Решение по дело №777/2023 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, във връзка с чл.68л, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Образувано е по жалба от „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес: гр.Бургас, ж.к. „Славейков“, бл.161, партер, представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев, чрез пълномощника- адвокат Х.М. ***, със съдебен адрес:***, офис 1 срещу Заповед № 227 от 02.03.2023г. на Председателя на КЗП, с която на дружеството е забранено при упражняване на своята дейност да използва нелоялна заблуждаваща търговска практика.

Според изложените в жалбата съображения, оспорения акт е необоснован и неправилен. Сочи се, че изводът на административния орган, че информацията на интернет страницата на дружеството, в частта, в която се дават примери на потребителите за подлежащи на връщане суми е заблуждаваща е неправилен. Според жалбоподателят в договорът за потребителски кредит не съществува текст, който предвижда дължимост на неустойка за каквото и да е неизпълнение. Твърди се, че това се установява както от текста на договора, така и от съдържанието на общите условия към него, налични на интернет страницата на дружеството. Изтъква се също, че действително в чл.3 от Договора за предоставяне за потребителски кредит се изисква предоставяне на обезпечение, но не се предвижда никаква санкция за неизпълнени на това задължение. Заповедта се оспорва изцяло и се иска нейната отмяна като незаконосъобразна.

В съдебно заседание дружеството - жалбоподател, редовно призовано, се представлява от адв.М., който поддържа жалбата, пледира за нейното уважаване и отмяна на заповедта, като незаконосъобразна. Претендира присъждане на разноски, съобразно представения списък на л.68 от делото.

Ответникът– Председател на Комисията за защита на потребителите/КЗП/, редовно призован, не изпраща представител. Представя административна преписка, свързана с процесната заповед. В представени по делото писмени становища оспорва жалбата и иска от съда да я остави без уважение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд - гр.Бургас, като обсъди доводите и становищата на страните, представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред административния орган е образувано във връзка с извършена на 25.01.2023 г. проверка на интернет страницата https://freshcredit.bg/, използвана от дружеството „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД за предоставяне на небанкови финансови услуги от разстояние. При проверката е установено, че на сайта е налична следната информация: „Пример за бърз кредит на месечни вноски: При усвоен кредит на месечни вноски за сумата от 500 лв. и срок 6 месеца, годишния процент на разходите (ГПР) е 47,86%. При обща вноска от 88,65 лв., общата сума за връщане е 531,90 лв. Максималното ГПР е 49,99%. Срокът на изплащане е от 3 до 12 месеца за суми от 200 лв. до 3000 лв.“. Резултатите от проверката са отразени в Констативен протокол № К-0001449/25.01.2023г. (л.17-18 от делото), като е посочено, че в този „пример“ липсва информация, че при непредоставяне на обезщетение потребителят дължи неустойка, която значително повишава размера на сумата, подлежаща на връщане. Обосновано е заключение, че предвид обстоятелството, че обезпечение се изисква за всеки договор, е задължително потребителите да бъдат информирани за това обстоятелство, както и за начисляването на неустойка при непредоставянето му.

Направени са и други две констатации, описани в т.2 и т.3 от констативния протокол /л.18 от делото/.

От представено по делото извлечение от заседание на Комисията, документирано с Протокол № 06 от 09.02.2023 г. (л.13-16 от делото), се установява, че КЗП единодушно е взела решение по т.2.1, че дружеството използва заблуждаваща нелоялна търговска практика, по смисъла на чл.68д, ал.1, предл. първо от ЗЗП по отношение на представения на интернет сайта https: //freshcredit.bg/ „Пример за бърз кредит на месечни вноски“. В мотивите на решението по т.2 е посочено, че липсата на информация, че при непредоставяне на обезпечение потребителят дължи неустойка, която значително повишава размера на сумата, подлежаща на връщане, както и обстоятелството, че обезпечение се изисква за всеки договор, би могло да доведе в заблуждение средния потребител и да доведе до вземане на търговско решение, което средния потребител не би взел без използването на тази търговска практика.

В същият протокол от заседанието на КЗП на 09.02.2023г. са обективирани и произнасяния на Комисията относно другите две точки от КП за дейността на същото дружество, описани съответно като 2.2 и 2.3.

Административното производство е приключило с издаване на процесната заповед, с която на основание чл.68л, ал.1 във вр. с чл. 68в, вр. с чл.68г, ал.4 и чл.68д, ал.1, предл. първо от ЗЗП, чл.5, ал.1, т.1 и чл.8, ал.1 и ал.2, т.9 от Устройствения правилник на КЗП и Решение на КЗП по т.2, съгласно протокол № 06/09.02.2023 г. на дружеството е забранено да използва заблуждаваща нелоялна търговска практика, по смисъла на чл. 68д, ал.1, предл. първо от ЗЗП, която съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща, по отношение на представения в интернет сайта https: //freshcredit.bg/ „Пример за бърз кредит на месечни вноски“. В заповедта са преповторени мотивите на комисията, обективирани в протокол № 06 от 09.02.2023г. (л.11).

Заповедта е връчена на представител на „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД – на 07.04.2023 г., видно от нарочното отбелязване за това, а жалбата срещу нея е подадена чрез административния орган на 20.04.2023г (л.7).

Въз основа на така установената фактическа обстановка и в рамките на съдебната проверка на основание чл.168, във връзка с чл.146 от АПК, Административен съд - Бургас намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК, от надлежна страна – адресат на оспорения акт, който по съществото си е неблагоприятен за дружеството, тъй като му създава ограничения /забранява/, поради което оспорването е процесуално ДОПУСТИМО.

При разглеждане на жалбата по същество, съдът съобрази следното:

Процесната заповед е издадена от компетентен административен орган. Този извод се налага от разпоредбата на чл.68л, ал.1 от ЗЗП, която указва, че когато КЗП установи, че търговската практика е нелоялна, председателят на комисията издава заповед, с която забранява прилагането на търговската практика.

Заповедта съответства на изискванията за форма на административния акт по чл.59 от АПК и съдържа както фактическите така и правните основания за издаването й. В административното производство по издаването на процесната заповед не са допуснати съществени процесуални нарушения.

По отношение приложението на материалния закон и неговите цели, настоящият съдебен състав, взе предвид следното:

Уредбата на нелоялните търговски практики се съдържа в Глава ІV, Раздел ІІІ /предишен Раздел ІV/ от ЗЗП. Българският закон, съгласно § 13а, т.12 от ДР на ЗЗП, възпроизвежда уредбата, дадена в Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. относно нелоялните търговски практики към потребители на вътрешния пазар, наричана Директива за нелоялни търговски практики и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета.

Разпоредбата на чл.68л, ал.1 от ЗЗП указва, че когато КЗП установи, че дадена търговска практика е нелоялна, Председателят на комисията издава заповед, с която забранява прилагането и, като съобразно чл.68в се забраняват нелоялните търговски практики. Според чл.68г, ал.1 от ЗЗП, член 5 - параграф 2 от Директива 2005/29/ЕО търговската практика е нелоялна ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и ако променя или е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена, или на средния член от групата потребители, когато търговската практика е насочена към определена група потребители. Легално определение на понятието търговска практика пък дава разпоредбата на § 13, т.23 от ДР на ЗЗП, според която „Търговска практика“ е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. Съгласно § 13, т.28 ДР на ЗЗП „Добросъвестност и професионална компетентност“ е степента на специални познания, умения и грижи, които може да се очаква да бъдат притежавани и проявени от търговеца спрямо потребителя съгласно почтените пазарни практики и/или принципа за добросъвестност в сферата на дейност, упражнявана от търговеца, а съгласно § 13, т.25 ДР на ЗЗП „Съществено изменение на икономическото поведение на потребителите“ е използването на търговска практика, която намалява значително способността на потребителя да вземе информирано решение, което води до вземане на търговско решение, което потребителят не би взел без използването на тази търговска практика. В § 13, т.31 ДР на ЗЗП е дадено определение за „Търговско решение“, като е посочено, че това е всяко решение, взето от потребител за това дали да закупи стока или услуга, за начините и условията за нейното закупуване, дали да извърши цялостно или частично плащане, дали да задържи стоката, или да се разпореди с нея, да упражни правата си, предвидени в договора по отношение на стоката или услугата, независимо от това, дали потребителят решава да предприеме действие или не.

Съгласно изричната разпоредба на чл.68г, ал.4 от ЗЗП нелоялни са и заблуждаващите и агресивните търговски практики по чл.68д - 68к. Процесната заповед, с оглед посоченото правно основание в нея – чл.68д, ал.1, предл. първо от ЗЗП, е издадена заради установена от органа заблуждаваща търговска практика – такава, която съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща. От посочените разпоредби е видно, че нелоялна заблуждаваща търговска практика в хипотезата на чл. 68д, ал. 1, предл. първо от ЗЗП е налице, при наличието на следните кумулативни предпоставки: 1). наличие на търговска практика, свързана с предлагане на стоки и услуги; 2). тази практика, предвид всички нейни характеристики и обстоятелства да съдържа заблуждаваща, невярна информация и следователно подвеждаща; 3). като резултат, респективно възможен такъв, да е взето търговско решение, което потребителят не би взел без използването на търговската практика.

По делото не е спорно, че дружеството-жалбоподател е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП, както и че осъществяваната от него дейност на предлагане на небанкови финансови услуги от разстояние представлява търговска практика, по смисъла на § 13, т.23 от ЗЗП. Не е спорно и обстоятелството, че за всеки договор за потребителски кредит се изисква представяне на обезпечение – чл.3, ал.1 от договора.

Основното възражение на дружеството-жалбоподател е, че непредоставянето на обезпечение по смисъла на чл.3 от Договора за потребителски кредит не представлява „неустойка“, какъвто извод е направил органа. В този смисъл, страните спорят на плоскостта на правото, а не по фактите и е различна само интерпретацията им на условието, обективирано в чл.3, ал.2 от договорите за потребителски кредит /ДПК/.

Според ответната страна, това условие генерира значителна по размер неустойка, която не се упоменава в обсъждания „пример за бърз кредит на месечни вноски“ съдържащ се на интернет-страницата на дружеството, съответно за тази информация не е информиран потребителя, а с определяне на сумата описана в чл.3, ал.2 от договора значително се повишава размера на сумата, подлежаща на връщане. Тази констатация е квалифицирана като заблуждаваща нелоялна търговска практика.

Тезата на дружеството е, че такава укорима практика не е налице, доколкото въобще не е налице клауза за „неустойка“. Не е налице такава нито по смисъл, нито по съдържание и не се визира неизпълнение на задължение на потребителя, а евентуално хипотетично и несигурно събитие- право на избор на потребителя за вариант на осигуряване на обезпечение.

В разпоредбата на чл.3, ал.2 от Договор за потребителски кредит, използван от „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД, е указано, че в случай, че кредитополучателят не предостави в срок обезпечение по смисъла на ал.1, ще се счита, че кредитополучателя се съгласява и упълномощава кредитодателя да сключи от негово име и за негова сметка, в т.ч и при условията на чл.38 от ЗЗД, договор за поръчителство с одобрено от кредитодателя дружество-поръчител, което да предостави на кредитодателя гаранционна услуга (поръчителство) за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя, възникнали по настоящия договор, с възнаграждение за поръчителя на стойност в рамките на ….. лв., като посоченото възнаграждение за поетото поръчителство се заплаща от кредитополучателя разсрочено на варни месечни вноски за негово удобство.

Макар, че въведеното допълнително задължение за потребителя действително не е наименовано „неустойка“, според съда, същото има характеристиките именно на такава. Това е така, поради следното:

Институтът на неустойката е уреден в чл.92 от ЗЗД. По своята правна същност „неустойката“ обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Вярно е, че в съдържанието на договора „образец“, представен от дружеството, вкл. трите приложени заверени копия на реално сключени договори с три различни физически лица /л.54-56 от делото/ не съдържат клауза, която да съдържа наименованието „неустойка“, но както е известно според основен принцип на облигационното право, съгласно чл.20 от ЗЗД „при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността“.

Анализът на посочените в чл.3, ал.2 от договора обстоятелства сочи, че при липса на осигурено от кредитополучателя обезпечение по кредита в упоменатият 48 часов срок, по силата на цитираната норма на договора се счита, че същият е дал съгласието си за сключване на договор с друго лице /дружество/ за поръчителство, респективно се счита и наличие на съгласие за представителство, по смисъла на чл.38 от ЗЗД.

Съгласно чл.138 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ „ С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма. Поръчителство може да съществува само за действително задължение. То може да се поеме и за бъдещо, и за условно задължение.

С други думи, ако получателят на кредита не представи обезпечение в указания срок, се презюмира наличието на съгласието му кредитодателят да сключи с трето лице договор за поръчителство, като третото лице ще отговаря за изпълнение на задължението на кредитополучателя, срещу определена сума, описана като „възнаграждение на поръчителя“. Разбира се, това възнаграждение на поръчителя се заплаща от получателя на кредита „разсрочено на равни месечни вноски“, с което неминуемо се увеличава значително и техният размер.

Представените от дружеството три броя реални договори, сключени от жалбоподателя с три различни физически лица ясно онагледяват, че добавянето на „възнаграждение на поръчителя“, което се заплаща от получателя на кредита увеличават значително размерите на дължимите парични суми. С Договора от 14.04.2021г. /л.54 от делото/, при чиста стойност на кредита в размер на 650 лева, размерът на поръчителското възнаграждение е 731.64 лева; във вторият договор /л.55 от делото/, при кредит от 700 лева, възнаграждението за поръчителя е на стойност 787.92 лева, а в третият случай /л.56 от делото/ при кредит от 1500 лева, възнаграждението за поръчителя е на стойност 1296 лева. Ответният орган не се е позовал на тези договори при постановяване на оспорения адм. акт, но същите се обсъждат в настоящия съдебен акт именно защото дружеството ги ангажира като писмени доказателства по делото, в подкрепа на тезата си, че и с реално сключените договори не се определя неустойка за потребителя. В случаят, принципната липса на посочена информация действително води до неяснота у потребителя какъв ще бъде крайният размер на дължимите от него месечни вноски именно защото възнаграждението по смисъла на чл.3, ал.2 от договора е техен задължителен компонент. Изводът, че обезпечението е задължително във всеки случай също е обоснован от обективен анализ на клаузите на договора и обстоятелството, че ако в срок до 48 часа потребителят /кредитополучател/ не представи обезпечение по посочените от чл.3, ал.1 два изчерпателно изброени варианта задължително се пристъпва към хипотезата на чл.3, ал.2 от договора, тъй като съдържанието на този текст очевидно не допуска изключения. Ето защо, информацията за определяне на т.нар. „възнаграждение за поетото поръчителство“ следва да бъде описана в примера за бърз кредит на месечни вноски, след като тази допълнително определяема сума е техен задължителен компонент, а както стана ясно в 2 от посочените 3 реално сключени договори за кредит, на които дружеството се позовава, това „възнаграждение на поръчителя“ се явява по-голямо по размер и от „чистата стойност на кредита“.

В заключение, въпреки наименованието на основанието за определяне на тази сума по чл.3, ал.2 от договора, същата има характеристиките именно на неустойка при положение, че се дължи в полза на лице, което отговаря за изпълнението задължението на кредитополучателя. В тази връзка, при липса на друго обезпечение и евентуално сключване на договор за поръчителство с трето лице /дружество/ се цели именно обезпечаване изпълнението на задължението, каквато е основната функция на неустойката.

Безспорно е, че информация за това обстоятелство в процесния пример липсва, а доколкото същата би имала значение за размера на съответната месечна вноски респ. на крайната сума, която потребителя трябва да върне, такава е следвало да бъде включена в публикувания на интернет страницата пример. За потребителят заплащането на различна цена, за която му се предлага услугата е предпоставка за промяна в икономическото му поведение, доколкото водещо при вземането на решение дали да вземе кредит или не, е именно публикуваната примерна невярна стойност на Годишния процент на разходите (ГПР) респ. на подлежащите на връщане суми по кредита. Следва да се отбележи, че обсъждането на Общите условия на дружеството е ирелевантно, доколкото органът не е констатирал нелоялна търговска практика в Общите условия, а в примера за бърз кредит, респективно подобен анализ би бил извън предмета на делото.

Доверявайки се на описанието в сайта и стимулиран от посочения пример, е много вероятно потребителят да бъде подведен относно размера на ГПР и размерът на месечната вноска. Следва да се посочи също, че информация за размерът на възнаграждението за поръчителство по чл.3, ал.2 от Договора за потребителски кредит е налична единствено в самия договора, с чието съдържание потребителят се запознава едва след като е взел решение да вземе кредит. Не става ясно и начина, по който се определя размерът на възнаграждението, тъй като от представените по делото договори, за всеки конкретен случай той е различен (л.54-56).

При положение, че в процесният „пример за бърз кредит на месечни вноски“, отразен детайлно в съставения Констативен протокол от 25.01.2023г. /л.17-18 от делото/ е записана обща сума за връщане без отразяване на сумата, която евентуално се определя за възнаграждение на поръчителя и е посочена „обща сума за връщане“ без въобще да е направено уточнението, че при липса на предоставено обезпечение размерът на месечните вноски, респективно на цялото задължение значително ще бъде увеличен от подобно възнаграждение, действително се използва заблуждаваща нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1, предл.1-во от ЗЗП. С подобен подход несъмнено се подвежда потребителя, който следва да вземе решение без да му е разяснен размерът на това възнаграждение, с което е налице целият фактически състав на закона, с оглед постановяване на мярката с процесната Заповед № 227 от 02.03.2023г. на Председателя на КЗП.

Констатациите на т.2 и т.3 от КП от 25.01.2023г. /л.18 от делото/, респективно констатациите и решенията на комисията по т.2.2 и т.2.3 относно дружеството-жалбоподател в извлечението от Протокол № 06 от 09.02.2023г. /л.13-17 от делото/ са неотносими към предмета на делото и няма да се обсъждат именно защото ответният орган въобще не се позовава на тях в издадената и обжалвана по делото заповед, поради което нямат отношение към нейната законосъобразност.

Колкото до доводите на дружеството за това, че определянето на възнаграждение на поръчителя е бъдещо несигурно събитие, следва да се отбележи, че определянето на неустойката въобще е бъдещо несигурно събитие. Поначало, при сключване на който е да е договор не би могло да се твърди още към момента на сключването, че хипотезата на неустойката ще бъде приведена в изпълнение. Това обаче не означава, че условията по нейната индивидуализация по размер не следва да се оповестени ясно още при предлагането на услугата, т.е. офертата до потенциалните потребители. Ето защо, тази сума следва ясно да е посочена, за да е възможно вземането на информирано решение от съответният кръг лица, които биха сключили подобен договор именно при конкретни условия.

Оспорваният административен акт съответства на целта на закона, формулирана в чл.68б ал. 1, във връзка с чл. 1, ал. 2, т. 3 от ЗЗП- осигуряване на защита на потребителите срещу нелоялни търговски практики преди, по време на и след отправяне на предложение от търговец до потребител и/или сключване на договор за продажба на стоки или предоставяне на услуги. Целта на наложената мярка с настоящата заповед е, освен да преустанови нарушението, още и да действа превантивно, т. е. за в бъдеще да не се използва нелоялна търговска практика.

Обосновава се крайният извод, че оспореният акт е законосъобразен, а подадената против него жалба се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

При този изход на спора искането на ответника за присъждане на разноски следва да бъде уважено, като се дължи юрисконсултско възнаграждение, съгласно разпоредбата на чл.143, ал.3 от АПК. Съобразно чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, във връзка с чл.37, ал. 1 от Закона за правната помощ и с оглед фактическата и правна сложност на делото, следва да бъде в размер на 100 /сто/ лева.

Мотивиран от изложеното, на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд - Бургас, първи състав

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес: гр.Бургас, ж.к. „Славейков“, бл.161, партер, представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев, чрез пълномощника- адвокат Х.М. ***, със съдебен адрес:***, офис 1, против Заповед № 227 от 02.03.2023г. на Председателя на КЗП, с която на дружеството е забранено да използва описаната в процесният административен акт заблуждаваща нелоялна търговска практика.

ОСЪЖДА „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес: гр.Бургас, ж.к. „Славейков“, бл.161, партер, представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев да заплати на Комисията за защита на потребителите сумата от 100 /сто/ лева, разноски по делото, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните, с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България, в 14-дневен срок от съобщаването.

	Съдия: