Решение по дело №1143/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на „ОТП Лизинг“ ЕООД, ЕИК *********, против Решение № 424/03.04.2025г. по НАХД № 4670/2024г. на ВРС, 45 състав, с което е потвърдено наказателно постановление № 005723/07.11.2024г. на Председателя на КЗП, с което на дружеството, на основание чл.45, ал.1 от Закона за потребителския кредит, за нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е наложена имуществена санкция в размер на 3000 лв.

Касаторът твърди, че решението е незаконосъобразно и необосновано поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди че, както съдът, така и наказващият орган, не са обсъдили възраженията на дружеството във връзка със заплащането на такса одобрение. Касаторът счита, че е обосновал предназначението на таксата за одобрение, а именно - за покриване на извършени други разходи, които не са включени в стандартната оценка на кредитоспособността на лизингополучателя, която се прави преди сключване на договора за потребителски кредит. Счита, че не е доказан основния аргумент на наказващия орган и съда, че предвидената такса е по усвояване и управление на кредита. Твърди, че не е обсъден аргумента, че само в два от проверените пет договора за финансов лизинг фигурира таксата за одобрение, което опровергава извода, че таксата е свързана с усвояване и управление на кредита. Твърди, че не е обсъдено и възражението, че за да бъде една такса свързана с усвояването на кредита, е необходимо да се отнася до действия, които са свързани с реалното получаване или ползване на заетата сума, а в случая, видно и от наименованието на таксата, същата включва в себе си действия, свързани с неговото одобрение. Таксата е еднократна и се събира след одобрение на искането за кредит, като не подлежи на връщане, включително и при упражняване на правото на отказ на клиента. Твърди, че нито едно от посочените действия не е обвързано с усвояването на кредита в неговия тесен смисъл на реално, фактическо получаване или ползване на заетата сума, и в този смисъл чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е неприложим, а със събирането на таксата разпоредбата не е нарушена и следователно санкцията е неоснователно наложена. Твърди и че въззивният съд не е изследвал и коментирал липсата на мотиви за преценка приложимостта на чл. 28 от ЗАНН, поради което е допуснал нарушение на процесуалните правила, което е самостоятелно основание за отмяна на обжалваното решение. Моли съда да отмени решението, с което е потвърдено издаденото НП.

Ответната страна – Председател на Комисия за защита на потребителите, не се явява, не се представлява и не изразява становище по жалбата.

Представителят на ВОП изразява становище, че касационната жалба е неоснователна и счита, че решението е правилно, постановено при спазване на процесуалните правила и материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред ВРС е образувано по жалба на „ОТП Лизинг“ ЕООД против НП № 005723/07.11.2024г. на Председателя на КЗП, с което на дружеството, на основание чл.45, ал.1 от Закона за потребителския кредит, за нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е наложена имуществена санкция в размер на 3000 лв.

За да се произнесе по спора, районният съд е установил от фактическа страна, че на 02.04.2024 г. в гр. Варна, служители на КЗП извършили проверка в офис на „ОТП Лизинг“ ЕООД, находящ се на [улица], като при проверката изискали от търговеца да представи в офиса на КЗП или на електронната поща на Комисията заверено копие на произволно избран договор за предоставяне на финансов лизинг, сключен в гр.Варна през 2024г. Бил представен договор за предоставяне на финансов лизинг на ППС /пътно превозно средство/, клиентски №60257, кратък номер на договора №90489 от 11.03.2024г., за лизингова вещ: 1 брой автомобил Toyota Yaris Cross 1.5Р МТ, доставчик „Карком“ ООД, лизингова цена на ППС /без ДДС/: 34 377.80лв., остатъчна стойност на ППС /без ДДС/: 0.00 лв., като в точка 9 от договора била заложена клауза, в която лизингополучателят се задължава да заплати „Такса за одобрение“ /без ДДС/- 299.36 лв., платима еднократно от подписване на договора. Таксата е дължима за преглед и одобрение на документацията по лизинга и по документацията по закупуване на ППС от посочения доставчик, като таксата е заложена и в погасителния план. Св.Х. приела, че таксата по точка 9 е за дейности, свързани с усвояване и управление на кредита /лизинга/, и не представлява допълнителна услуга. Въз основа на установеното е съставила акт за установяване на административно нарушение № 005723/9.05.2024 год. за извършено нарушение по чл.10а ал.2 от Закона за потребителските кредити, който е бил надлежно предявен и връчен на упълномощено лице. Въз основа на акта за установяване на административно нарушение е издадено обжалваното наказателно постановление.

Сезираният със спора съд е приел в мотивите си, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи, съдържат реквизитите по чл.42 и чл.57 ЗАНН, като в хода на административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения. ВРС приел, че дружеството в качеството на кредитор- „лизингодател“ е нарушило разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, като е изискало заплащане на непозволена в ЗПК такса за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита /финансов лизинг/ под формата на допълнителна услуга „такса одобрение“, и е осъществило състава на вмененото нарушение. ВРС е приел, че нарушението правилно е квалифицирано от АНО, както и правилно е приложена санкционната разпоредба на чл.45, ал.1 ЗПК, като при индивидуализацията на наказанието са съобразени обстоятелствата по чл.27 ЗАНН, а наложената санкция в минималния предвиден от разпоредбата размер, ще постигне на чл.12 ЗАНН. ВРС е обсъдил възраженията на дружеството, като ги е счел за неоснователни. Приел е и че нарушението не следва да бъде квалифицирано като маловажен случай.

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество, настоящата инстанция намира следното:

Настоящата инстанция напълно споделя изводите на ВРС, че нарушението е описано със съставомерните му признаци, безспорно е установено, като е наложено и съответното наказание. АУАН и НП съдържат дата, място на нарушението, както и описание на обстоятелствата, при които е извършено.

Правилни са изводите на ВРС, че с НП на дружеството е наложена имуществена санкция за административно нарушение, което е извършило. Събраните доказателства кореспондират помежду си и са анализирани от ВРС поотделно и в съвкупност, като съдът въз основа на тях е направил правилни изводи за извършено административно нарушение от касатора, което е доказано по безспорен и категоричен начин.

Нарушението е безспорно установено, правилно квалифицирано съобразно предвидената законова норма, визираща състава и наказанието за извършено такова нарушение. Фактическата обстановка се установява по безспорен и категоричен начин от събраните по делото гласни и писмени доказателства. Наложената санкция е в предвидения от законодателя минимален размер и е съобразено със степента на обществена опасност на нарушението и нарушителя и целите на наказанието относно индивидуалната и генерална превенция съгласно разпоредбите на ЗАНН. Възраженията на касатора са обсъдени от ВРС, но са счетени за неоснователни.

Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК въвежда забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Спорът между страните е дали въведената такса по т. 9 от договора е допълнителна такса по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, или такса, свързана с действия по усвояване или управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Анализът на събраните доказателства сочи, че тази такса се определя в договора, заплаща се едновременно с авансовата вноска, от лица, които са одобрени, и с които е сключен договор за лизинг, като таксата е включена в погасителния план. Въз основа на тези обстоятелства съдът правилно е приел, че тази такса е свързана с усвояването на кредита, независимо как е означена. За да се приеме, че това е такса по чл. 10а, ал. 1 от ЗПК следва тя да се дължи от всички лица, подали документи, и то предварително, без значение дали се одобрява или не исканият кредит, а настоящият случай не е такъв.

Клаузата, с която е уговорена такса за „одобрение“, води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на задълженията на потребителя по договора. Именно преустановяването на подобни практики е и целта на закона, съобразно волята на законодателя. Съгласно мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК (обн. ДВ бр. 35/2014 г. ), с който е въведена разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, е идентифициран проблем с редица такси, свързани с отпускане, обслужване и погасяване на кредита (такса за кандидатстване, такса за одобрение, такса за усвояване на кредита, такса за оценка на имота, годишна такса за управление на кредита, такса за разплащателна сметка, такса за предсрочно погасяване и др.) Целта на таксите е да се покрият административните разходи на банката при предоставяне на определена услуга. Със законопроекта се забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия, по одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление. С оглед горното, ВРС обосновано е приел, че дружеството е нарушило забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, поради което и законосъобразно е ангажирана неговата административната отговорност, на основание чл.45, ал.1 от ЗПК. Съдържащото се в наказателното постановление фактическо описание на административното нарушение е достатъчно, пълно и конкретно и позволява индивидуализацията му като такова по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Ирелевантно към съставомерността на вмененото нарушение е твърдението, че само в два от проверените пет договора за финансов лизинг фигурира таксата за одобрение. Видно от доказателствата, такава такса е заложена в точка 9 „Такса за одобрение“ от договора за финансов лизинг с клиентски №60257.

Неоснователно е и твърдението, че ВРС не е обсъдил приложението на чл.28 ЗАНН. Видно е и от НП, че АНО е изложил съображения за липса на основания за квалифициране на случая като маловажен, които на свой ред са били анализирани при преценка за законосъобразност от въззивния съд. Изводите на ВРС, че случаят не следва да се квалифицира като маловажен, се споделят изцяло от настоящият съдебен състав. Същият се характеризира с типичната за подобен род нарушения обществена опасност. Размерът на таксата не е голям при съотнасянето му към сумата на кредита, но в никакъв случай не представлява пренебрежим разход. С тази такса се засягат интересите на потребителя, тъй като тя води до допълнително увеличаване на размера на задълженията, които следва да се заплатят от него, и е наложена в рамките на правоотношение между икономически неравнопоставени субекти, при това след одобрението и сключването на договора за кредит.

С оглед изложеното, съдът намира постановеното решение за правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, Трети тричленен състав на Административен съд – Варна,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 424/03.04.2025г. по НАХД № 4670/2024г. по описа на ВРС.

Решението е окончателно.