Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 11.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 1204 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 297392 от 10.12.2019 г., постановено по гр. д. № 41330/2019 г., по описа на Софийски районен съд, II ГО, 76-ти състав, е признато за установено, че Л.В.М. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ, сумата от 489,88 лева, представляваща стойност за доставена топлинна енергия и дялово разпределение през периода 30.05.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 30.05.2019 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86 от ЗЗД сумата от 65,64 лева – мораторна лихва за периода 14.09.2016 г. – 17.05.2019 г. Със същото решение исковете за главница за доставена топлинна енергия и дялово разпределение са отхвърлени над уважения до пълния предявен размер от 1 357,19 лева и за периода 01.05.2015 г. – 29.05.2016 г., а исковете за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и върху възнаграждението за дялово разпределение са отхвърлени за горnицата до пълния предявен размер от 299,71 лева.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД.  

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон. Съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява от топлопреносното дружество при публично известни Общи условия, които се одобряват от Държавната комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет и които влизат в сила в едномесечен срок след публикуването им в един централен и един местен ежедневник. Същите имат силата на договор между „Т.С.“ ЕАД и потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното им приемане от страна на потребителите. По делото не е установено ответникът да е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, поради което спрямо същия са влезли в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от топлопреносното дружеството. Твърди, че в чл. 32, ал. 1 от Общите условия  е определен редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл, срокът на задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. С изтичането на последния ден от месеца същите са изпаднали в забава. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че сумите за периода 01.05.2015 г. – 29.05.2016 г. са погасени по давност. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове, като му присъди направените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Л.В.М., в който се излагат съображения за нейната неоснователност и се оправя искане за оставянето й без уважение. Претендират се разноски.

Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че ответника е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 190 от ДР на ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент № 41, находящ се в гр. София, жк „****, аб. № 144610, като му дължи сумата от общо 1 656,90 лева., от която: 1 318,38 лева - главница за доставена топлинна енергия за периода м. 05. 2015 г. – м. 04. 2018 г., както и дължима сума за реално потребена енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г.; сумата от 292,75 лева – законната лихва за забава върху главницата за периода 14.09.2016 г. – 17.05.2019 г., сумата от 38,81 лева. – главница, представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода м. 05. 2015 г. – м. 04. 2018 г., и сумата от 6,96 лв. - законна лихва за забава върху нея за периода 30.05.2016 г. – 17.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането. Във връзка с подадено на 30.05.2019 г. заявление, по ч. гр. д. № 30585/2019 г. на СРС, 76-ти състав, е постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца вземания. Оспорва наличието на облигационна връзка с ищеца, предвид липсата на представени от него доказателства, че е собственик или носител на вещно право на имота през исковия период. Поддържа, че по делото следва да се имат предвид разпоредбите на ЗЗП, който се явява специален по отношение на ЗЕ. Позовава се на разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП. Относно претендираните суми за лихва ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, поради което не е установил изпадането й в забава за този период. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.

На 30.05.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Л.В.М. за сумата от 1 357,19 лева – главница, както и 299,71 лева – мораторна лихва. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м. 05. 2015 г. – м. 04. 2018 г., който включва дължимата сума за реално потребена енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г., за топлоснабден имот– апартамент № 41, находящ се в гр. София, жк „****, аб. № 144610. Посочено е, че дължимите суми са както следва: за неизплатена топлинна енергия: 1 318,38 лева - главница и 292,75 лева - лихва, а за дялово разпределение: 38,81 лева - главница и 6,96 лева - лихва.

С разпореждане от 06.06.2019 г. по ч. гр. д. № 30585/2019 г. на СРС, 76-ти състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 33,14 лева - държавна така, и 50 лева - юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение.

В срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

От представена по делото молба от Л.В.М. от 18.07.1988 г. се установява, че същата е поискала от ответното дружество да бъде открита партида за имот - апартамент № 41, находящ се в гр. София, жк „****, в който има 2 броя радиатори и 2 броя кранове за топла вода, а семейството на молителката се състои от двама члена.

Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, жк „****, от 17.10.2001 г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.

На 24.10.2001 г. е сключен договор между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: гр. София, жк „****, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.

Пред СРС е ангажиран договор № УN144/29.07.2015 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител, и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 от ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение. 

От заключението на вещото лице инж. Н.М.по изслушаната пред СРС комплексна експертиза - техническа част, по делото се установява, че в процесния имот са извършени отчети при осигурен достъп само до два водомера за гореща вода, узаконени на 01.12.2015 г., като отчетите са били на 12.05.2016 г., 10.05.2017 г. и 14.05.2018 г. и отчетните документи са били подписани от абоната. В имота няма присъединени към отоплителната инсталация отоплителни тела и трите радиатора и една лира в банята са демонтирани. Суми за отопление на имота не са начислени на ответника, поради липсата на отоплителни тела и потребление на топлоенергия за отопление на жилището. От ФДР са били начислени суми за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЕ от 2006 г. Според заключението на комплексната експертиза – счетоводна част, изготвена на вещо лице З.И., стойността на подадената топлинна енергия за процесния имот за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г., изчислена по текущите цени за съответния период, определени от държавния регулатор, възлиза на сумата от 1 302,76 лева, а законната лихва за периода 14.09.2016 г. – 17.05.2019 г. възлиза на сумата от 289,26 лева. Липсват данни за извършени от ответника плащания.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 76-ти състав, решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия  те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия  за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

С влязлото в сила съдебно решение в необжалваната част е установено, че ответницата е клиент на топлинна енергия през исковия период и съответно, че страните са обвързани от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия през исковия период.

Спори се дали вземанията на ищеца са частично покрити от погасителна давност.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия   и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.

В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия , като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия  от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността на топлинна енергия , отдадена от сградната инсталация.

За установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия  по делото е допуснато изслушването на експертиза. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинна енергия за имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба. Вещото лице е установило, че стойността на потребената топлинна енергия след изготвяне на изравнителните сметки от фирмата за дялово разпределение за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г. възлиза на сумата от 1 302,76 лева. Съдът изцяло възприема експертното заключение като обстойно и компетентно обосновано. Вещото лице е съобразило всички относими към предмета на експертизата материали, като е определило стойността на реално доставената през исковия период топлинна енергия за топлоснабдения имот.

Ответникът своевременно е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени.

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

В чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. е предивдено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Тази разпоредба обаче не намира приложение за целия исков период, а само част от него: м. 06. 2016 г. – м. 04. 2018 г.

За периода м. 05. 2015 г. – м. 05. 2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от насрещната страна. Ето защо и на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен на 30.05.2019 г. към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 30.05.2016 г. Това са вземанията за периода м. 05. 2015 г. – м. 04. 2016 г. Решаващият съд е приел, че са покрити по давност вземанията за периода м. 05. 2015 г. – м. 03. 2016 г. Доколкото решението не е обжалвано от ответницата и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК положението на жалбоподателя не може да се влоши. С оглед на това следва да се приеме определеният от решаващия съд период, за който вземанията на ищеца са покрити от погасителната давност: м. 05. 2015 г. – м. 03. 2016 г.

Следва да се посочи, че релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон, и са функционално свързани с него.

Във въззивната жалба не са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на вземането за периода, който не е покрит от погасителна давност, поради което и на основание чл. 269 от ГПК тези въпроси стоят извън въззивния контрол и не следва да се обсъждат. С влязлото в сила като необжалвано решение е установена стойността на топлинната енергия и на дяловото разпределение за непогасените по давност вземания на ищеца в общ размер на сумата от 489,88 лева.

По отношение иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, основателността на последния предпоставя наличие на главен дълг и забава в погасяването му. По аргумент от чл. 119 от ЗЗД лихва не се дължи върху погасената по давност главница, което обстоятелство е съобразено от районната съдебна инстанция, като в тази част акцесорните претенции правилно са били отхвърлени от СРС.

Така, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - Л.В.М., която е поискала присъждането на такива до приключване на последното заседание пред настоящата съдебна инстанция и е представила доказателства за извършването им, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в брой за един адвокат, което се претендира в размер на 300 лева. Предвид своевременно наведеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност, съставът на СГС намира, че същото се явява неоснователно, доколкото претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е съответно на минималното такова, уредено в Наредба №1/2004 г. При това положение на Л.В.М. се дължат разноски в размер на 300 лева.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 297392 от 10.12.2019 г., постановено по гр. д. № 41330/2019 г., по описа на Софийски районен съд, II ГО, 76-ти състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на Л.В.М., с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 300 лева – разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                  2.