РЕШЕНИЕ
№ 616
гр. Пловдив, 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Бранимир В. Василев
Иван Ал. Анастасов
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20245300500754 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. Ч. М., Ч. Д. В. и М. Ч. Н., чрез
пълномощника адв.Е. М. от АК Пловдив против решение №
260171/11.12.2023г. по гр.д. № 16324/2020г. на Районен съд - Пловдив, което е
уточнено с решение №260010/13.02.2024г. по същото дело, относно допусната
очевидна фактическа грешка, с който е допуснато да се извърши съдебна
делба между А. Т. Ш. ЕГН **********, с постоянен адрес *** и С. Б. Ш. ЕГН
**********, с постоянен адрес ***, и двамата чрез адв. Г. Д. Б., със съдебен
адрес: ***, от една страна и Ч. Д. В. ЕГН **********, с адрес ***, П. Ч. М.
ЕГН **********, с адрес: *** и М. Ч. Н. ЕГН **********, с адрес: ***, от
друга, на съсобствен недвижим имот както следва: самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 56784.531.85.1.2 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на град Пловдив, одобрени със Заповед РД - 18 -
48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота ***,
който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен
имот с идентификатор 56784.531.85, с предназначение на самостоятелния
1
обект - жилище, апартамент, брой нива на обекта - 1, с площ от 59,00 кв.м., на
ниво 1, при съседи самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж -
56784.531.85.1.1. под обекта – няма, над обекта - 56784.531.85.1.4. ПРИ
КВОТИ: 3/18(три осемнадесети) идеални части за А. Т. Ш., 12/18(дванадесет
осемнадесети) идеални части за А. Т. Ш. и С. Б. Ш. в режим на СИО,
1/18(една осемнадесета) идеални части за Ч. Д. В., 1/18(една осемнадесета)
идеални части за П. Ч. М. и 1/18 1/18(една осемнадесета) идеални части за М.
Ч. Н..
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, постановено при
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи се,
че в диспозитива на решението липсва произнасяне по отношение на
направено възражение от В. В. - починала и заместена от законните си
наследници в процеса – жалбоподателите, с което е заявила, че на основание
чл.26 ал.2 от ЗЗД е нищожна сделката, обективирана в нотариален акт от
25.01.1995 г. поради липса на предмет. Сочи се, че съдът не се е съобразил с
нормите на чл.202 от ЗУТ, респективно чл.62 от ЗТСУ. Сочи се, че
удостоверение от 19.01.1995г., издадено от община Пловдив, не е
представено в оригинал или в административна преписка по издаването му.
Не се предоставя удостоверение за търпимост по § 127 от ПЗР на ЗУТ. Съдът
не е направил анализ на събраните гласни и писмени доказателства и е
стигнал до неправилни правни изводи. Сочи се, че приземният етаж не може
да бъде предмет на сделка, предвид на характера му на обща част по
предназначение и липса на съгласие между страните. Сочи се, че съдът не се е
съобразил с обстоятелството, че първият етаж на сградата е построен в
периода 1957 - 1967 година и действащите тогава правни норми на чл.52 от
ЗПИНМ и на чл.170 и чл.216 от Закона за благоустройството на населените
места. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите, с
който решението се намира за правилно и законосъобразно, съобразено с
нормативната база. Иска се потвърждаване на решението. Претендират се
разноските по делото.
Пловдивският окръжен съд, Х граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
2
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че в решението
липсва произнасяне по отношение на направено възражение в отговора на
исковата молба от В. В. - починала и заместена от законните си наследници в
процеса – жалбоподателите, с което е заявила, че на основание чл.26 ал.2 от
ЗЗД е нищожна сделката, обективирана в нотариален акт от 25.01.1995 г.
поради липса на предмет. Сочи се, че съдът не се е съобразил с нормите на
чл.202 от ЗУТ, респективно чл.62 от ЗТСУ. Сочи се, че удостоверение от
19.01.1995г., издадено от община Пловдив, не е представено в оригинал или в
административна преписка по издаването му. Не се предоставя удостоверение
за търпимост по § 127 от ПЗР на ЗУТ.
Първата инстанция РС Пловдив се е произнесла по направеното
възражение за нищожност на сделката, обективирана в нотариален акт от
25.01.1995г. поради липса на предмет. РС Пловдив е разгледал съдебната
практика на ВКС по въпросите за нищожност на сделките поради липса на
предмет и на база на събраните по делото доказателства и най-вече на база
съдебно техническа – експертиза на вещото лице арх. Р. И. – Н. и
комплексната съдебно техническа – експертиза е прието, че не се установява
да са налице обстоятелства, от които да се установява и липса на вещно
транслативно действие на двете сделки по отношения на процесния имот в
полза на съделителя А. Ш..
Правните изводи на първата инстанция се споделят от въззивния съд,
защото са в синхрон със задължителната практика в тази насока дадени в
Тълкувателно решение №3 от 28.06.2017г. на ВКС по т.д. №3/2014г. ОСГК.
Същото сочи, че ако към момента на сключване на сделката, реално
определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не
са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като
самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен
закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет.
3
В казуса по отношение на приземния етаж оспорената като нищожна
сделка е осъществена на 25.01.1995г., тоест при действието на устройствения
закон – ЗТСУ, а към настоящият момент действа нов устройствен закон -
ЗУТ. Процесният приземен етаж след 1995 година, а именно през 2009 е
станал част от кадастралната карта на гр.Пловдив и е отразен като
самостоятелен обект с №56784.531.85.1.2 – „Жилище-апартамент“, записан на
името на А. Ш., видно от справката на служба ГКК Пловдив /л.61-62/. По
делото са събрани доказателства СТЕ /л.90-96/, че съгласно изискванията на
ЗУТ, този самостоятелен обект отговаря на изискванията по отношение на
минимум помещения, наличие на санитарен възел, кухня с комин и две
жилищни помещения с необходима естествена осветеност. Обекта отговаря
на изискванията за делба по чл.203 от ЗУТ, като в случая не е било
необходимо да се одобрява инвестиционен проект, защото предмета на делба
са два СОС. Този извод е потвърден изцяло и от комплексната СТЕ /л.125-
л.133/. В последващата тройна СТЕ /л.289-л.294/ е прието, че процесния
имот отговаря на изискванията на строителните правила и норми за
самостоятелен жилищен обект към момента на изграждането му и към
настоящия момент.
В тази връзка следва да се посочи, че е неоснователно възражението на
жалбоподателите, че първата инстанция неправилно кредитира като
достоверен източник на информация удостоверение №94 ІІІ-02 от
19.01.1995г. на община Пловдив /л.60/, което приема, че приземното жилище
е с посочена светла височина и е пригодно за живеене от 1960г., поради липса
на административна преписка предхождаща издаването на този документ. По
този спорен въпрос, а именно дали приземния етаж е самостоятелно жилище
и какви са неговите технически параметри, по делото са приети три
експертизи, които аргументирано дават отговор на този въпрос, след
извършени лични замервания на място от експертите. Така че въпроса дали
този административен документ е издаден правомерно или не няма никакво
значение за фактическите и правни изводи по това дело. Това е така, защото
става дума за недвижим имот, който има трайни технически параметри, които
не се изменят във времето и подлежат на лична преценка от компетентните
вещи лица, към момента на воденето на съдебния процес, което е и факт по
това дело. Същото се отнася и до факта, че по делото не е представено
удостоверение за търпимост по параграф 127 от ПЗР на ЗУТ. Наличието на
4
спазването на техническите правила и норми е преценено от съда, към
момента на решаване на делото, на база на техническа експертиза, която не
зависи и нейните изводи, не се предрешават от издадени преди това
административни документи от общинската администрация.
Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че РС Пловдив не е
направил анализ на събраните гласни и писмени доказателства и е стигнал до
неправилни правни изводи. Неправилно се сочи, че съдът не се е съобразил с
показанията на св.К. Г. /л.269/, според който този имот имал две врати за
вход, като по-късно единият вход е затворен. Видно от обясненията на вещото
лице по първата СТЕ арх.Р. И.-Н. /л.98/ същата още преди разпита на този
свидетел е изяснила на съда, че от северозападната фасада на сградата на
приземния етаж е имало стар отвор, който е затворен с кнауф, като кога е
извършено това затваряне не може да се установи, защото има мазилка. Св.К.
Г. също потвърждава, че някога във миналото е виждал такъв отвор и
стълбички към приземния етаж. Кога е било това във времето същият не
казва в своите показания. Как затварянето на този отвор или вход за
приземния етаж променя изводите за наличието на самостоятелен обект на
собственост по делото не става ясно. Но дори и това да има някакво значение
по делото, то не е установено дали това преустройство е правено преди или
след 1995 година, когато е момента на сделката. Но дори и това да е правено
след 1995 година, то последващото фактическо обособяване на реално
определената част от сградата, не води до извода за нищожност на сделката
поради невъзможен предмет, както ясно е посочено в цитираното ТР №3 от
28.06.2017г. на ВКС по т.д. №3/2014г. ОСГК.
Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че невъзможността
на предмета на сделката произтича от характера му на обща част по
предназначение и липсата на съгласие за промяната на това от ответниците по
делото. Това е така, защото обособяването на предмета на сделката като
самостоятелен обект на собственост е извършено много преди ответниците, в
качеството им на наследници на праводателите си да получат права върху
този имот. Бащата на ответниците Т. Ш. е починал през 2005 година /л.5/, а
майка им през 2021 година /л.46/. Ето защо към момента на оспорената сделка
като нищожна през 1995 година ответниците са нямали никакви права върху
този имот и тяхното съгласие за промяна на статута на имота е нямало
никакво правно значение.
5
Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че съдът не се е
съобразил с обстоятелството, че първият етаж на сградата е построен в
периода 1957 - 1967 година и не е съобразен с изискванията на действащите
тогава правни норми на чл.52 от ЗПИНМ и на чл.170 и чл.216 от Закона за
благоустройството на населените места. Както вече се посочи от въззивният
съд според ТР №3 от 28.06.2017г. на ВКС по т.д. №3/2014г. ОСГК
възможността да се обособи самостоятелен обект на собственост следва да се
преценява по изискванията на действащия устройствен закон. А посочените
правни норми на горните устройствени закони, ако и да са били действащи
към момента на строежа 1957 - 1967 година, то към настоящия момент са
отменени и съдът не следва да се съобразява с тях при преценката си за
възможността да се обособи самостоятелен имот. Ето защо обжалваното
решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди от въззивният
съд изцяло.
Предвид изхода на делото право на разноски се поражда в полза на
страната взела участие в него, съразмерно на уважената, респективно
отхвърлената част от предявената претенция. В полза на въззиваемите страни
А. Ш. и С. Ш. следва да се присъдят разноски на основание чл.78 ал.1 от
ГПК. По делото се доказват реално направени разноски за 2 000 лева за
адвокатски хонорар на пълномощника на въззиваемите платени реално /л.24
от въззивното дело/. Възражението за прекомерност на адвокатския хонорар
направено от жалбоподателите е неоснователно с оглед големия материален
интерес по делото и неговата както фактическа така и правна сложеност. Ето
защо жалбоподателите следва да се осъдят да заплатят тези разноски на
въззиваемите с оглед изхода на делото.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260171/11.12.2023г. по гр.д. №
16324/2020г. на Районен съд - Пловдив, което е уточнено с решение
№260010/13.02.2024г. по същото дело, относно допусната очевидна
фактическа грешка.
ОСЪЖДА Ч. Д. В. ЕГН **********, с адрес ***, П. Ч. М. ЕГН
6
**********, с адрес: *** и М. Ч. Н. ЕГН **********, с адрес: *** да заплатят
на А. Т. Ш. ЕГН **********, с постоянен адрес *** и С. Б. Ш. ЕГН
**********, с постоянен адрес ***, и двамата чрез адв. Г. Д. Б., със съдебен
адрес: *** сумата от 2 000 лева, за разноски за адвокатски хонорар,
направени пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва, при условията на чл.280, ал.1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7