношение на В. Д. С. И ПРЕКРАТЯВА
производството спрямо нея.
ПОТВЪРЖДАВА допълнително решение № 260007/01.02.2021г.,
постановено по гр.д. № 2069/2018г. по описа на ОС – Варна на основание
чл.250 ГПК, в частта, в която е отхвърлен предявеният от ИВ. К. С. против
СВ. К. С. иск с правно основание чл. 30 ЗН.
ОСЪЖДА ИВ. К. С., ЕГН ********** от гр.Варна, кв.“Галата“,
ул.“Кап. I-ви ранг Ст.Димитриев“ № 18, ап.1 ДА ЗАПЛАТИ на СВ. К. С., ЕГН
********** сумата от 2 000 /две хиляди/ лева, представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на
основание чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12